ПОЕТЪТ И ЧОВЕКЪТ ПЕНЬО ПЕНЕВ

Димо Тодоров

Поетът Пеньо Пенев е рожба на своето време. На оценка подлежи талантът и литературното му наследство. Всяка преоценка от нови конюнктурни позиции е нетрайна, неубедителна, особено 50 години след смъртта му. Пеньо е преди всичко поет и оценките трябва да бъдат въз основа на цялостното му поетическо творчество, а не въз основа на отделни стихотворения и неудачи в краткия му житейски път.

Едни творци в развитието си гледат напред, други  - назад или встрани. Много са за съзиданието, градежа, развитието, други са за регреса, съмнението, отрицанието. Пеньо е творец на съзиданието и участва в обществения живот чрез поезията си. Той има идеали и мечти и те го стимулират да твори, да създава.  Обществото, хората го възприемат и оценят въз основа сътвореното с възторг и патос, а други след време, при коренно различни условия се опитват да го нагодят според своите конюнктурни разбирания.

Такъв е случаят с Пеньо Пенев. Той е поет на съзиданието, на строителството, което беше социалистическо. Той наложи строителната тематика в поезията и беше най-талантливият й представител. Затова стана тогава много актуален „глас и съвест на епохата”, както сам се определи. Той ни зовеше нас и нашето поколение:

 „Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
А ватенка топла за зимния ден.
Нека навеки остане
построеното тука от мен.”

Той изрази най-точно мечтите и въжделенията на едно поколение и така показа същността си. И сега, в периода на разрухата и отрицанието на миналото, се опитват да отрекат същността на поета и човека Пеньо Пенев. Не бил актуален, но сега! Защо? Защото разрухата е пълна противоположност на съзиданието.

Пеньо е роден поет и рано осъзнава таланта си., защото е от будното севлиевско село Добромирка. Това забелязва и учителката му по литература в прогимназията Куна Ангелова. Тя му разкрива тайните на поезията и той се изявява като поет от първите дни в гимназията през есента на 1944 г. Той се прояви като ненадминат декламатор пред класа, гимназията и града. Той участваше в агитки, събрания, в списване на училищния ръкописен стенвестник „Жило”. Той печелеше литературните конкурси в гимназията. Селският момък, ремсистът в  гимназията бързо се приспособи към новата обстановка и от селска тематика  премина към обществени, бригадирски и общочовешки проблеми. По-късно станаха известни и стиховете му, посветени на наши съученички.

За Димитровград писаха почти всички поети и писатели, но в резултат на кратки посещения. Пеньо отива и остава докрая в Димитровград. Той от Димитровград наложи строителната тематика в поезията и с таланта си става най-добрият й представител. Едновременно се налага като хуморист и сатирик чрез вестниците „Стършел”, „Вечерни новини” и местните „Строим Димитровград” и „Димитровградска правда”. В градските вестници той е и автор, и редактор. Така получава голяма популярност в града. Затова, когато отидох в Димитровград през лятото на 1955 г. най-популярни димитровградци бяха поетът Пеньо Пенев и озеленителят Петър Кочев, който превърна кариерите на карстовата местност „Габера” в парк на името на Пеньо Пенев. Той превърна камъните в езера,  в очите на Пеньо.

Пеньо беше отдаден изцяло на поезията Той беше работохолик. Още от гимназията беше превърнал нощите в дни. И това съчетание на талант с упорит добре организиран денонощен  труд и продуктивност, създаде голямата качествена поезия. Пеньо не беше изряден, за пример в личния си живот. Затова противниците му - особено засегнатите от сатиричните му герои, използват и най-дребните поводи да го злепоставят. А той беше лесно ранима душа. И като всеки земен човек допускаше грешки, не мислеше за последствията, които посрещаше болезнено, чувствително.

Такъв е случаят с акростиха в “Димитровградска правда” от януари 1955 г. „Йорданов, Лозев и Макаков са мерзавци, Кръстева е невинна.” Той си превишава правата като заклеймява трима първи лекари в града, че са уволнили негова приятелка лекар - ординатор.

Няма подходяща среда да му импонира и да го вдъхновява. Той е активен общественик и самотник. Затова търси компании на чашка, но и те не го удовлетворяват. Затова записва споходилите го мисли на салфетки, а поетът Петко Братинов си въобразява, че иска да се хареса на келнерките.

Идва в Димитровград с намерението да „бъда на щат в българската поезия”. И той е „на щат”, доколкото е на непостоянна работа и на хонорари.

Пеньо можеше да завърши средното си образование и да има ценз за подходяща работа. А за София му искаха жителство и квартира. Оттук се увеличаваха несгодите му.

През 1956 г. излиза първата му стихосбирка „Добро утро, хора”. Тя  е посрещната незаслужено сдържано от литературната критика. Същата година му се ражда син Владимир. Но грижите се увеличават. Освен, че е непригоден за живота, той е и безпаричен. По негово настояване и съпругата му напуска работа. И тогава променя тематиката. През 1957 г. публикува Добруджанския цикъл стихове. Те са както за недъзите на обществото, така и за неговите несгоди. Или това е нов период, който завършва с най-хубавата му творба, поемата „Дни на проверка”. В първия период със стихове съдейства да се осъществят мечтите и въжделенията на нашето поколение.

Пеньо официално е непризнат от Сдружението на писателите със съдействието на дом  музей „Пеньо Пенев”-Димитровград, понеже е представител на социалистическия реализъм. Но през последното десетилетие за Пеньо се пише, особено от жълтата преса. Пишат главно за самоубийството му. И колкото авторите не познават проблема, толкова са по-категорични в твърденията си. Затова се налага по-пълна ретроспекция на въпросите за ролята на жената като вдъхновителка на Пеньо, отношението му към смъртта и опитите му за самоубийство.

При сложни битови условия, непригоденият за това, отдаденият само на поезията, прави почти фатални стъпки. Първата му съпруга Кичона (Кича Николова) му е съпруга само няколко месеца. Тя го ограбва и разорява.

Вдъхновителка в казармата му става Сотирка Робева - Ира, ученичка от Ямбол. На нея посвещава много стихове. Втората му съпруга Мария Господинова е служителка в Народната банка в Димитровград. Когато малкият им син Владимир е болен, в малката им северна кухня той написва някои от най-хубавите си стихове.

Пеньо пише на 25 декември 1944 г. на Божидара Гьошева от класа, че желае гроба и само след два месеца, на 6 февруари 1945 година се наранява с пистолет в лявата ръка и крак. Това е първият опит. Вторият е след 5 години, през 1950 г., в София, когато го ограбва компанията на жена му. И последните два - в Димитровград, през март с луминал и фаталният - на 27 април - с шепа веронал. Преди това споделя с Николина Георгиева, че ще сложи край на живота си, да даде простор на поезията си. Причината, според мен, е тежката форма на меланхолия. Виждахме се няколко дни преди смъртта му. Той като че беше вече в отвъдния свят. След неудачите със семейството и отказа да отпечатат поемата „Дни на проверка” изпада в криза, която го връща в Димитровград, където сътвори най-хубавите си песни.

Пеньо се очертава като ярко двуполюсен в живота и най-вече в политическите си изяви. Обладан от свръхрадост и свръхтъга, свръхволя и с потисната волевост, с остър усет и крилато въображение. Той е сложна противоречива личност. Обладан е от трагизъм до смърт. Темата за смъртта трайно го следва от юношеска възраст до края на краткия му живот.

Поемата “Дни на проверка” е връх не само в творчеството на поета Пеньо Пенев, но и в поезията ни. Тя е безпощадна оценка за епохата и нашето поколение. Те не могат да се променят. Това беше сурова и героична действителност и Пеньо я отрази правилно и пълно. Отрази и мечтите на нашето поколение. С нея стана водещ поет на героичното ни време. Тя е равносметка и за творческия му път, и за пътя на нашето поколение. От нея могат да се поучат и стари, и млади, и различно мислещи люде. Затова са напразни опитите да се оценява или преоценява от нови политически и конюнктурни позиции.

Пеньо беше и си остава поет на нашето героично време, поет на съзиданието, на социалистическото строителство. Той е поет - новатор, който наложи строителната тематика и строителите, съзидателите на новия строй в поезията. Като най-ярък неин представител трябва да се изучава в средните учебни заведения. Трябва, защото епохата и Пеньо остават с поемата “Дни на проверка”.