Иван Маринов

Ако имах обзорен урок в 11-ти или 12-ти клас за поемата „Дни на проверка”, в началото на голям екран бих показал първите редове на това гениално произведение:

„От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял
под свечерената самотност на простора,
пренесъл своя земен дял
през живожарицата на позора;
през горестта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял -
при тебе се завръщам пак!…Не съм ли закъснял?”

Едничката задача, която бих поставил на учениците, е да помислят в дълбочина и да открият пряката, емоционалната връзка на всяка дума, на всеки стих в този откъс с болезнено-чувствителната душевност на поета и тогава да си зададат въпроса: “Истинска ли е тази изповед на сина пред майката?”
Време за размисъл - всичките 45 минути.
Пълна свобода на разсъжденията и изказа.
И нека се получи нажежен диалог!
Така бих започнал моя урок, защото познавах отблизо Пеньо - от онази далечна пролет на 1949 г., когато на площада пред гара Раковски ни запозна Митко Иванов /Светла му памет!/
Защото цели десет години имах много срещи с Пеньо, /ние с него сме родени в м.май - той на 7, а аз на 19 - 1930 г./и то в две села, толкова много отдалечени едно от друго.
Защото в кратките разговори аз го виждах трезвен, съсредоточен насочен, благороден и с искрена усмивка.
Не го помня пиян-залян и не искам да слушам опашати истории и историйки за бурни запои и публични скандали.
Уважавам големия поет Георги Джагаров, но не мога да приема разсъжденията в предговора му към “Пеньо Пенев - избрани стихотворения” на издателство “Български писател” - 1980 г. от рода на:

„Аз не харесвам тези пози, тези кръчмарски настроения, тези чужди интонации, които личат в добруджанския му цикъл” (стр.7)
„Някакви тъмни сили го биеха с крила по чорлавата глава; ту го дърпаха назад, ту го тласкаха встрани” (стр. 8)

Хубаво звучат образните метафори, но къде бяха тогава, в тези часове и дни онези, които трябваше да му подадат приятелска ръка и сигурно рамо?
Толкова години не млъква хорът на онези, които го виждат през помътнелите си очи наведен над чашката и опиянен да безпаметство.
От всичко изречено между нас двамата, докато Пеньо ходеше с волна душа по улиците, запомних най-важното: Никога не са го привличали лозунгите , словесните фойерверки - винаги след общата фраза той е слизал в равнината на зрялата мисъл и загрижения поглед.
Защо двете крайности още се замерят със словесни залпове и в крайна сметка изкривяват представата на незнаещите, на по-наивните за поетичния свят и кръстопътните ветрове в душата му?
Нека се поучат от съдиите по фигурно пързаляне, които изчисляват крайната оценка на състезателите като не вземат най-ниската и най-високата, а сбора от останалите.
Защо прецизните литературни критици и изследователи не си запушат ушите от глупавите крамоли и отблъскващите характеристики и отдадат заслуженото на поета Пеньо Пенев?
Та не някой друг, а Пеньо в петдесетте години на миналия век написа собственоръчно:

„И добри ще са хората.”

„Но понякога гневна е мoята обич
и белият залък на дните - горчив!”

„Отприщен е само на
злото потока зловонен”.

“За плъховете,
заменили с високите звания разума.”

„Ще има след тия мъки и грубост
повече нежност и смях неизсмян…”

„Чашата само скръбта ми разбира!”

„При мене, който не е спрял,
не ме е само той ранявал”

„О, неоплакан гроб е вчерашният ден”.

Защо да не се замислим и над всяка дума в последните, предсмъртните му стихове?
За себе си от десетилетия съм решил и отсъдил:
• Нека най-напред читателят прочете всичко написано от отишлия си толкова рано Пеньо Пенев и даде волност на размислите…
• Нека сложим напълно съзнателно тежко покривало върху вярното и невярното за битовото ежедневие на поета.
• Нека, най-вече, учителите по литература поведат подрастващите с изкуството на педагога по сложните пътеки на душевните терзания, на бликналите възторзи, на кръстопътните размисли в литературното наследство на поета и с финес да обрисуват портрета на буйния, своенравния, стихналия и изповедно-настроения творец като искрен лепописец на епохата.
И накрая: Нека всички отсеем добронамерено зърното от плявата и да
засияе колкото се може повече сложната душевност на поета, който повече от нас умееше да мечтае, да вярва, да храни надеждата, но…, който не понасяше лъжата, лицемерието, интригата и затова почти на един дъх написа в “Дни на проверка”:

“За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети,с лъжи,
уби там вяра и доверие”.

Тогава всеки от нас ще може да дешифрира превърналото се в правило и позиция двустишие:

“В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток”.