ВЕЛИЯ МЕЖДУ МАРАКАЙБО И ОРИНОКО
(поезия от Венецуела)
бележка и превод: Никола Инджов
Има един дом в Каракас, където бях чест и честит гост. И досега този дом ми се привижда с кучето Кампеон, с виолетовите храсти, с патио като бамбукова клетка, с десетки картини (едни накачени по стените, други натрупани около статив), с плетения стол, от който Габриел Брачо ми говори, със синята чашка за кафе в успокоената ми ръка. И все нещо ми се губи във видението, зная това вече, и трябва да затворя очи - за да се появи в милия спомен Велия Бош, странна тропическа жена с глава на северна славянска богиня. Наричах я за себе си Лада… Тя винаги биваше с нас и винаги като че ли отсъстваше. Преминаваше безплътна покрай мокрите палитри на Габриел, оставяше някаква дума в разговора ни като облаче, из което витаехме след нея. А Велия потъваше в здрачевина с книги, вехти ръкописи, керамични тотеми, изкорубени маски от безвъзвратно отминали венецуелски времена.
Габриел Брачо бе след това в София и му доверих, че оттук съзирам дори онова колибри, което трептеше над изсъхналата му синя четка, обаче ми убягва образа на Велия. Така е, отговори ми той, има някаква магия около нея. Тя почти не излиза от къщи, но тя е винаги между Езерото и Реката, стига да знаеш какво е това.
Езерото е Маракайбо в западния край на страната, Реката е Ориноко в източния. Велия Бош би могла да изчезне и в сянката на Габриел Брачо, огромен художник, ако не бе самостоятелния й труд, наречен от нейния съпруг “магия”. Учителка, поетеса и литературна изследователка, в последните години тя се посвети на две поетични антологии - “Хора от Ориноко” и “Хора от Езерото”. В тези две антологии тя вложи принципно нови идеи за същността и развитието на венецуелската поезия.
Какви са тези идеи?
Венецуелските историци считат, че политическият двадесети век там започва едва през 1935 година, т.е. след управлението на генерал Хуан Висенте Гомес.
Опрени на такава констатация, литературните критици приемат като начало на съвременната поезия 1920 година, времето на културния авангардизъм. Поетите от тази генерация са родени със звездата на века и под звездата на Аполинер. Характерно за тях е бунтарското скъсване с традицията и ориентирането им към европейския метафоричен и нравствен речник. Следващото поколение става известно преди всичко чрез шумната “Група Петък”, която довежда естетическите схващания на авангардистите до абсурдна псевдонационална изява на творческия дух. Поетите от Четиридесетте години се изявяват многопланово в жанрово отношение, при тях е твърде силно влиянието на знаменитото испанско поколение на Лорка, Мачадо, Алберти, Хименес. Петдесетте години са изпълнени с поети от друго качество, това са зрелите днешни поети, най-много пишещи, но най-малко издавани поради стеснените меценатски възможности на обществото и поради всеизвестната неприязън на буржоазната държава към такова некомерческо изкуство, каквото е поезията…
Велия Бош се противопоставя на подобни етапни класификации. В поредния разговор между Габриел Брачо и мене тя ни остави още едно облаче: “Поезията е присъща на безкрайността и излиза извън всяко време и всяко пространство, нито представлява нещо от миналото, нито нещо от настоящето, а може да се породи единствено от представата за бъдещето…”
В двете фундаментални свои антологии тя не дели поетите на поколения, а ги определя по други признаци - Основатели, Обновители, Експериментатори, Самовластници.
Последният термин е нов за мене, дълго търсех в нашия синонимен речник най-точното понятие за превод на оригиналното й определение “виолентос”. Спрях се именно на “самовластници”, защото не само из Венецуела, но в цяла Америка долавях една горчива истина за поезията - тя е висококачествена, но малотиражна, Америка е континент на много поети, но на малко читатели. Ето защо, мислех си, твърде често поезията се изгражда - в рамките на едно самостойно дело - като откъснат, макар и реален свят на самия автор, в който свят той се разпорежда самовластно както с изразните средства, така и с формата, с пунктуацията; това е поезия със самобитни и революционни идеи, но тя се херметизира в самовластната ограничена територия на един протестиращ ум, на едно уязвимо сърце. Истина е, за съжаление, защото там, в света на Рубен Дарио, на Сесар Вайехо, на Хорхе Луис Борхес, на Пабло Неруда, на Луис Видалес съществуват милиони, десетки милиони неграмотни хора, за които праисторическата каменна пластика на инки, маи, ацтеки е по-понятна от днешните писмена на поезията. Книгата за тях е чудо невиждано в буквалния смисъл на думите - и Венецуела не прави изключение, тъй като между Езерото и Реката, люлки и простори на поезията, съществува силово поле, наситено с други грижи, например грижата за къшей хляб.
Но именно заради тези мои впечатления от Америка аз отдавам предпочитание на методологията на Велия Бош.
“Ако можех чрез поезията да получа познания за моя народ, бих казала, че съм постигнала още едно безполезно удоволствие” - сподели тя в една от каракаските ми вечери покрай палитрите и колибрите.
Тя е права в известна степен, защото този труд й носи само удовлетворение от артистичен характер. Но след двете нейни антологии, които съзнателно започват с образци от устната поезия на обитателите на Езерото и Реката, аз допускам, че не само бъдещето поражда поезия. В далечна историческа перспектива съвременното венецуелско стихотворение повтаря нещо от предшествениците. Всъщност, откога във Венецуела съществува поезия? Вероятно отпреди две хиляди години, от епохата на племената парахуани и гуараи. Тази поезия все още се презаписва от гласа на паметливи хора - последните издънки на доколумбовите етнически групи.
И изглежда единственото, което им е останало като нравствена и народностна отлика, е спомена за поезията, самата поезия, оцеляла на зърна за посев, скъпоценни зърна.
Велия Бош между Езерото и Реката - това е зримия за мене образ на съвременния венецуелски интелектуалец, но оттук нататък трябва да опознаем заедно с него Езерото като територия на класически социални конфликти, а Реката - като рана в сърцето на един народ.
Защото Езерото - това е петрола, плиснат по лицата на хората, върху хляба им, смесен с пролята на барикади кръв, а Реката е под сянката на две национални знамена, чиито цветове са едни и същи, но в различно съчетание…
ОСВОБОДИТЕЛЯТ
“Орах в морето…”
Боливар
Само сянка мършава като дърво без клони.
Само бледен лоб. И очи бездънни.
Само сянка пъргава, нервна, дребна…
Като всички сенки тя трептеше.
Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Цял народ с бавни селяни андински,
с празнични равнинци, мъжествени и храбри,
с мулати сърдечни и с къдрокоси негри,
с бронзови и обветрени рибари метиси,
с твърди в изпитни войници;
народ шегаджия,
гениален, ленив и маларичен.
Бе безкрайна сянка и народ безкраен.
Мъртва сянка днес, но нейната мъзга
мина и премина в хиляди гори човешки.
И тръби буреносни,
и тъпани раззинати, и пиколи военни
цъфнаха под много небеса.
Не успяха бронзът и мраморът да разплавят
тази живителна мъртва сянка,
защото бурята не може да се укроти.
Мъртва сянка днес у жив народ,
същият народ и същата природа,
същия хляб преживя, същите горчивини.
Народ, който от изгрев слънце по пътищата преследва
това, което сянката бе търсила с години.
Мъртва сянка днес, но жив народ!
Народ на път и с поглед вперен
в знамето, което сянката развя.
Оранта никога не е била напразна.
Дори и да ореш в морето.
ГЛАВИ НА АНТИЧНИ БОГОВЕ
Все отсенките съм обзет
на камъните олтарни,
от тежестта на вековете
между капители осветени,
все съм под листа от лавър,
изплюти от минаващи ръце,
от глави на овце
под синьото зелено на смокини,
все до утринни скали,
от ластовици посивели
и от жени, изпращащи войници,
все съм в междуцарствие,
все във време на градове,
разрушени като облачни небеса,
все в тоя въздух на спаружени листа -
и все там, където прелетните птици
гнездят в очите на боговете.
НОЩЕМ СРЕЩУ ЧЕРВЕНАТА ЛУНА
Нощем срещу червената луна
наблюдавахме представата за безкрайност,
без да знаем, че безкрайността е вътре в нас.
Дочувахме голяма пустота
и се търсехме ние самите
в нейният безконечен кръговрат.
И вятъра слушахме, който с крачки на призрак
витаеше между дървесата.
Времето като черна птица
в центъра на своята гравитация кръжеше,
увисваше на луната, ронеше пера
и изгаряше предишната си окраска
в пурпурното колело.
Наблюдавахме представата за безкрайност,
загубени във вчерашни епохи.
Но скоро открихме,
че ние самите сме това време -
и черна птица ни повика!
ГРАДЪТ САМ
Едва пристигнал, странникът търси постеля и покрив
в най-старовремски хотел. Не му идва на ум,
че градът е изоставен отдавна, че това чувство
за мъртвило и тлен, което отвсякъде вече приижда,
само с тъгата в очите на странника може да се сравни.
Който блуждае по улиците би казал, че домовете
обитаеми са все още, че дюкяните са отворени също,
и че животът ето сега ще започне
като след някоя празнична нощ.
Но не, градът е изоставен отдавна, отдавна е сам. Една
теменужка и влажна гъба над порталите цъфти-
разцъфтява,
а по проходи свои червеите неумолимо напредват
и проникват в гостни, приемни, салони, спални,
библиотеки.
Трева застила леглата - сух листак под проядената
греда,
от която таваните се отлепват на кръгове черни.
В установени часове морето навлиза
в прикътаните пространства,
подхвърля стръкче корали, черупки, раковини еховити
в подножието на мрамори - и сякаш смутено
от знатността им -
с виновен поклон се оттегля от господарските стаи,
където
останки от леплива и мека материя се натрупват. А
отвъд
последните къщи започва пустиня. През площада
централен
профучава вятър бодлив и в новонатрупан пясъчен
хълм
потъва завинаги каменната глава на Водителя. Това
е начин да умрем под удара на големия повей,
този,
който докато затрупва на Водителя каменната глава,
издухва праха от обитаемото гробище, където
коляно до коляно студенеят жителите на града.
МАРАМБИ, ДАЛЕЧНА ИНДИАНКА
Марамби, далечна индианка,
къде ще те видят по земята очите ми?
И моите ръце - какво пространство трябва да
обгърнат,
за да те намерят?
От каква далечна луна слиза твоята тъга?
Към какво паднало дърво твоята тишина те
привързва?
Къде е гласът ти, луната ти портокалова в морето?
Къде е твоята раковина и твоето пристанище утаено?
Твоето мълчание, твоето име, твоето безкрайно
разстояние?
Твоят глас рисуваше във въздуха,
а сега бяга от неизтощимия воден часовник на
световете.
Самотност остана от твоите очи и коси,
избягали от ръцете ми.
Самотност от твоето тяло, от твоята кожа,
обърната в моите думи.
Самотност от твоята чиста усмивка.
Самотност от всичко твое.
Каква светлина ще разсипят твоите зеници?
Какви думи ще минат между твоите устни?
Удари, Марамби, барабана на твоите спомени!
Приспи очите си във водата, където луната струи и
златее.
И се върни! Въздушно цвете, зелен клас,
луна преполовена…
БОЖЕ, ВЕЧЕ Е ДЕН, ИДВАМ
Бог в понеделник го няма, разпилян по земята
в някакъв нежен стон или в отровни вопли.
Бог скрит в камата, оставил хитрините, вечеря
върху захвърления в саваната бик, трапеза небесна.
Бог, който стигна до пропастта и цвете страстниче
подуши,
прекачва стени и къщите обикаля.
Бог присмехулник, Бог, който поиска да те целуне,
когато ти спеше,
да ти каже, че си цвете, че си тайнство, тежест,
беззащитност.
Бог, когото - ако ви изненадам - трябва да приковете,
да ми поиска прошка и да ми обясни мъченическата
рана.
Бог като шапка върху вика на всички.
Бог
и неговата гиздосия.
Боже, вече е ден, идвам!
РАДИОАКТИВНИЯТ ДЪЖД
На мене ми дайте онзи дъжд, който магарето
ощастливява,
не искам другия дъжд, който разтърсва бахчите
и подлъгва росното черепче на марула…
Познавам борбата на първите водорасли
да завземат плажа,
знам как реката постигна да не бъде вече река
на брега на жаждата,
познавам ябълката и нейният подпален плод
и различавам всички неща на света.
Не искам другия дъжд,
за ябълките - радиоактивен,
за прасковите - бавна смърт,
чуплив крак за здравото дете.
Ако дъжда, който обичаме, пада,
крием книгите си под поли и фусти.
Фосфор 32,
калций 45,
йод 131,
желязо 45?
Спрете тъмната ръка на лабораториите!
Искам риба със сини бодли
за моя брат, риба без радиация,
полегнала на подноса като атлантически бог.
Не фабрикувайте повече дъжд,
който не опложда,
който наранява младоженските утроби,
който може да измами листата,
който нощем прилича на облачен юмрук,
а денем вимето на кравата отравя.
1942-1974
Аз, който съм последица от втората световна война,
когото заради генерала назоваха Дъглас,
мразех японците, защото бяха жълти
и защото убиваха сержанти и капитани
по военните фронтове или в Окинава,
и се подстригвах а ла янки,
носех овероли и ризи със защитен цвят,
но винаги се боях от манхатънските мулета,
защото имаха голям задник
и ме подритваха към билетната каса,
за да гледам Джони Вайсмюлер
тогава, когато посредничеше да се разменят
пленници от Залива на свинете срещу медикаменти.
МАГЬОСНИКЪТ
Магьосникът глътна реката, камъните крайречни,
езика на камбаната, скелетите говежди,
и след това изрече:
осветени моите магии,
обнадеждени моите намерения,
от тази чаша-чудо,
от тази ръка-вода и хляб!
Аз съм магьосникът, пред когото и пепелянките
треперят.
Животни от пушек скоро ще свирнат в железни
дървета
и от тяхната тежест вятърът ще се наклони,
а месото им ще стане на жълтуга.
Аз съм вие, могъщият магьосник, който не прощава.
ДВАМА
Стихове за един актьор от комедийната
трупа на Мочо Марин, наречен Исус Спасителят
да разкажа за баща ми в град
удължен от жълти
светлини
в тясно кафене
пълно с табакери
актьор на мочо марин
продавач на ванилия
безпогрешен носител на черна вратовръзка
включително и в дни на премиери
и с белег на левия глезен
оставен му от прангите по пътищата
да разкажа за солниците където опозна
мария от доживотната помощ
двама се родиха
две деца наситени на карамфили
и на чаши вдигнати с усмивка горделива
моят баща комедиант от първата редица
не позна ни една врата която го очаква
понякога след някоя вяла овация
идеше към моята къща
помня го висок и любопитен
с пакет в ръка
казваха ми.
“Това е баща ти”
пращаха ме да си играя с храсталака в двора
виждал бях голяма снимка на която
той предчувствуваше триумф в театър неизвестен
помня че на стария пазар той не раздаваше милостиня
лелите ми говорят за неговия вкус към виното червено
лелите ми говорят за спонтанна лудост в неговия говор
лелите ми говорят как изчезва лицето му когато
жена му нещо му нарежда и поръчва
лелите ми говорят че обичал да разказва за градове
за договори с национални компании
казват че бил много ловък в танца
ни едно стихотворение не бил написал
един ден умря нейла
и на другия ден мануела
след това умря елиста
и в същото време умря хесус леон
за него мария не говори
/но твойта прическа мария твойта прическа/
ти я носиш побеляла от тебешир и мисли
