ПЕСЕНТА НА СТАРАТА ЛАТЕРНА
Не можеше да се каже кой е по-стар, латерната или старият латернаджия. Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдъръмените улички на стария град и колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците. До късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които изморени от обикаляне из възрожденските къщи спираха за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Поръчваха няколко мелодии, снимаха се за спомен с красивата кутия и заминаваха по пътя си. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха да снимат, а не да слушат музика. Тогава старецът ядовито бързаше да покрие с изхабен бял чаршаф латерната, с която не беше се разделял от младини. В ранния следобед сядаше на малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне и забрави за нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една жена на близкия ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Малкият й син от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Калдаръмът не му помагаше и често малкият присядаше до латернаджията с насинени колена. Когато старият евреин му подари устна хармоника, детето забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и бе доволен, че си има компания в дългия ден. От тогава хората започнаха по-често да се застояват при него, поръчваха си музика и се радваха на топлите й звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из площадчето, пригласяше й хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед, двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше Момичето. С ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше стареца и после кривата уличка отсреща го привикваше по неговите си работи. Старецът беше забелязал, че обича да носи книга със стихове, навярно и то редеше мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад, с разрошена коса и черна брада, засмян и готов да обясни на туристите какво могат да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналият дъжд го караше да се скрие в магазинчето си. Рисуваше, без да гледа наоколо, с цигара в уста и поглед, който не позволява да го безпокоиш. А платната, макар и добри трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че Художника подарява картините си само за да е щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната минаваше и Младия поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което бе закачил на колана си. Четеше свои стихотворения. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха пригладнели от юркане по калдъръмите и рядко му обръщаха внимание.
Един ден старият латернаджия забеляза оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в края на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младия поет бе с бяла риза, бузите му грееха, имаше няколко прятели около себе си, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, появи се и Момичето. Момчето с огнената коса щъкаше между тях, бе изоставил приятеля си - латернаджията, щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безпир ръчката, едвам дочуваше това, за което поетът разказваше в своите стихове. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. Бе застанало пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласът едва доловимо трепереше .
Тишината се промъква притомена
към моя двор, по мойте стъпала,
налудничава, силно упоена
от питието в бара „ Пошлота”*
…………………………………………….
Поглежда ме, краката ми прегръща
и проси ме да влезе у дома.
Глава към мене питащо обръща,
днес никой ли не иска Тишина .
Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника бе с незапалена цигара, Младия поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше:
Към края ли на битките отивам
на хълмчето сред бойното поле.
Или за мъничко почивка спирам
преди да дойдат нови врагове ?
……………………………………………..
Към края ли на битките отивам?
Сега е мир в сърцето ми почти,
но меча верен още не прибирам,
за да се боря, ако враг ме връхлети.
След този ден старият латернаджия стана по-приветлив. Туристите не го дразнеха като преди, беше склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха малкото екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките, които да напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град .
Старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младия поет готвеше новата си стихосбирка. В която се усещаше примирения му копнеж към Момичето. А старият евреин се готвеше да си заминава от площада. Имаше племенник, който живееше извън страната. Отдавна го канеше да изкара старините си при него, той накрая се беше съгласил. А латерната, Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Беше последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, не беше Художника. Когато приближиха и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Беше на средна възраст, личеше си, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. С побеляла брада и контрастираща с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Все още имаше младежка външност и разказваше как лятото е покорил върховете на планината, която много обича и носи от години в сърцето си. И как снегът по северните й грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше. Преди няколко години се бяха сближили, защото и двамата обичаха морето и планините. Бяха се запознали там горе, при снежните скали, които тя трябваше да изкачи за първи път. А Мъжа беше решил това да му е последния. Но благодарение на Момичето отложи това свое решение за по-далечни дни. А след тази случайна среща и двамата вече вярваха, че истинското приятелство не се интересува от различията във възрастта. Мъжа беше разказал на Момичето за своята първа голяма любов. И тя му беше благодарна за това, че е запазил и споделил с нея това свое чувство от преди толкова много години.
Дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.
Едно лято след пет години върховете на планината бяха привлекли отново Мъжа, който често си мислеше за Момичето. Тревата бе зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клека поемаше стъпки на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му. Свиреше с мелодията на старата латерна.
Поверие е, като чуеш песен на латерна да си спомниш някоя стара, истинска любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов беше много далече във времето. По-близко беше площадчето с латерната, където Момчето въртеше ръчката. Пораснало на ръст, червените му коси се ветрееха в ритъма на песента. Момичето току що бе погалило стария инструмент и влязло с едно детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице. Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. За тях все още има много време - си помисли, усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове .
04.03.2009
—————————–
* Стиховете са на Р. К.