ТРЕКИНГ ОКОЛО МАСИВА НА АНАПУРНА
Когато се говори за Хималаите, трябва неизбежно да се употребява често превъзходна степен. Хималаите са най-високите, но и най-младите планини, издигащи се в резултат на гигантска колизия на две континентални плочи: тибетската и индийската. Най-дългият трекинг в Непал се извършва в най-дълбоките долини и каньони на земята, по които текат реките Кали Гандаки и Марсианди кхола. А най-невероятното е, че тези най-високи планини не са вододел, защото Кали Гандаки (и още две други реки) започва от север, от Тибет или по-точно от кралство Мустанг и после прорязва планината между осемхилядниците Даулагири (Бялата планина) и Анапурна (Богинята на плодородието). Реката тече на повече от 6 километра под тях и във вечната си борба с камъка на места се скрива от погледа, който напразно търси път в тясната клисура. После внезапно го открива като тунел, издълбан от човешка ръка в скалите над клокочещата бездна. По този грандиозен пролом е минавал в миналото най-старият търговски път между Индия и Тибет. Наричали са го „Пътят на солта”, защото конските кервани от север са доставяли каменна сол, която са разменяли с други от юг за зърно.
Другата река Марсианди кхола прорязва също такъв дълбок пролом между върховете от групата на Анапурна и масива на осемхилядника Манаслу. Тази долина, обаче, е затворена за студените ветрове от север и затова е по-зелена и по-живописна.
Преминаването от едната в другата долина става единствено през високия 5400 метра превал Торонг ла. Торонг ла е ключовият момент в т.н. трекинг около масива на Анапурна (Round Annapurna trek).
През април 1983 г. петима български планинари (Павел Радев, Недялко Попганчев, Асен Джаков, Симеон Груев и моя милост) тръгнахме по дългия трекинг. Началото ни беше познато. Катманду, Покхара и, разбира се, нощуване на езерото Фева. Хипитата, подпушващи хашиш в ресторантчето „Гладното око” изгледаха с недоумение огромните ни раници. По това време валутата беше кът и си носехме доста вкусни неща чак от България. Този път китара не взехме, но и без нея теглото на самарите не падаше под 20 кила.
Бяхме млади и шерпите си бяхме ние самите.
Започнахме от много ниско, вторият град на Непалското кралство беше само на 500 метра над морето. Тропическата жега ни преследваше чак до Биретанти, едно приятно селце на водослива на Бурунди и Моди кхола, във вировете на които охладихме първите си пришки по краката. После започна истинското изкачване по безкрайни стъпала към превала Горапани, висок колкото Мусала. На моменти носовете ни почти опираха в каменните стъпала, а от челата ни струеше пот като от развалена чешма. На четвъртия ден навлязохме в чудна рододендронова гора. Трудно може да се опише красотата й. Цветовете по дърветата бяха повече от листата им и покриваха цялата гама от бледо розово до пурпурно червено. Надпяваха се непознати за нас птици и притичваха големи колкото нас маймуни. Забравили за момент мъките си от първите три дни, вървяхме като омагьосани. Нещо необикновено витаеше във въздуха, нещо хубаво трябваше да се случи.
Пръв зарева, заеквайки от вълнение, Павел, който идваше в Непал за първи път и още не беше виждал отблизо осемхилядник.
„Ето ги! Виждам ги: Даулагири и Анапурна”. Гласът му зазвуча фалшиво и секна. В следващия половин час се чуваше само щракането от затворите на фотоапаратите ни. Пред нас на около 20 километра блестяха ослепително двата осемхилядника, придружени от седемхилядниците Тукуче и Южна Анапурна. Гледката беше потресающа и причината за това бяха червените рододендрони на фона на белите върхове и синьото небе. Скоро облаците закриха всичко сякаш да ни подсетят, че не всекиму се удава да види троновете на хиндуистките богове и че е време да продължим пътя си.
На следващия ден отново слязохме много ниско в каньона на Кали Гандаки и тръгнахме по пътя на солта и пилигримите през живописните селца на племето такали. Горното течение на реката се нарича Такха кхола, а местните такали се славят с добре уредените ханове за конските кервани. За тях и за пътя към „Божи гроб” за хиндуистите може да се говори много, но в този разказ искам да опиша само дните, в които превалихме високия Торонг ла на път от свещения Муктинат за Мананг.
Още изкачвайки се срещу течението на Кали Гандаки се запознахме с двама италианци Джанкарло и Пиетро Морети, които бяха направили същата грешка - да пресекат главното хималайско било в обратна посока. Те бяха интересна двойка: Джанкарло говореше английски и непали и веднага ставаше център на разговора, а Пиетро вървеше сам на километър след него и слушаше по цял ден канцонети от малък магнитофон. Те бяха екстремни скиори и инструктори по алпинизъм, повторили някои от премиерните изкачвания на самия Меснер. Имаха доста амбициозна програма, която трябваше да завърши през 1991 година с изкачване на Еверест. Като южняци станахме веднага близки с тях, особено след като Асен Джаков, по професия радиоинженер, успя да поправи магнитофончето на Пиетро.
Изненада ни очакваше в селцето Марфа. Попаднахме на ябълкова градина, а градинарят се оказа, че е идвал в България по някаква програма да почерпи опит от нашите ябълкови насаждания. Падна голямо ядене, хвалби и дори опитахме нещо като калвадос.
Още ден ходене и стигнахме до Кагбени, границата с Мустанг. На това място реката пресичаше билото на 2700 м. и след това се разливаше нашироко. По-нататък в Тибет тогава беше забранено. Единственият, който беше прониквал в загадъчното кралство по това време беше френският етнолог Мишел Песел. Сега ни предстоеше да изкачим към 3 километра, за да превалим Торонг ла.
Навън заваля сняг, но в страноприемницата се лееше бира за поправката на магнитофона и вечерта преминаваше в оперетен стил. Домакинът - един млад, весел тибетец, който се запознаваше с прозвището „No money, no funny” донасяше всичко поръчано, пеейки, а ние също подпявайки му поръчвахме следващото блюдо. Добре, че не подозирахме какво ни очаква.
На следващия ден преминахме през Муктинат, свещено за хиндуистите място с 108 чучура и природен феномен-синкави огънчета излизащи от земя, вода и скала. За един химик ставаше ясно веднага, че се касае за природен газ, просмукващ се от глъбините, но за дълбоко вярващите хора, които с едно котле, тояга и наметало идваха пеша чак от южна Индия, това си беше чудо.
Продължихме нагоре и спряхме в една колиба на 4200 м. за аклиматизация. Самотна женица с малко момиченце на оскъдната топлина на няколко клончета хвойна успя да сготви и да ни нахрани. Късно след обед от превала се зададе добре екипирана група от австралийци. Първият от тях се тръшна пред нас с думите „I am fucked!”, а другите също толкова изморени не казаха нищо друго, освен ругатни по адрес на превала. Времето отиваше на развала и ставаше ясно, че ако не успеем да преминем през Торонг ла бързо, ни чака скучно завръщане по Кали гандаки. Но настроението ни беше все още добро. Джанкарло даже намери една надвесена скала и майсторски се покатери на нея. Опитахме и ние, но колкото да се убедим, че започваме да ставаме жертва на височинната болест. Падахме от надвеса като круши, без да успеем да повторим фокуса на експерта по „free climbing”. Пиетро също не можа да премине. Ръцете ни нямаха обичайната сила и бързо се задъхвахме. Тази нощ спахме лошо и на следващия ден продължихме изкачването.
Разделихме се с италианците, които бяха си наели един носач с войнственото име Бахадур и можеха да напредват по-бързо. В пресния сняг над 4000 метра затъвахме порядъчно (бяхме взели толкова излишни неща) и двата шестхилядника, между които трябваше да минем, ни се струваха много, много далечни. Бялата тишина беше пълна. Никой нямаше настроение да говори. Привечер времето започна сериозно да се разваля. Вятърът се усили и заваля сняг. Високомерът показваше 5200 м. Изведнъж видяхме до една скала италианците. Имаха проблеми с носача си, който също не се беше издигал толкова високо и сега не можеше да носи себе си, а още повече 25 кг. на главата си. Срещата ни зарадва. Бързо опънахме нашите 2 палатки. Вечеряхме заедно деликатеси, които пазехме специално за превала. Бахадур и Симеон не ядоха почти нищо. Таблетките срещу главоболие донякъде оправиха нещата. Павел направи челна стойка и постоя така на фона на Даулагири, за да си налее кръв в главата. Жабарите не носеха палатка, а едни специални спални чували с неопренова подложка, в които спяха под открито небе. Снеговалежът, обаче, се усилваше. Приютихме Бахадур при нас с Павел и Симеон, а Пиетро се мушна при Асен и Недялко. В двуместната палатка зъбите на леко облечения носач продължиха да тракат като кастанети и единственият начин да го стопля беше да легна върху него. Така и направих. Вмъкнах се в чувала барабар с обувките и върху Бахадур за матрак. Носачът си мълчеше унесен. Той сигурно е сънувал, че го гази мечка или йети, но пък на сутринта можа да продължи.
Оставаха само 300 метра изкачване. По нашите планини, когато бързаме ги изминаваме за половин час. Но едва ли има по-върховно усилие да си натоварен, да газиш дълбок сняг и да не си завършил аклиматизацията си. И Симеон, и аз бяхме зле, но вече от опит знаех, че след като минем превала и слезем под 4500 м. всичко ще се оправи и оризът отново ще бъде вкусен. Крачка по крачка. 20 крачки - почивка. Каква ли воля е нужна да катериш на 7000-8000 метра височина, когато почивката трябва да правиш на всеки 4-5 крачки. Ами ако трябва да извадиш фотоапарата и да снимаш?
„Монка, как е?”- питаме често приятеля си. „No problems”- отговаря задъхано той, но ние виждаме, че действията му стават все по-неадекватни. Той често спира и върти ръцете си, вероятно да нагнети малко кръв към пръстите. За щастие Павел и Асен са добре и се движат плътно до Монката. Ние с Недялко търсим пътя напред с поизцедени от височината сили, но твърдо решили да не останем втора нощ под Торонг ла.
Ето че снегът започна да става на пера, на места вече е издухан и достигаме равно място. Двамата с Недялко сме на проклетия превал и викаме на другите, че пресичаме Главното хималайско било. Изчакваме ги и сядаме с огромно облекчение да починем и да разгледаме открилите се пред нас Чулу вест и Писанг пик - върховете, на които отиват Джанкарло и Пиетро. Един порив на вятъра грабва ръкавицата на Монката и я отнася надолу. Той изобщо не реагира точно както и Морис Ерцог, когато изгубва ръкавицата си на първото изкачване на Анапурна. Асен без да говори слиза на 50 метра и я открива. „Една бутилка”- казва той и му я нахлузва отново на ръката. Монката не е скрънза, но не реагира на шегата. Значи става лошо. Трябва да слизаме бързо надолу, защото в такива случаи спасението е само прилагане на първата хватка в джудото „Бързо бягане”, натам, където въздухът е по-гъст.
Но облаците вече са ни обгърнали, а вятърът ни забрулва, понася снежна вихрушка, която за минути заличава пъртината, прокарана от италианците пред нас. После всичко пак утихва, но вече сме загубили пътя. Слизаме надолу без път, потънали в млечна белота. Разстоянията се губят, ехото глъхне. Бяла тишина. Привиждат ни се пътеки, но всичко е зрителна измама. Часът става четири след обед. Скоро ще се мръкне, а ние все още сме на височината на Елбрус. Асен с последно усилие се изкачва на един ръб и успява да зърне изчезващия в мъглата Джанкарло. Значи и те са имали проблеми. Верният път е останал над нас, но вече нямаме сили да се качваме отново нагоре. Надеждата, че ще можем да „спаднем” в избраната от нас посока се разбива в отвесната стена на непроходим каньон. И така оставаме втора нощ над 5000 метра. Поне сме нашироко в палатките. Сега Павел и Асен ни обгрижват. Ние тримата сме диспансеризирани, само лежим и даваме мъдри съвети, но опитаме ли се да станем получаваме походка на пияници и пълно безсилие. Главите ни се цепят и аналгинът малко помага. Прекарваме още една нерадостна нощ в очакване на мозъчен или белодробен оток на някой от нас. Снегът не спира. Явно депресията е голяма. По-късно разбрахме, че Торонг пас е бил затворен за групи цели 10 дни, че падналият сняг провали разписанието на половината експедиции, а лавина на Манаслу е затрупала покорителя на Западния ръб на Еверест Нейц Заплотник.
Ни напред, ни назад. Павел и Асен продължават да търсят следи от пътека, но не смеят да се отдалечават от палатката, защото не се знае от къде може да дойде лавината. Решаваме да слезем още малко до самия каньон, където Асен открива течаща вода и мястото изглежда по-сигурно. Ако на следващия ден не слезем под 4000 м. лошо ни се пише. Историята на хималайските трекинги е пълна със фатални случаи, дължащи се най-вече на бабаитлък и пренебрегване на симптомите на кислородния глад. За щастие имаме достатъчно храна, а Павел е и неуморим готвач.
Настъпи четвъртото утро. Снеговалежът беше спрял, но мъглата не бързаше да се вдига. Бавно запълзяхме нагоре. Павел вървеше пръв и опипваше с ледокопа си затрупания ръб. Сърцето ми биеше лудо. На моменти ударите му ме оглушаваха и имах чувството, че всеки момент ще се пръсне. После внезапно планината се смили, видимостта се подобри и ние видяхме логичното слизане. Как да е слязохме до първия заслон, където намерихме Бахадур да спи изтощен в един спален чувал на пода. Италианците бяха отишли нагоре към превала, този път за да си донесат багажа, който бяха захвърлили, за да спасят носача си. Така те преминаха Торонг ла не един път, три пъти.
След два дни се срещнахме отново в Мананг, голямо будистко село в долината на Марсианди кхола. Видът ни беше ужасен. Изгорели обелени лица, херпеси по устните, червени от безсъние очи и отекли от височинната болест лица. Джанкарло и Пиетро пиеха чай в едно от хотелчетата. Първият ни прегърна поред като стари приятели и каза: „Нали в това се състои най-хубавото в живота. Непрекъснато да преодоляваме нещо и когато го преодолеем, да се радваме двойно повече, че живеем истински. Силно желая и мисля, че не сме за последен път заедно”.
През зимата на 1984 година, в разгара на антибългарската кампания в Италия младият електротехник Пиетро Морети от Виченца пристигна в София. На границата го бяха запитали по чия покана пристига. Той беше извадил моята новогодишна картичка с Анапурна и казал „Идвам при моите приятели от Хималаите“. Джанкарло не можа да дойде. При едно негово свободно катерене в Испания съпругата му го намерила паднал под стената.
С Пиетро преминахме от Злия зъб до Мечит със ските, карахме ски на Черни връх и кроихме планове за бъдещи пътешествия. И сигурен бях, че с него отново ще преживеем нещо заедно, нещо което трае само няколко дни, но остава за цял живот.
