Спаска Гацева

ХРОНИКА - 1877

Ив. С. Тургенев:

В калта, на вонящата влажна слама, под навеса на стар сарай, на бърза ръка превърнат в походна военна болница, в разорено българско селце -   повече от две недели тя умираше от тиф.

Из писмата на баронеса Юлия Вревская до сестра й, изпратени от Бяла:
…Тук сестрите са твърде малко, сега се занимавам с транспортирането на болните, които пристигат ежедневно от 30 до 1000, окъсани, без ботуши, замръзнали. Аз ги храня, такава жалост е да виждаш тези нещастни, наистина герои, които търпят такава страшни лишения, без ропот, всички те живеят в землянки, на студа с мишките, от едни сухари, велик е руският войник.
Този откъс е преписан при малко странни обстоятелства. През 1975 година, завръщайки се със самолета от Москва, където бях на курс за квалификация в Московския държавен университет, в пролуката между облегалките пред мен видях в ръцете на седящия мъж фотокопие от книга със старинна винетка. Любопитна, погледнах заглавието - Б. Брайнина “На Старой планине”. На първата страница, която спътникът ни разлисти, вниманието ми прикова и следния израз, който преписах “нелегално”: В кабинета на Заимов в Плевен, над писмената му маса, до прозореца стои голям портрет на Вревская, направен твърде изкусно. По-долу авторката привеждаше цитат от самия Заимов: “В кървавите боеве на 18 юли под село Гривица и в още по-кървавите боеве за Радишево, баронеса Юлия Вревская е пълзяла лично в първите редици на стрелците и тук, под град от турски куршуми и гранати, изнасяла на гръб ранените руски войници.”
Това беше достатъчно, за да се наклоня през седалката и да помоля плахо мъжа да подържа в ръцете си това съкровище.
- Семьон Лунгин - представи се той.
Изтръпнах. Нима бях попаднала на единия от сценаристите на бъдещата съвместна българо-съветска продукция “Сестра на милосърдието”?
- Нашите историци още нямат сигурни данни, че Вревская е била при Плевен, а в тази книжка се привежда цитат от самия Стоян Заимов - опитах се да завържа някакъв разговор, с надежда за отговор.
- Така е засега - забеляза Лунгин огорченото ми лице. - Но ако не тя, там, във вашите окопи е имало не една сестра на милосърдието като героинята на нашия филм. А не е ли това по-важното?
Година по-късно гости на нашата редакция бяха част от творческия екип на филма, който се снимаше по повод стогодишнината от Руско-турската освободителна война. Взирах се в чертите на главната героиня Людмила Савелиева - която вече познавахме от великолепния филм на Бондарчук като Наташа Ростова. Нищо в тези черти не отговаряше на моята дългогодишна представа за Вревская, създадена още при няколкото ми посещения в Музея и гроба й в град Бяла, Русенско. Но това чисто, типично руско лице! Тия меки черти, тая романтична, наивна синева в очите!
В края на вечерта приближих до нашия режисьор Корабов: “Не стеснявате ли с образа на баронесата и по-точно с това название на филма, нещата?”
- Имате основание, - отговори той. - Това е само работно заглавие, а тук, може би е нужен символ. И дума по дума повтори думите на Лунгин - за мълчаливия подвиг на руската жена.
КОГАТО СЪОБЩИХ на директорката на Вонено-историческите музеи Гена Тодорова за книгата на Брайнина, тя ми донесе на руски език една малко известна книга на българските изследователи - книгата на Немирович-Данченко “Незаметные герои”, издадена в Санкт-Петербург през 1904 година.

ХРОНИКА-1877.

Немирович-Данченко:

“…Започна Плевен. По върха Свети Никола гърмяха шипченските бури и  аз почти забравих за сестра Василиева. Не ми беше до това… Всеки ден ни носеше нови загуби: към паметта на миналото се появи нова черна страница. Вчерашните вестители на победата и пророци на тържественото шествие в Константинопол крещяха навсякъде, където ги слушаха: “По-скоро зад Дунав, по-скоро назад!” Войната за пръв път се появи в целия си ужас… Поемите бяха заменени от скръбни вести, тънките благоуханни лирични възторзи се разтвориха в гъстата смрад на госпиталите и биваците… Землянките ни се струваха дворци, късче земя за нощуване - царски разкош… По пътищата воняха труповете на конете.”
И тук, в плевенските окопи, авторът отново се среща със сестра Василиева.
“…Само милосърдните сестри не губят енергия. Те за всичко се грижат, не отпускайки ръце. Само те умеят да изтръгват от смъртта вече набелязаните жертви.
- Мати скорбящая! - наричаха войниците сестра Василиева.
…Висок турчин, ранен в гърба, щом го внесоха на носилка, хвана ръката на Василиева, притисна я към устните си и в очите му имаше сълзи”.
Шепотът на годините донася до нас по-следната въздишка на руската сестра, чийто паметник днес е в Българене. Тук, между пристъпите на треската тя ходи при болните, облекчава техните страдания, докато самата издъхва в шатрата като войник на своя пост.

* * *
“Аз се разкайвам - споделя един от упълномощените на руския “Червен кръст”, аз бях до тази война заклет враг на всички тези женски курсове, на всички женски университети, струваше ми се… че всички подобни учреждения се явяват само разсадници на разпуснати нрави. Но сега, когато видях на дело тези млади девойки, тези студентки, аз съвършено измених своя възглед и се отнасям към тях с пълно уважение. Аз зная сега, че те горещо обичат Русия, защото необичайки я, те не биха могли да работят така, както работят”.
А условията, при които са работели тези сестри на милосърдието, са наистина потресаващи: грохот на оръдия, свистене на куршуми, влажни, мръсни землянки, в които те гледат тревожните войнишки очи: “Сестрице, ще оживея ли до победата?”.
Ние знаем статистиката на убитите руски богатири в боевете при Плевен, Шипка и Шейново, на убитите в Освободителната война. Но военната статистика оттогава има и други данни: умрелите от болест във войната са 2,5 пъти повече от убитите.
Шепотът на годините донася до нас скръбния разказ за мълчаливия подвиг на двете самарянки - старицата Черняевская и нейната млада племенница… В една от палатките на бохотската болница умират от гангренясалите си рани група руски войници. Медицината е безсилна, тук вече няма работа за лекарите, наоколо витае зараза и смърт. Умират ранените един след друг пред очите на двете самарянки, които доброволно прекарват дни и нощи в обречения въздух, облекчавайки с глътка вода, с блага дума последните им минути. Готови сами да умрат заедно с тях.
Така, както умираше в студения сарай, на мръсния под в Бяла баронеса Юлия Вревская.
“Тук есента е дълга - беше писала тя в първото писмо до сестра си… - Струва ми се, че няма надежда войната да свърши до Рождество. Казват, че Плевен е добре запасен със сухари и може да се държи още дълго…”
До великото Рождество - 3 март 1978 година, когато беше подписан Сан-Стефанския мирен договор, беше още толкова много далече.
…Август. Третият щурм на Плевен завършва с неуспех. В тези ужасни дни на първа линия при Тученица работи София Ивановна Болбот. За четири дни тя прави 30 гипсови превръзки и няколко много сложни операции. На 30 август хирург Болбот заедно с професор Бергман оперира в превързочния пункт на Тученица, при подвижния лазарет на 16 пехотна дивизия, командвана от генерал Скобелев.
София Ивановна е навсякъде - и в Българене, и в Тученица, винаги на предната линия. Тя остава в града до капитулацията на Осман паша.
Мати скорбящая!
Доброволно тръгнала с армията, доброволно пожертвувала своето спокойствие - семейство, младост - за да спасява синовете на Русия, тръгнали да освободят поробените си български братя. Десетки сестри, самарянки, хирурзи и повечето от тях са обикновени руски жени, около половината до постъпването си като медицински сестри се занимават в своите родни места с наемен труд. Ето само един факт, който съобщава Иванка Янчева в своето изследване за участието на руската жена в Освободителната война във книжка втора на “Военно-исторически сборник” от т.г.: “Например сестрите от “Утоли моя печали” са от бедни семейства, получавали за своя труд по 20-25 рубли.”
Мати скорбящая!
Плач те раздира, когато чуеш поредната вест от България. Екатерина Степановна Гаршина чете през сълзи писмото на своя ранен син Всеволод Гаршин от Бяла: “Пишете ни, че войната щяла да се проточи доста. Шипченските боеве, обсаденият Осман паша, нашата съвсем успешна съпротива…”
С майчинска гордост и тревога следи новините от Плевен Олга Николаевна Скобелева, която изпрати в тази война мъж и син. Съпругата на Едуард Иванович Тотлебен прелиства поредното писмо на мъжа си от лагера край Плевен: “…Сега всичко е спокойно. Аз положително се въздържам от атака и искам спокойно да дочакам, докато гладът принуди Османа да си пробива път или да се предаде.”
Шепотът на годините донася до нас скръбния плач на плевенчанката, прегърнала босите нозе на обесения си мъж, отказал да копае укрепителни редути за Осман паша. Топлите думи на ясенската женица, омесила с последното си брашно пита, за да нахрани своя среднощен руски гост - унтерофицер Мицура. Молитвата на бохотските женици, свити с младенците си под сайвантите, за да могат в бедните им къщички руските войници малко да поспят. Донася до нас нежната песен на гривишките мадони, които заедно с руските сестри перяха кървавите ризи на войниците, квасеха напуканите им устни с вода, така както правеха това и жените на Въбел.
Това лято за пръв път видях малката клекнала черквица на Батак. Страшният кладенец, изровен от клетите майчини нокти, за да бликне от него спасителната глътка вода за техните рожби, които само след часове ще бъдат съсечени пред очите на целия свят - с варварска жестокост и садизъм.
“Не могат майките да не плачат над децата си, отиващи на война - пише в своя дневник през октомври 1877 година великият Достоевски. - Това е естествено, но убеждението в светостта на войната остава с пълната си сила.”
А тази война е свята, защото е народна война.
В момента на обявяване на Манифеста за нейното начало БРЦК излиза с възвание, в което и днес четем с вълнение: “…Братя, удари великият и свят час, в който всички сме длъжни като един човек да застанем с руските войски на борба срещу врага.”

Свидетелствува “Таймс”:
- Бедният народ буквално плачеше, молеше се и се хвърляше на шията на своите освободители, затънали в цветя.

МАТИ СКОРБЯЩАЯ!

И ти имаш своя велик дял в победата. Българка или рускиня, обикновена селянка или баронеса, майка или любима - твоето име е Свобода.

/със съкращения/

В разработката са използвани и материали от фондовете на Военно-историческия и Историческия музеи в Плевен и централната библиотека “Вл. И. Ленин” в Москва.