ПЕСЕН
ПЕСЕН
Присвивам се на завет до рамото на вятър,
в стеблата на тревите прикривам си дъха.
Усмихва се отгоре невръстното ми лято,
забравените преспи размеквайки с ръка.
Соколи-перегрини мечтите ми закрепят
над облаци, тъкани с невидима ръка.
Привечерни джуджета очите ми прилепят,
а те се реят меко в далечна равнина.
Гърбът ми е прилепнал до камъните сиви
и мястото ревнува. Събира топлина.
Главата ми е жертва на помисли лениви.
Зад късия следобед наднича вечерта.
Човешкият ми разум озърта се неловко -
нелепо се страхува от дебнещата Нощ.
И с устните лулата подхванала задявка,
потрепва, и в сърцето гори с мистична мощ.
Загърнал в одеало ушите и ръцете,
на изток си намигам с избързала звезда.
Безбрежна, тишината прегръща върховете,
а сякаш чувам песен!? Изчакващо мълча…
ВЪПРОС
Така и не разбрах, защото не попитах.
Въпросът ми увисна и вятър го люля.
Очакваше навярно, но даже не опитах
дали ще отговориш докрай да разбера.
Застинало, лицето изглежда ме уплаши
и блеснали очите, под смръщено чело,
доливаха с отрова изпразнените чаши
на крехката ми смелост. Съмнение едно
живееше у мене и с потните си пръсти
далече ме държеше, даряваше ми страх…
Надсмивах се насила на поривите късни.
Понеже не попитах, така и не разбрах.
ОРХИДЕИ
По езерото плуват орхидеи,
донесени от тежък водопад.
В ушите ми нахално слънце грее.
А нямам шапка! Пътят ми назад
изгубен е! И мостове горящи
задавят в черно кривото небе.
Реки се смеят, весело летящи
над вирове. Тъгата ми не бе
удавяна наскоро сред водите!
И тъй не бе поглъщала вода,
та чак да пита всеки, любопитен,
каква е тази весела тъга!?
Защо не плаче? Тъжното къде е?
Защо в очите нищо не тече?..
Откъснатите в буря орхидеи
намират вече нови брегове.
ПОГЛЕД
Разлиствам тихи мисли в звънящо тиха вечер
от томовете прашни на твърдата глава,
а погледът ми бяга, прекъсва ме и пречи -
открива нещо важно по облите бедра!
Обхожда те напълно отдолу и отгоре,
от глезените тънки до тихите гърди,
а щом сериозни теми морала му оспорят -
за кратък миг пробягва виновно настрани.
Побутвам тихи мисли - те лягат търпеливо,
а в погледа ми таен косата ти звъни -
кафяво ме прострелва и мъничко чупливо,
и в нея се прикрива лицето отстрани…
А напънът духовен изглежда е обречен
сред книги да прашасва из мозъка ми стар -
прехапал леко устна, притихнал, отдалече
разлиствам влажни мисли и пия твоя чар.
РУСАЛКИ
Ранни лъчи над сънливия залив
ръся с фенерче и дебна в нощта.
Някъде ражда децата си в алено
тиха Зората и буди деня.
Тъмно е още. Но там, на скалите,
казват, русалки звездите броят
в нощна почивка. Заплитат косите си,
песни допяват и тръгват на път.
Дълги години се лутат в морето,
тайната търсят на скрита съдба -
как да делят и събират, преплетени,
двете природи у крехки тела?
Хората днес ги затварят в легенди,
рибите с тях не говорят дори!
В тъмния дом под талазите ледени
има ли смисъл от скрити сълзи?..
Бягат от всички. И само когато
малко момче през нощта приближи,
скрити, надничат в полите на лятото,
тъжни макар, се усмихват почти.
