Илия Бешков

Трудно е да се определи какъв литературен вид е „Бай Ганьо”, но в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой.
Алеко ненавижда бай Ганьо, преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа. Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко - и правото на живот дори.
А с каква доверчивост и всеотдайност Санчо Панса следва своя „смахнат” господар и се радва на сдържаната му снизходителна, но благородна любов! Тук огромният конфликт между тях се изглажда и стопява във взаимна любов, в предаността и накрая практичният и честен Санчо коленичва смирено, облян в най-чисти сълзи пред мъртвото тяло на лудия хидалго.
А бай Ганьо излиза из страниците на книгата с думите: „На маймуни ни обърнафти, маскари с маскари!” - двойно обиден и двойно непримирим!
И някъде към град Пещера той причаква своя автор и го убива от засада. Това отмъстително убийство не става в роман, а в реалния живот на родната ни земя. Тук вече няма никаква шега, никакво изкуство и никакъв определен терен на борба.
Бай Ганьо не е измислен литературен герой, не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв; между впрочем - една политическа издънка на робството и злонравието - убиец, когото прокурорът не може да улови, тъй като бай Ганьо и прокурор, и на власт, и в опозиция.
А другият герой - авторът - се намира в родния си град Свищов, закачен в джамлък: един елегантен редингот и бяла копринена риза, разкъсани от берданен куршум.
Не коленичи бай Ганьо над Алеко! Алековата душа отлитна непокаяна и неоплакана.
Ние се смеем над тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, ни каква да е надежда…

в. „Земеделско знаме”, бр. 211, стр. 4., 23 май 1947