За живота и творчеството на поета от казашката емиграция Николай Туроверов (1899-1972)

Михаил Астапенко - историк, литератор

превод: Литературен свят

Името на руския донски поет, историк, журналист и издател Николай Николаевич Туроверов е малко известно в родината му, в Дон в Русия. А той е бил виден поет и културен деец на руската емиграция, оставил многотомно поетично творчество.

Родил се през март 1899 г. в село Старочеркаска на Дон в семейство на казак. Родното си село, сега световно известен историко-казашки музей, Туроверов възпял после в творчеството си, завещавайки да го погребат тук.

Безгрижното детство на Коля Туроверов завършило през страшното лято на 1914 г., когато се разразила Първата световна война, внезапно променила съдбата на Русия и неговата лична съдба. Спомняйки си дните, прекарани на фронта с казаците от своето село, Туроверов писал за чувството на близка победа над германците.

„Нима не изглеждаше тогава/ неизбежна близката победа?”

Той се стреми към фронта и желанието му се сбъдва: след завършването на Каменското реално училище заминава като доброволец да служи в Лейбгвардейски Атамански полк. Била страшната за Русия 1917 година…

Октомврийският преврат хвърлил страната в бездната на братоубийствената гражданска война. Фронтът се развалил, казаците на неуправляеми тълпи се втурнали към Дон. Заедно с всички се върнал у дома и Николай Туроверов, постъпвайки в Новочеркаското военно училище.

Гражданската война по това време набирала пагубни обороти, и Туроверов в отряда на знаменития есаул Чернецов взел участие в тази братоубийствена война. Така си спомнял той онези страшни, легендарни дни:

„От сутринта се биехме с конницата - на север,/ после се сражавахме на юг с пехотата…”

А после станал безпримерния по трудността си Степен поход - едно от най-тежките изпитания, паднали се на Туроверов:

„…Ние отдадохме всичко, което имахме/ на теб, осемнадесета година/ на твоята азиатска виелица/ - в поход за Русия.”

Подесаул Николай Туроверов преминал през цялата гражданска война, получил четири ранявания и няколко бойни награди. През 1920 г. се озовал в Крим, където се укрепили последните сили на белите. В студените ноемврийски дни на 1920 г. започнала евакуацията на остатъците от армията на генерал Врангел от Крим. Заедно с всички завинаги напуснал Русия и Николай Туроверов, попадайки отначало в Лемнос, после в Югославия и накрая във Франция.

Работейки като мелничар в Париж, Туроверов посещава Сорбоната, пише стихове, исторически статии и очерци по история на донското казачество. През 1939 г. става един от организаторите на „Кръжока на казаците-литератори”, публикувал година по-късно илюстриран „Казашки алманах”.

Като автор на интересни трудове по история на Дон, Туроверов е един от основателите на „Обществото за опазване на руската военна старина”. Към него за помощ и съвет се обръщат френски историци-писатели, занимаващи се с темата „Казаците и Наполеон”, а френското историческо общество „Академия Наполеон” помолило Туроверов да редактира специален ежемесечен сборник, посветен на Наполеон и казаците.

След завършването на ІІ световна война, в която Туроверов се сражавал срещу немците в състава на І кавалерийски полк на френския Чуждестранен легион, той се върнал в Париж.

Ставайки един от създателите на „Казашки Съюз”, той го ръководил от 1947 до 1958 г. Същевременно редактира вестник “Казашки Съюз” с немалкия за издание от такъв тип тираж от 2 хиляди броя. Н.Н.Туроверов бил един от основателите и на списание „Роден край”, излизащо в Париж от 1954 г.

През 1965 г. Туроверов се пенсионирал, но не оставил литературното творчества до смъртта си, настъпила в Париж на 23 септември 1972 г. Погребали го в руското гробище в Сент Женевиев дьо Буа до жена му Юлия Александровна, близо до гробовете на другарите му от Атаманския полк - генерал Каргалски и есаул Кумшацки.

Руската задгранична преса откликнала на смъртта на Туроверов с поредица от статии, наричайки го “изключително талантлив поет”, “любим и… последен изразител на духа на метежния клон на руския народ - казачеството”. Творчеството на Туроверов сега бавно, но уверено се връща към своя народ…

Старочеркаск

Руский мир, 2011