Semper fidelis

Аз столетия стисках крака на войника -
в гладни пясъчни бури оглозган пищял,
отполиран до бяло с безброй песъчинки
и, все още обгърнат, от римски сандал.

Свил във кожени връзки крака - бях му предан.
Не усещах смрадта на разложена плът,
нито личинки бели поисках да гледам
как месото подпухнало дружно ядат.

Черни паяци пъплеха косо тасмите,
жежко слънце изблиза суровия гьон,
лиги точеха нощем хиени наблизо,
неведнъж, вирнал жило, вилня скорпион.

И така, във прегръдка със белия кокал,
под бръснача на острия вятър свистящ,
хлътвах бавно във пясъка все по-дълбоко
на Сахарските дюни под рохкия плащ.

Разделиха ни после и археологът
метна нейде пищяла, а мене във кош
ме отнесоха (бил съм находка, за бога!?)
в музея, макар че не струвам и грош.

Зад витрината дремя години самотен,
със муцуна опряна във хладно стъкло,
арестуван да спя и да гния охотно,
украсен със табелка на странно писмо.

Само нощем, когато си тръгне пазачът
и постави раздела “Египет” под ключ,
позволявам си да се разкисна и плача,
да съм кекав и стар, диментирал дългуч.

С умиление спомням крака си войнишки,
който толкова време и жив, и умрял,
дваж по-верен от куче, прегръщах с каишки…
И ме мъчи вина, че съм го надживял.

Радост Даскалова – ДУША НА КАИШКА