Никола Инджов

Все по-често се питам дали ние, днешните българи, сме народът на Васил Левски, щом във времената след Апостола направо потъпкахме неговите завети? Той казваше, че “В Българско не ще има цар… Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република!” Но още не изтлели костите му в незнайни гроб - и негови сподвижници докараха в България чуждокръвна монархическа династия. Сто години по-късно политици, синдикалисти и какви ли не още мераклии за управители на обществото хукнаха към потомъка на същата тази династия, за да го възкачат на върха на държавата. Някои от тях още виждат този връх като царски трон.
Толкова ли бе помръкнал разума на българския народ от внезапната демокрация, та още при първия му гастрол у нас излезе да посреща с хляб и сол нищо незначещия наследник на нищо незначещата българска корона? Кои народополезни идеи на Апостола водеха разплаканите от умиление престарели придворни дами, наежените от предчувствие за исторически реванш “офицери на негово величество” и други подобни на тях мумифицирани царедворци? От приповдигната ненавист към тоталитаризма и от явно неверие в прехода се образува аморфно множество, което освен че възкачи на министърпредседателския стол поданик на друга държава, но и досега не му е потърсило сметка за лъжата с осемстотинте “дни на спасението”, което той обеща.
И какво значение има днес разкаянието на един пъргав юрисконсулт, че подписал обръщението “царят” да си дойде от Мадрид? И колко пари струва разочарованието на един синдикален лидер от същата персона и от същата политическа реституция? Тези “кредитни демократи”, вкарани по списък в обществения кипеж, не се посрамиха от Васил Левски, та ще се посрамят сега от унизения българин! Те не изпитаха никакво стеснение, че противно на заветите на Апостола влияеха активно върху обществените настроения за възвръщането на монархията, защото техни бяха телевизионните екрани, техни бяха услужливи вестничета, и в края на краищата ни върнаха назад към един позабравен поет, който бе възкликнал в духа на уж отминали остри социални стълкновения така: “Наш е Левски, а предателят е ваш!” Случайно ли един “списъчен оратор” на първия следдесетоноемврийски митинг в София от стълбището на храма, пред който - както се оказа не след дълго - се бяха скупчили търговци на човешки права, се провикна “Бог високо, царят ни в Мадрид”? Забележете, не просто “царят” , а “царят ни”… И случайно ли същият този вития понастоящем се е заел да вдига паметник на поп Кръстю? Е, халал да му е, нека го въздигне, за да пробожда лелеяният паметник очите на българина и поне да му напомня, че попкръстювците се множат, а като левскари в обществото се идентифицират единствено футболните запалянковци…
Българската държава няма национална доктрина, но българският народ има национални идеали - нищо, че са изказани отдавна, важното е, че са възвестени от Васил Левски. И ако заради непосилните изпитания, на които е подложен, заради повсеместния недоимък, обзел дори и т.н. “средна класа”, заради очевидното съкращаване на продължителността на живота българският народ неминуемо ще стигне до съхранената в лоното на нацията философия на Васил Левски, то в българската държава днес какво е останало от Васил Левски? Или и тя действа в стила на православната църква, която не го канонизира за светец поради известна религиозна догма, макар че неговият лик е като икона за повечето българи. На църквата й е простено, защото и Дяконът е бил църковен човек, пък на българския народ не бива да се отрича кръвното и духовно родство с Апостола дори само заради това, че той в един опит за стихотворение се самоназовава българин. Но проблемът е българската държава защо се отдалечава от Васил Левски? Тя направо не е държавата, мечтана от Апостола на свободата! Не означава ли това, че днешните български държавници са хора с други възгледи? Или пък са проводници на чужди възгледи?
Напоследък откритите политически сблъсъци покрай честванията на Васил Левски на различни места в страната показаха, че има скрити конфликти около идеите на Васил Левски. Ето тук е всъщност разликата между народ и държава. И не само заради горчивия привкус на някакъв дворцов живот, да нарека така светския салон с виенски балове и публично ядене на печени пилета, а защото държавата в лицето на политическата класа и управленческия елит се е превърнала в каста, извън която са два милиона пенсионери, два милиона деца и младежи, милион и повече граждани, на които им се внушава, че пътят към Европа минава през Босфора, кой знае колко поданици с поведение на чергари и катунари, почти един милион емигранти…
Да, това е народът на Васил Левски, но това не е държавата на Васил Левски!