В ТИШИНАТА НА ЦЪРКВАТА

Ристо Ячев

превод от македонски: Владимир Луков

В ТИШИНАТА НА ЦЪРКВАТА

По просълзени скали като в утроба на мряна
влизаме в тайнствената тишина на църквата…
Влизаме в безгласни времена
да хванем полета на лебеда,
да сгазим пожълтялата трева
в запустелите гробища с ерозирали надписи.

Присядаме за свежо прощаване -
най-напред ти в морска черупка като светица,
а после децата, трите, с поделената в тях земя
и накрая аз
винаги с корен босилек в ръка.

Заиграват тъмните хълбоци на нощта.
Опиянени, страстно бозаем от свежия дъх на свода,
от който се взират очи на разплакани ангели.

И ставаме изненадващо трезви:
за близостта на смъртта,
за измамния хал на живота,
за рода ни, който се изпарява като горска роса.

О, по летните жеги
и по сълзящи каменни люспи наесен
ще влезем пречисти в дълбините на своите души.


В ТОПЛАТА ПЕПЕЛ

В топлата пепел на татко
като нежна билка
с млада месечина в ръка
закопахме мама…

Ангелът, който изгуби вечността
и мирът на топлото слънце,
сега тъгува в мъртви предели…
Няма по-голяма заблуда
от нашето съществуване,
от лъжата, която хитро се фръцка
като достойнство на някогашен огън.


ЗАВЕЩАНИЕ

В мига, когато крупният цвят
се подготвя да избяга от своята майка,
дайте ме като храна на този цвят.

Моят живот беше мой
докато вдишвах кристали
и издишвах звезди,

докато опожарен се провиквах
от браздите
на небесните паралели и меридиани.

Разбира се, търся и място, където да сънувам
и да не ме будите
във време, когато ще тълкувам мислите
на някои току-що родени деца,
а и да почитате там жалбата
на един отколешен огън.


РЕКВИЕМ

                                      На Ж… посмъртно

Нито от бесни заплювания, нито люти лютици,
нито от зли езици мога да те браня.
Топла душо, кой гроб, коя нимфа ти завъртя
                                                                 умът,
за да замлъкнеш по тихо от детски мозък,
коя вълшебница на сън ти дойде,
коя принцеса, коя небесна кралица -
та мене проклет да оставиш? Лято мъртво,
изхвърлена мидо на синкав морски бряг,
нека ме удави червеното вино на зората,
нека ме избодат злобните звезди, топящи се от злоба.
Останал без дъх и мен ще ме приберат
                                                        божиите градини,
ще се залутам и аз сред звездните пътища.
Тогава ще изчезнат и румените роси
и лудата месечина, и слънчевото име.
Нека ме изръфат безсрамни и кръвожадни чакали,
когато смъртта му е последно раждане
в това тъмно пладне, в това бясно лудило,
когато сам ще пътувам към същата яма
като към блеснал сватбен пръстен.

Защо да жалим за вечното слънце -
без следа нека ни приберат годишните доби.
Вълшебното цвете и по-нататък ще звъни
и може би голите ридове в каменна люлка ще го люлеят
там, под слънчевото захождане на ливадите
и тогава може би ще събере своите зраци
като идващ звезден жених,
и може би само голите каменни шуми ще знаят
дали идва пролет или есен!
Писано е, всичко, което се е родило, да се върне,
да се върне, откъдето и както е дошло.
Ах, та нали още с първият вик си копаем ямата?
Само че аз никога няма да си простя,
ако не бъда закопан в плача на музиката
                                    на немия Каймакчалан,
откъдето може би единствено бих тръгнал
в нови любови и нови съзвучия.

Днес над мен лети вкусът на пепелта
                                                      и жътвата на цвета.
Днес искам да ми дойдеш насън от вечния дом
и с музика незнайна да ми изнижеш нощта.
Може би така ще се доближа до теб
и ще напиша песен за нашите страдания…