Николай Клюев

превод: Димитър Горсов

***

В легенди и песни умът е заспал,
но сърцето със правда е сито.
То плаче! Защо вникват в тази печал
само вятърът и върбите.

Затуй ли, че мина без след младостта,
че бедност полето разплаква
и родното село, стаена в степта,
с гори и ливади ме чака.

Дали в тази шир с разслоен листопад,
с блата и склонени оврази,
на страшната правда след всеки обрат
сърцето по детски опази.

Обзето от тайна, игрива мечта
ще се усмихне в неясна догадка
на нежно-замислената висота
и на върбите, нашепващи сладко.

В къщурката зърнах чертог извисен
и в незабравката - приказна фея.
Пак горко духът на ума заслепен
над правдата ще се разсмее.

1911

—————————–

***

На песню, на сказку рассудок молчит,
Но сердце так странно правдиво, -
И плачет оно, непонятно грустит,
О чем? - знают ветер да ивы.

О том ли, что юность бесследно прошла,
Что поле заплаканно-нище?
Вон серые избы родного села,
Луга, перелески, кладбище.

Вглядись в листопадную странничью даль,
В болот и оврагов пологость,
И сердцу-дитяти утешной едва ль
Почуется правды суровость.

Потянет к загадке, к свирельной мечте,
Вздохнуть, улыбнуться украдкой
Задумчиво-нежной небес высоте
И ивам, лепечущим сладко.

Примнится чертогом - покров шалаша,
Колдуньей лесной - незабудка,
И горько в себе посмеется душа
Над правдой слепого рассудка.

1911