ТИШИНА
ТИШИНА
Слушам
тишината край мен -
над градовете на мъртви империи,
над моята нетърпелива любов,
и над пътищата
на живота ми…
Крилете на птиците тръпнат
в резливия дъх на зората;
бушуват вълните на всички години
и пяната им е кървава
от размитата пръст на погребаните Атлантиди…
Но кой е по-силен от времето? -
Вълните ще стихнат. Ще стихнат и птиците,
щом си отиде зората…
По хоризонта ще остане синкавият прах
на тишината!
О, човекът е безсилен, обкръжен от тишина!
На човека устремите свършват в тази тишина!
И няма нищичко под стръкчето босилек,
което пада върху гроба на мъртвеца -
само пепел и тишина!
Пепел и тишина!
И мозъкът изгаря в безпределна яснота:
че името на земния ни страх е тишина,
че върху ножа на убиеца кръвта е тишина,
че образът на мъртвия в пръстта е тишина,
че в лапите на дива власт светът е тишина,
че всяка нова вяра се възмогва в тишина,
че плахите религии се сриват в тишина,
че всичките сражения вещаят тишина,
че всяко поражение започва в тишина
че плачът на жертвите е страшна тишина,
че и в триумфа на победите е пълно с тишина,
че няма нищичко под стръкчето босилек,
което пада в пантеона на безсмъртните -
само пепел и тишина!
Пепел и тишина!
***
Когато в шумата зарових крак, дочух последен стон от лятото.
Най-нежните искри видях, когато с удар пръснах камъка.
Смрази ме скръб, когато внизах в зид тухлата… И с ален плач
ме жилна ябълката, щом саван от сняг скри края на сезона й…
А в тялото ми с вик трагичен кръвта по жилите звънтящи
в безкраен кръговрат въртеше тегобите на битието.
И мойто мъничко сърце с усилие на мравка свличаше
порой от страсти, дни и вечери, от болки, младост и дела.
И знаех, че непостижим е духът световен, в който аз съм
кълбо от мускули и вяра, сред същности с безмерен прицел.
Там мойта цел - едно ранимо и непосилно колебание -
бе само повей в урагана неизяснен на вечността.
Но ако в смутните пространства на мисълта ми се преплитат
звената свързващи на всички привидно-призивни неща,
то нека камъкът в мен дири искрите си, шума си - лятото…
И все по-цялостен да бъда аз с живота, който съм живял.
До сетен дъх да преосмислям страха и болката на дните си.
До плач да моля небесата и времето да ме щадят.
А в мойта кръв все тъй да тича кръвта на ябълката алена.
И - спечена - пръстта да пее на костите в зида корав.
***
Иде вечер. Вечност иде… Снел продраната си дреха,
лягам сред треви високи, над земя - горена кожа.
Хребетите черни вече в здрача към звезда поеха.
Падна хлябът от ръцете, с тяло, съскало под ножа.
И не зная жал в гръдта ми ли се буди, или прилеп
в мрежата от остри клони бий с криле одрипавели.
В страх сърцето ми сред мрака за деня събира сили,
а аз диска лунен чакам като вест от край, поселен
с болката на тия, дето в пътя бързаха пред мене…
С кръв, на две разполовена, отдих нямам аз, а искам
да им кажа, че спокойно е в полята и не стене
онзи кон зацвилил, дето е заплел нозе в тревите;
да им кажа, че петлите с гърло, пълно с лунен огън,
ще запеят, та да могат мъртвите да легнат в гроба…
Вече толкова години тука всичко се повтаря -
съхнещото стръкче черпи с капчица роса зората;
ядката от корен тръгва и в черупка се затваря,
а къпините се хвърлят, с нокти ни дерат месата -
мойте и на вола, дето бърза, че припряни хора
кланицата ще затворят…
Свили хищни лапки горе, сред гнездата запустели,
само котетата рижи на звездите са стаени…
Хладна пепел от огнища вятърът в тревите смита.
И се сгърчва в трайна болка всяка същност, и могъщо
пада вечер… Вечност иде. Равнина и връх се сливат.
КРАТЪК МИГ. НЕДЕЛЯ…
Пак под гръм от тупалки кварталът неделен
се тресе в кръговрата на прост ритуал..
Мах след мах с оглушителна злост ни разделят
от вчерашни грижи, прах и пръски от кал.
И ехти в микрокосмоса глух на живота ни
всеки удар, и тъй е мъчителен той,
че ти спираш и мислиш: доброто и злото
един срещу друг ни изправят
в този крехък, привидно уютен покой…
С колко гръм е пречиствана тази вселена!
Как безкрайност и грях
необхватно над нея тежат!…
И може би само в детинските къдри
светостта й за нас е спасена
като в сияние
на Млечен път!
***
На каменист хълм беше нивата на детството.
Стоях в подножието й малък, малък,
като зърно в разгърната бразда
и гледах как ореше дядо ми…
А храстите и троскотът пълзяха
по синора и се изкачваха нагоре,
нагоре, дето слънцето залязваше
на двата коня зад пламтящите тела…
Това видение не ме напусна никога.
Бе сякаш равностойно на живота ми.
И озаряваше съня ми през годините…
Меняха се сезоните, валяха дъждове
и зимни вихри плачеха по стрехите.
А все димеше разораната земя.
И все стояха двата коня там - високо върху хълма -
с потни хълбоци…
И дядо ми, величествен
и постижим навярно само за душата ми,
с копраля дълга и изострена
изстъргваше от лемежа на хоризонта
растящата ръжда на залеза…
И там, отгдето почваше небето,
преди да падне мракът и да го засипе,
той се извръщаше
и с тежък и отвъден поглед се заглеждаше
в мен, вгледаният в него - крехък и далечен
като зърно в началната бразда.
***
Времето ще ни даде трагичен срок -
пеперудата да може да довърши своя полет,
да се укроти прибоят, да загние коренът…
И додето аз се лутам в колебливата пътека на живота,
удар ще отмери силата, враг земята вража ще прегази;
колебливите момичета ще тръгнат упорито
към легла, за другиго застлани;
ветрове от север ще навеят южни преспи -
и ще бъде зимата жестока…
Аз гадая върху пръстен, изкован от болка на звезда…
Гледам твоята коса и вярвам само в думите, които премълчаваш.
Те са ключ за тайните врати, през които извън мен животът ти тече…
Допирът да същността не ме успокоява! И не мисля, че илюзията ми
расте от нищото!..
На отминаването в буйната река
Хераклит не би заселил никога
риби с перки огнени, защото
елементите на детското невежество: пламък и вода, земя и въздух,
не спояват нищо!…
Най-желаните неща се спъват в прага на усилията ни…
И аз мога да заплача, ала само под съчувствените птици на ръцете ти -
може би затуй, че в съвършенството им съм открил небесни сфери,
плътен мрак и белота от пяна - сбита като ярост
в ноздрите на бик,
прокопитващ най-самотните пространства
от плътта си до измисленият бряг на любовта.
***
Такава нощ!..
Вдън руслото на вятър, над скалите заридал,
прозрачен облак от глухарчета прегаря
и пепел синкава хрущи в зъбите на настръхнало зверче…
Над хребет се е проснала луната… А умората човешка
притиска одъра задъхан на света.
И там, където някой свидно име в камък е дълбал
като крадец на територия в пределите му вечни,
сега - внезапно сепнат - цвили кон… Но няма вест
от спящите в пръстта…
Над гроба раснещи треви,
защо не литнете
към посевите от звезди?…
Боите се,
че коренът ви в череп с блясък фосфорен
се гъне изтънял;
боите се,
че в полета си може би ще срещнете
пера от мъртви птици, прах от богове…
Не мога над страха ви да злорадствам!… Аз съм слаб!…
В такава нощ триумфът на човека се смалява
и расне скъпо заплатената цена за мними тържества и люти разпри.
И всички дръзновения изгубват аргумента си.
И няма път в безсмъртието! Няма
мощ, годна да смири разрухата!…
В такава нощ руините на хищните империи
сред бурена мистично се стълпяват.
И пирамидите се сриват над основите
на хилядолетната си самота…
В такава нощ!
АДАЖИО ЗА СТАРИТЕ ЖЕНИ
„О, хубава си, мила моя, хубава си!..”
Соломон „ Песен на песните”
Жени, приседнали на вечерния праг, с лице от здрач, под цъфнал гюл;
стаени там, където сянката пълзяща на топола
се губи в сянка на стобор…
Червените камбанки на цветята с оскъден мирис ви припомнят скъдни дни.
Тупти на хоризонта задимената артерия
като дъха на немощно сърце… И вие все по-тихи, все по-тъжни ставате.
И все по-втренчено се взирате, докато - тъмна и безока - идва нощ…
И сякаш всичко е отнето. И са спуснати клепачите.
И вие сте в отвъден миг - в праха на шепота, в праха на нежността…
Но аз се спирам и ви казвам: очите ви са звездно хубави!
Лицата ви са хубави! Хубав е гласът ви!
И ръцете ви!…
Те имаха съдбата на реки, прегърнали ранената земя.
Те бяха тих уют и равновесие в самотни часове.
Те бяха тръпка на криле -
крепяха въздуха в несигурната обич на мъжете ви,
които все нанякъде пътуваха, и все във нещо ви се вричаха,
и все по-малко, все по-малко ви обичаха…
Сега, във дрехата на старостта, сте лъчезарна - уверявам ви!
Накрая там, при устието, дето светите, морето ви очаква и загадъчно бучи.
А клони златни, златни залези, далечни погледи и неми
уста, заключени от времето, шептят в душите ви молитвата към слънцето:
да бъде милосърдно като ласка то, да бъде прилив от зора на щедър ден в очите ви,
сега,
когато вледеняващ се сгъстява въздухът мастилен на нощта
и раснещият здрач се срива в крясъка на птици, губещи гнездата си;
сега, на прага вечерен,
когато толкоз ниско са превити раменете ви
и толкоз мраморни са в сянката лицата ви,
и думите не стигат да ви утеша.
ГЪРЧ
Така от ден към ден
(в разплакани пъртини,
в коловози - мрак сянка от коси Адамови -
в окръглени гърла на славеи, и в чистота
от бавносъхнеща роса) -
броя минутите
и зрак свещен изтривам
от вечно взряните в бездънното очи…
… И все в луд танц пред ембриона на познанието
черепната ми кутия се поти,
в каскадите от рибешки скали се сгромолясват моравите ми прозрения,
и трополи по палуби от тишина в свещени езера,
кръвта, пролята за живот…
Над нея - сродник на илюзиите ми - небето,
с кервани облаци и съхнещи дъги, като в случайни рогове на изобилието,
анархията кърми и заприда
(от всичко мое) яростната нишка
на безвремието…
Но в чий риск,
в чия разруха ретината
на Бога в мрак кърви там? Кой
на ветровете в лабиринтите праха разсипва? Кой
пак островръхи кули от мълчанието на праотците ми
в комфорт гради?..
И кой,
в спластените полуусловности пак (с пръсти в гърч и с потни бицепси )
отбива сенокосите, услажда пяната на градовете, и с хриптяща гръд
дроби юмручния баланс на лековерното сърце?…
Тъй от години аз
в примките на греховете бдя!..
И огънят, водите, и пръстта,
с омаята на шибащата свобода,
се свличат
в гнойните водовъртежи на крушенията ми.
И кожата ми - вече сбръчкана -
се пука като гърло на петел, пял в ледени зари,
трошат се ирисите ми под ударите на плешивите луни,
и се взривяват думите ми
в съсъка на яростта…
И сам, като животно в океан под урагани,
вия,
викам аз:
разбий ковчега си, о майко, гребен ми подай
да среша кървавата си коса
и да възкръсна за живот!
ЕХТЯЩИ СТУДОВЕ
Хубави са студовете!…
Утрото с устата кръгла на будилник се прозява;
по стъклата ледени сърни пасат мъзгата на въздишките ни;
а в черупките на ноктите ни шумоли едно сварено обещание за полет -
вкусно е! - напомня лято и зрънца, кълвани в двор,
под свределите от петльови крясъци,
продънващи света…
Хубави са студовете!..
Мърка котешки хладилникът. Ври злият дух във чайника…
Свлича от бедрата си жена ми
нежността ведно с пижамата - по змийски хладна
(в пяната на тъканта петите й са розови като сърце,
под което нови пътища пулсират…)
Хубави са студовете! -
с белота до смръзналите хоризонти, с белота в слуха, обострен
от скриптене на пъртини; хубави -
с влачещите се следобеди, с досадата на вечерите; хубави -
с блудствата на унизяващият ни живот, с разходките и с ресторантите,
сред които спазматично тръпнат бесните тела на оркестрантите,
и накъртва вчерашната лой в бульона ни, сгъстен в полуусмивките…
Хубави са студовете! - време за несрети в равносметките,
време за надежди…
Утрото върви към залез, залезът - към утро…
И огледан в себе си
животът
сякаш сам не си прилича.
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
Тази нощ е престъпно-тържествена като гънчица в плаща на царя юдейски.
Тази нощ е предел на вселенската алчност - зъб за зъб и око за око.
В нея камък душата ще стане, в нея фарсът-любов, в най-последното действие,
мрак от зрака ще стори и време с безвремие в жупел ще слее с неписан закон.
На родените тази нощ - слава!.. Ако ангел над тях прелети - ще е милост!
Ако в люлка от стронций смъртта залюлее сънят им - дай милост,
Боже на разума!.. Милост - за жадните бузки! За плача жертвен - милост!
И за Сина Ти, дошлият чрез тях да живее - не друго, а милост!…
Нека с всички строшени от взривове чаши им вдигнем наздравица!
Да им сложим сено за постеля в земята, където отдавна трева не расте!
Да им кажем, че гибел в гнездата соколови вписва знака на липсата и че право
в звездите, с хъс атомен стрелната, кръвта им в казана на дявола утре ще ври…
На родените - слава! На Сина божи - слава!.. Нека в тази нощ той да засуче
и мъдрост, и мляко! Сред леш от избити деца да върви през света!
Хиена да ръфа духа му, глад - червата му! Но да живее!…
Че иначе как ще получи
Юда своя пай черен след трийсет и три златни лета.
***
Спри, време! Гонен и оголен като каменен стълб
с теб - непомръдващ - като вятъра летя;
творя се в прах и ритуална властвам над праха…
Встрани от вулканичната утроба,
броя надгробията,
и чемширите броя…
Баладите за слънцеоките жени -
превърнати в прах, в мен горят…
Каква камбана бие там,
каква камбана
в сянката на търпеливите сезони се троши?..
… Глава отмятам - реши бризът моите коси…
И светлина се стели,
само светлина…
И аз с последна мощ пристъпям пак
по твоя бряг… Хрущи -
седефено - в нозете ми морето.
И пак с корени обрамчват
зида на рухнали базилики смокините,
но мирисът им днес не е душа на покаянието,
ни тия канари са челюсти, които нишките на времето ще прегризат
и ще преглътнат отчаянието ми…
Спри, време!..
Някога и тук ще коленичат мечоносците на овъглените звезди,
ще поведат на инфузориите едноклетъчните войнства
и ще питат:
къде са боговете, за които бдяха в нощите ни голобедрите жени,
къде са гласовете, костите, таляните им, пълни с риби и луни?…
Ще им отвърнеш ли?…
Или и ти
ще се затвориш над вълните като гроб
на слънцето, което
с лице, изгризано от Апокалипсиса,
ще гние там?…
ЧЕРНИТЕ БАРДОВЕ
Чуй! -
това са нощните щурци…
Все по стоманените склонове на изтреблението
между звезди и спътници се лута блясъкът на песните им…
Напуснали тревистия си дом,
те тръгват с нежност и обречено усилие
хармонията на разсипаните сфери да сглобят,
да стъкнат сетните огньове на смразеното ни съпричастие
и да ни уверят,
че любовта е постижима, постижимо - щастието…
О, колко тегнещи горчилки от обиди носят те!..
И колко риск, и колко вяра, Господи! - да служат векове
на туй,
с което се разминахме…
Да викнем:
слава, слава на щурците! - тия черни бардове на юга,
рицари на непостижимите луни…
Слава на щурците!..
Нека спрем до тях,
преди от самотата им да ослепее и последната звезда;
нека пак с въздишка и смутено облекчение да отклоним
това, което беше лъст под грозно пълнолуние и нокът
над свистяща рана в тях;
нека да избършем сълзите им по тревистите коси
на техния неясен свят, към който може би след края си ще отпътуваме;
нека се сродим
с недоловимото им дишане отвъд стъклата на среднощните ни влакове!
…И седнали на къщния си праг, с устни, обгорени от вкуса на пътешествията,
молитвено да шепнем: милост за щурците!…
Милост!…
Милост за душите ни сразени!…
***
Там, където лазеше орелът и летеше рибата,
и където огън и коприва бяха същност на кръвта ми,
и земята беше широта за мъката ми - гроб и посев,
и звънтяха думите от камък в каменни бразди;
там, където бе горчива вярата ми и кошмарът бе без име;
там, където болката бе куче, лаещо пред Рая,
и безлично стинеше в преображенията ми слънцето;
там, където нищо не бе истинско,
и ръжда разяде ключовете, и с плач нищо не постигна
клетата старица над праха, додето сълзите й
черни червеи пояха в дирите на мъртвите й синове;
там, където се сдроби молитвата ми
и с покрусата завинаги се сля -
бие още зъл часовник там;
там зла зора зори;
и овъглени гасват непогалени звезди;
и в тресавищата злият вятър вие -
и се връщам аз, за да разтворя
пеещи врати…
Но виждам:
недостъпно време само
в празнотите на живота там гнезди; и само
ястребът на опустошената ми младост още
из безкрая му пищи…
КЪЩАТА
И ето: тук са вчерашните ми луни и свидни вечери.
И ехото е тук - безкрайна е, но е безлюдна вече къщата…
Роят се паяци под сводовете й, на тишина обречени…
И само в стария гоблен, отдавна тръгналите, отдалече се завръщат…
Достатъчно е в огледалото, все още оцеляло, да погледна,
по залез да пришпоря на праха въздушните жребци
и тайните ще се разминат като ветрове над бледните
и странни фотографии, с привидно топлите чела
на дългочакалите ме предци…
Но те са тук! И дишат в мен… И който да почука вечер с нокът по стъклото,
ще е все чужд - не искам стряхата ми да смути,
защото вън все още се спотайват - от нищо незасищащи се - духове на злото
и репресиращ страх, с нов глад за родна плът, слухти…
И колкото стените да белеят, черното не ще се изличи,
че даже да бе прям отпорът ни, омразата свирепстваше навред…
Тук аз узнах
как всеки залък от отнетата ми бащина земя горчи,
как в роден извор - вече чуждата вода - е зноен лед…
На прага ми сега е легнал здрач - умря отдавна къщата.
Изгризаните й от бурени стени са череп на ония времена…
А змиите, които в пущинака на април любовно се прегръщат,
са йероглифите на участта ми - зли и ужасяващи ме писмена!
***
За тъмнината - сивата и синята,
за дюните, за дрипавия дъжд
и за морето - уморената пустиня,
за всичко - срещнато веднъж
и пак изгубено в неизмеримия
безпаметен живот - ще си простя!
И върху своя октомврийски праг, подминат
от вихри и враждуващи ята,
ще седна под униващ здрач да чакам
поредната нощ и поредната луна…
Какво че в мене стене всичко неизплакано?
Нали все още има тишина!
Нали по откънтелите звънарни
присядат тихи ангели в нощта
и бдят, и над човека, и над звяра,
и над пристрастията, пъплещи в кръвта…
Те с тайнството си ще ме озарят
и ще успея
в молитвите си
тяло и душа да помиря…
И след борбите, в мир със себе си, да доживея
дни, за които отсега
на своя Бог благодаря!
НОСТАЛГИЯ ПО П О-ДОСТОЙНИТЕ
Били са тук. И са си тръгнали… Преданията за тях
са се потулили в мълчанията на пеперудите
и в тия руйнали отблясъци от звънка плазма
в недоизсъхналата тиня на поречията…
Живели са
в свят с богове, всесилни като мрака им;
гладувал е
в тях звярът и е студенеел
духът им в делтата на мъдростта…
Би трябвало
в тревите стъпките им да усетим, в конската пот - мириса им
и да видим как,
в самата беззащитна голота на ястребовия гледец
прокудата им пак в безсънния им лов се разминава
с вихрушките
и с туй,
което не ни стига днес, защото в дългия си бяг
сме вече някъде,
но не и тук,
където думите са истински и многозначен - зодиакът ни,
където вярата с камбаните от омагьосани огньове дири сродни светове,
където в оросените ливади е с лице непогрозняло от измени любовта,
където е без корист допира, без злост усмивката, без сенки радостта,
където времето не угнетява, ни промяната мъсти,
където всичко е тъй, както е било в живота им, от който
самоизгнанието ни
в миражни пустоши
ни отдели.
КАФЕНЕ
И тъй като се вмъквам в кафенето ви, и тъй като
държа езика си зад зъбите, тук всички
(понеже времето им е излишно) теглят
с ченгели думите ми - тъй като
е вече невъзможен разговорът ни, защото
иззад измамливите ръбове
на чашките и на усмивките,
кръвта поглъща с асирийска упоритост
подготвеното за изплюване;
и се огъват мойте истини,
и аз съм сам в обхождащата ме тълпа,
и както да внимавам, и където да съм стигнал - нещо все не стига,
животът ми, обременен от вас, да бъде истински живот…
И колкото да приближавам, съм далеч:
далеч от бликащата злъчна веселост в очите ви,
далеч от всичко ръфащите ви усти, и вдигащи се рамене, и болен страх,
далеч от тайните,
далеч от гробищния троскот на дедите ви,
далеч от Жулиетите, от хапещия джаз и серенадения Паганини край беседките,
далеч от хляба, пазарлъка, огъня и острите ками,
далеч от свадите, експресите и кипарисовите небеса,
далеч от невъздържания напор на света ви,
далеч от дебнещата ме съдбовност, от която
задушно става тук…
И трябва да платя,
и да простя,
и да си тръгна!
… А колко малко тишина ми беше нужна,
за да изпия сладко
сутрешното си кафе!
СНЕЖИНКА
От коя страна снежинката е
с по-затрогващо лице?
Какво иска да ми каже
с танца си,
докато пада?
Други прелестни слънца за нея има ли,
освен тия -
на учудените ни очи,
и леденеещите езера,
заради които висините
изостави тя?…
От кой ъгъл на трошащото се мигновение
да я приближа
и да й кажа:
този свят не е твой, както не е мой!
С тебе сме изгнаници тук:
в огъня му - ти,
в студа му - аз!
(…Нощите му с милиардите звезди не са салют да идването ни!
Пълнолунното му дишане не е началото на вярата ни!
Вълчите му злодеяния не са възмездие за разпятията ни!…
А прегръдката му
всъщност
е най-сигурен затвор!… )
Мъничка снежинко,
сестро моя,
не очаквай с дъх да те съгрея,
не моли в живота ти да се повторя,
не ме викай, откъдето си дошла!
***
Аз исках зелени отрови да сдъвча
в тревите, от слънцето ледено мамени,
да вкуся безкрая, защото ме няма
в тъгата му алена и в обичта му.
Аз исках да съм плач на вятър над флейти
от лунни тръстики в реките миражни
и мрак да съм, който от мълнии стине
в очите на риби, от жажда разяждани.
И исках за свойто небе други птици,
друг привкус - за свойте мечти огорчени,
друг свят - за почивка на своите ангели,
друг сън - за душата си неутешена…
Аз исках от нищото всичко за себе си,
но глад за разруха сега ме поглъща:
с кървящите клюнове, в битки без изход,
да стигна пак там, откъдето се връщам!
ЛОВ
Бе ден на лов.
Под голи небеса
вилняха кучета,
сачми свистяха…
И дивият живот
пред цевите ни се смълча…
Отдаде ни - смирен -
каквото имаше
лесът…
И ви зад девет хълма с глас ранен вълчицата.
И я ожалваха
посестримите й в бърлогите,
влудени от страха…
Бе ден на лов,
с красиви и скриптящи снегове,
с примамливи далечини, отстъпващи пред преходите ни,
с кръв, капеща по зъзнещите рамена
на сведени като богини канари…
Бе весел ден!..
И в лумналата си суетност, не усетихме дори,
как крясъците ни ожесточиха тишината,
как ни освиркаха най-слънчевите ветрове,
как залезът разискрен се помъти от дъха ни,
и от потта ни изворът - напит - се погнуси.
***
Росата - от бисер; без име - дърветата;
на масата - грозд; златна жар - над погачата;
и в облак от обич -
косите на мама…
На джибри мирише бездънното циганско лято.
По къра -
отдала каквото отдала -
земята
любовно под плуга се мята…
Завръща се вечер баща ми - орачът -
от друг простор сякаш, от други години.
Там в чужд край е скитал, война го е мляла,
превързвал е рани, сълзи е изтривал…
Сега с ветровете, които е вдишал,
в кръвта му номадска
се скита историята…
А, див и безгрижен, аз ведро си мисля,
че хлад вече плъзна и в млякото дъх на козел се долавя,
че вълчи следи все по-често в лисичите дири се вплитат,
че белият камък под хълма сивее и скоро ще бликнат сланите,
и рано застинали, всички слънца ще се струпат
за пристан и помен
в огнището…
О, радост от детството, радост божествена,
как в толкова жал преживяваш ти?
***
Сухият трън
в изтъняващата есенна безкрайност
върху всяко шипче, в ситни броеници,
цвъркоти нанизва…
До брега и по-надолу, дето в езерната болка
снощи мълния се вкамени, полита
сянката му - в лудото зелено
на тревите да се ороси, защото
празният му цвят е вече
жадно зинала уста, която
с дългият език на северния вятър
няма никога докрай да изрече
истините
за самопостигащата се самотност
и за вечния разпад…
Искам с каещо се дръзновение да го помилвам аз
и ядно
остротата му в мен да се вниже!
Искам да предвкуся сладостта му преди гниенето!
Искам да го съпроводя в оня свят на сенките -
сподвижници на меланхолията ми!…
Но той
с тънки трънчета нанизва перлите на всеки цвъркот
и нехаещ за съчувствието ми,
се люшва
като длан, която - храбро бранила се - махва
за последно сбогом.
***
На Георги Черняков
Затвори се мигът… От него тягостната острота на самотата ни остана,
остана твърдостта на камъка, готова да отваря нови рани,
и метеорната следа - след отминаващите ангели…
Затвори се мигът над побеляващите ни коси.
Прихлупи дирите ни и нозете подкоси.
И ни свали от кръста си, без да ни възкреси…
За дебнещите ни отвсякъде - ще бъдем утре спомен.
На изменилите ни ще простим - и те ще бъдат спомен.
А спящите мълчат - те не оставят спомен…
Ако в безгрижие сме тънали - мигът е отмъстил.
Ако сме стъпкали предчувствията си - мигът е отмъстил.
Ако предателски сме се изплъзнали - мигът е отмъстил.
И всичко недозряващо в мига отстъпва към друг миг.
И всичко обещавано отстъпва към друг миг.
И всичко случващо се всъщност е начало на друг миг…
Затвори се мигът - и туй е краят.
Да молиш и да искаш - туй е краят.
На святост и на пошлост - туй е краят…
Затвори се мигът - излязохме
през едни врати, през други влязохме…
И пак - светци и Януси - между възход и казън сме!
***
В разбития порядък на живота
съществува странна двойственост:
хищната река не е река, а продължение
на родилното усилие на извора;
птичият вик не е болка,
а свистене на прелитащото време,
костите ни не са прах, а звездна арматура
под ронливото непостоянство на пръстта…
В разбития порядък гълтат рибите звезди,
ембрион от героизъм шава вдън утробата на гинеща вълчица,
а химните ни (все по-многобройни) се роят - да украсят разпадането ни…
Не живот -
съновидение е всичко,
а се плаща
като за живот…
И когато казвам: словото свободно е верига,
не желая - казвам след това - такава свобода;
не желая мнимото да браня, щом Апокалипсисът все някога ще връхлети;
и не искам героична смърт! - (че колкото е по-велик мъртвецът,
толкова по-тежък паметник ще вдигнат -
да е невъзможно възкресението му…)
И винаги нов плач
след плачовете ни измива
опетнените надежди!
Ала само
в жаждата на съхнещите извори
потокът на сълзите е свещен!
БАЛАДИЧНО ЗА ВИНОТО
Потече някога из хекзаметрите за златна Троя виното,
с омайният и топъл дъх на сладостната старина.
И там по-силно от гвена Ахилов бе, по-жертвено и по-невинно
от Хекторова плът - след колесницата на отминаващите времена…
В Юдея божа кръв бе то; и черен, казнен пламък бе в потира
от черепа на Никифор, искрящ в поредния победен пир
на страшният ни кан, държавата с могъща длан подтирил
към вечността, с една повеля:
жилава да е в неволя, в бран и в мир!…
Тече и днес с оная слава в жилите ми виното…
И днес в Задушниците ни над святи гробове
обилно го разливам, за да знаят мъртвите, че из равнинния
покой на Тракия и Мизия отекват още родни гласове…
И въпреки че стелеше забравата над нас савана си,
от пепелищата възкръсвахме и го разкъсвахме с юмрук.
И от останките му шиехме поредно знаме за въстание…
И пак сме тук!…
Пак върху тази пръст,
по-бляскав и от хекзаметрите на Омир, сокът свети
в лозниците… И утре в бъчвите ни ще бучи…
Защото времето е в нас!
И Дионисиеви жрици още раждат синовете ни
край пътища, през бранните поля проправяни
от воини с избодени
от мерзък враг очи.
БЕЗ СЛЕДА
Спяхме в утрото, когато „Арго” тръгна към Колхида.
Спяхме през нощта, когато под изгарящото слънце викаше Колумб:
„Земя, земя…”
Спяхме дълги векове…
Властолюбивите царе разтуриха пазара на илюзиите ни,
прокудиха певците ни, строшиха лирите ни и отрязаха
косите на русалките в най-свидния,
в най-пазения родов вир в душите ни…
Сега стоим, изхвърлени
върху мазутен бряг…
Огромни, черни танкери, закрили слънцето пред нас,
с дула, влудяващи като окото на циклоп, чертаят
диаграмата на Апокалипсиса по небесата ни.
А ние все не знаем: будни ли сме, или пак сънуваме, и пак сме в ада,
в който властелините ни въдвориха,
и ни обвързаха в свещен брак
с тая курва - бедността!…
Но все пак, слава на Твореца - живи сме!
Гръбначните ни прешлени са вкопчени
един в друг
като камъни в градежа на света.
…И всичко е
тъй, както е било…
Само нас,
в самите нас, ни няма!
ПОД КУКУРЯКА
Без душа под кукуряка, в гроб спи кончето ми гладно.
Злата квачка от ледунки гази из звездите
като в петльови яйца… С коси, от вятър вихрени,
в странен сън момче-поет върви и лепне по езика му
буца прах от ланшни прилепи… И тихо е -
както в миг, когато кървава муцуна
трие вълк в изровен корен
там,
под кукуряка.
… На дъги далечни, на далечно време
от извивките
са ваяни очите ми - да виждат
как се вдига вълколакът на живота от мората
на магиите в пламтящите бедра на циганки; как тичат
по бесилки дните - от една към друга буна;
как върти зад шлюз реката не звезди, а ембриони;
как смъртта е танц за всички, но за Лудия е нищо,
докато си дреме там
под кукуряка…
Ще загърбя всичко, ще се върна още
по-назад в годините си!…
Но защо там бият
сомн звънарни от слънца, защо в калейдоскопа
на разрухата се вайка и троши стъблата блатни
чезнещият воин на утехата без име?…
Вятърът родилен ли пак
иска да спаси от гибел
злата вест, че съм се пръкнал,
а не вижда,
че тук бавно гасна и плачът ми
зъзне и горчи в сланите -
призори -
из кукуряка?
Зная аз, че там е гробът! - в него кончето ми гние
(или може би с табуните отвъдни прокопитва
ада, който сдипля пламък и жадува за дъха ми…)
Тръгвам си, защото няма други изход за мен, както няма
път от брод към бряг, от горест към надежда;
както няма пролет, по-старееща от тази,
бухналата под тестото от илюзии,
и глуха
като сън
под кукуряка!
***
Да можех да обърна времето,
в невинните си дни да се завърна
и детското си милосърдие да възкреся
от пламъка на майчините си обятия -
тогава:
елате птици-ангели, простреляни от мен;
елате теменуги, стъпкани от бързащите ми пети;
елате залези, дамгосани с кръвта на дълго хъхрилите по брега хриле;
елате от затвора на сезоните, приятели, с които рано се простих под кръстен знак;
елате тук и вие, за които този свят бе дим от сетната цигара пред разстрелите;
и вие - с белезите от затръшнати врати,
и с много,
много страх
за утрешния хляб!…
Душата ми все още
лети към вас и ощетена ви зове,
макар че все се питам:
с участ като вашата,
самият аз дали бих дръзнал
повторно в този свят да се родя?
***
Додето с вятъра говорех, дойде и се разкри безкраят…
Дъхът на времето в дълбоки и влажни щерни се въртеше…
И пътят ми под птичи вихри, на блудствата с гласа окаян,
от младост зла и непокорна, към страстна немощ ме влечеше.
По-гол от охлюв, по-лазурен от бряг, аз алчно тънех в огъня
на високосната надежда - с нещата зрими да се слея,
и да увисна върху кръста груб на зрелия живот - в безногото
и сляпо вричане за мъжки риск, под поглед взривно ненадеен,
под поглед на жени, дошли от край с неукротимо слънце,
дошли през хълм от хиляди цъфтежи с дъх на бучиниш -
(тръпчиво-овъглени биваха душите им и като сън се
отливаше гласът им в лепкава и марна нега от въздишки… )
А времето бе прах и пясък в часовниците с празна вечност,
и се роеше, и тежеше над процепите на плътта ми,
и се услаждаха целувките, и хлябът… И Бог вече
не бе ни кръст, ни упование, ни трето място в кът за двама…
Тъй сляпо бе - и кръвожадно! - отлъчването ми в безкрая,
преди живота си безцелен да съм отстъпил на възмездието…
А днес, когато ме обсeбва то, ведно на ада и на рая
душата си отдавам, а плътта си - на нова злост в път безполезен.
***
Разпадат се скали - аз тук за кратко бях.
Звезди ме съпровождаха - за кратко бях.
Вратите се затвориха, градините заспаха - вече бях…
Човек укрепва в близостта на друг човек - това го зная.
Но аз, каквото сторих, сторих го сам - зная.
А някога, че някой пак ще ме ругае за туй - зная!..
Поетът няма отдих - все се труди.
Небето му изпраща куп злини - а той се труди.
Тъй е орисан - дори в гроба да се труди…
Но никнат огорчения и мракът нощем хлипа.
Където да надникна - в кораби, в затвори - някой хлипа.
Дори героят - след триумфа - над кръвта пролята хлипа…
А времето лети и в мен отваря рани.
Множат се униженията - будят стари рани.
И колкото да жаля света - той все е в рани…
Разпадът ни е общ - ще рухнем…. Но Вселената е вечна…
Затуй смъртта - макар и моя! - срива всичките й стойности - за да е вечна.
И тази истина дори, е наниз от лъжи… И с туй е вечна!
***
В този свят съм се пръкнал за полет. Но рана до рана
слънцето ми е жигосвало. И са кървили нозете ми
в унизен път под вихри из голи поля…
В делви на вирове капка по капка се е събирала
кръв от земята ми и е насищала жаждата -
всички тайни
в магии да претворя…
Четох-разчитах по наниз на птици, по гриви
на рейнати рижи табуни как
в семето - радост,
в делника - плод
ще ми прати небето…
Зъби сдробих, но трошляка от спечена вяра предъвках;
рогове чупих, но в битки лекувах враждите си;
с нокти страха си изчоплих - да не зачева нов идол в греха…
Зная, че дълго в душата ми нишките на покаянието ще се разплитат;
зная, че прах ще остане, където в луд труд се разсипа животът ми;
зная, че в моите изгреви мои звезди ще угасват… И ще се ражда
нов мрак…
Пръкнах се някога - нищо от нищото -
глад да засища глада ми,
кръв кръвта в път да догонва,
докато времето
се навие
върху вретено от древни легенди…
И в покоя си
пак ме приспи.
