И ЕДНА НОВА ДУМА
(Поезия от Уругвай)
бележка и превод: Никола Инджов
Дванадесет години в съзнанието на много хора Уругвай съществуваше не като страна, а като народ.
Този народ бе разпилян по всички краища на света, неговия приглушен говор се дочуваше в парижките бистра, в мексиканските университети, в хаванските радиостудии. Понякога и аз се докосвах до този народ в часовете на разговори с Марио Бенедетти в Куба или
посредством приятелството ми със Саул Ибаргойен Ислас в земята на ацтеките. На мадридското летище ни се кръстосаха веднъж пътищата с Алфредо Гравина. “Изгнанието е ателие за облаци” - прошепна той в обичайния за него миг на отдалечаване от събеседника.
Отвреме-навреме до мене достигаха писма от Марио Арреги, земеделецът, който денем ореше полето, а вечер пишеше разкази. Дъх на уругвайска пръст дъхаше от продълговатите пликове.
Но всички останали бяха народ без отечество наоколо, Уругвай представляваше нация от емигранти, нация в изгнание, exilio на испански. Изгнанието породи цяло течение в поезията. Поради общността на езика, книгите на уругвайските поети се издаваха лесно в десетина световни книгоиздателства и така се образува литература, посветена на родина, която “не съществуваше по улиците, ни в детството, ни под слънцето”. Книжовност, създадена от творци, които преди да бъдат или да станат писатели, бяха политически противници на диктатурата и отидоха в изгнание заради политическите си убеждения.
Но никоя страна не може да остане без поезия и без поети в себе си. Не става дума за дрипавия китарист, който проси с песни в подножието на Паметника на независимостта в Монтевидео, не става дума за шепата мъже в просторната пампа покрай великата Сребърна река, които, слезли от конете, нещо напяват, нещо премислят на глас. През тези дванадесет години поезията в Уругвай се появяваше в позиви, в писма до отделни граждани. Поетите се появяваха също - подобно на Иберо Гутиеррес, чийто труп бе оставен на централния площад на Монтевидео с тринадесет куршума в гърдите и със следи на електрическа горелка по ръцете и лицето му. Това бе на 27 февруари 1972 година. По това време в цяла Америка мнозина поети се появяваха пред очите на своите народи по същия начин и със същата съдба - Отто Рене Кастийо в Гватемала, Леонел Ругама в Никарагуа, Хавиер Еро в Перу, Виктор Хара в Чили, Рони Лескуфлер в Хаити, Карлос Марижела в Бразилия, Рита Валдивия в Боливия, Франсиско Урондо в Аржентина, Архимиро Габалдон във Венецуела, Роке Далтон в Салвадор… Друг един уругваец поет, Хорхе Салерно, излезе от дълбоката нелегалност ранен, потърси спасение в пампата, но там бе застигнат от полицията. Не го доубиха, обаче не извикаха и лекар. Оставиха го да му изтече кръвта и го гледаха с очакване на вик за пощада.
Свидетел на тази смърт разказва, че той успява да прошепне три свои стиха. Следните:
Испанци, англичани, португалци, сега - янки…
Два века работим под слънцето тежко,
само за да сменим господаря си ние.
Поетите Иберо Гутиеррес и Хорхе Салерно представляват поезията на затворите.
Но освен от затворници и изгнаници - exiliados, сред интелектуалците на Уругвай имаше и трета група, така наречените insiliados. Тези, които не попаднаха в затворите, не можаха да отидат в емиграция, които останаха по някаква причина, може би заради “вътрешната памет” на човека в родината си. Insilio е нова дума, ново понятие, което трудно се превежда на български език. Означава точно обратното на изгнание. Тогава да опитаме да го разберем - след като изгнанието, exilio е насилствена прокуда от отечеството, то тогава insilio е насилствено въдворяване в отечеството. Марио Арреги бе именно въдворен в отечеството си. Страшно ли е било това под дълбокосиньото равнинско небе на Уругвай, във въздуха на хубавия град Монтевидео, в озарението на река, която прилича на океан, и обратно - океан, в който се усеща движението на река? За тези години старата поетеса Клара Силва бе писала: “Аз съм болна от смърт”. Едно от последните й стихотворения е във формата на молитва. Въдворените в отечеството бяха болни от смърт, така е било, защото когато потърсих през 1985 година Марио Арреги в Монтевидео, намерих само спомена за неговия жесток и самотен край - от отчаяние, както ми казаха.
Пролетта на 1985 година в Монтевидео бе великолепна. Завръщаха се изгнаниците. Саул Ибаргойен Ислас, току-що пристигнал от Мексико, ме заведе на летището, за да посрещнем с хиляди хора заедно Марио Бенедетти. Завръщаха се не само изгнаниците - завръщаха се затворниците и се появи побелелия за осем години карцер Раул Сендик. Излизаха на улиците въдворените в отечеството - те също имаха по лицата си следи от изгнаничество или затвор. Сега нашата поезия трябва да преоткрие родината ни - казваше Саул. Тя се оказа не само култура, издържала на диктатурата, но и борба против унижението на човека, на идеалите му, на мечтите му. Сега трябва да пишем за свободата с горчиво познание за нищетата на духа. Какво е свободата? - питаше се той.
Опитвах се да разбера какво е свободата в Уругвай. Съзирах нейните черти в отприщения народен порив към нов свят, в масови обществени акции, в демонстрации, в предизборна кампания, но аз съм тих човек, аз виждах тихите белези на свободата.
Книжарниците на Монтевидео… Сврени в градски безистени, извоювали си място между могъщи универсални магазини, тези книжарници подкрепяха и разума, и сърцето ми с полъха на свободата. Продавачите, нека условно ги наречем продавачи, бяха млади студенти с горящи очи, които знаеха съдържанието и идеята на всяка книга там, стиховете наизуст - и всеки въпрос на купувача биваше последван от мила и умна беседа за книгата, за автора, въобще за литературата. Не купувайте тези книги, казваха ми те, и сочеха натрупани в ъглите произведения на “масовата култура”. Те бяха с предишните лакирани корици, но от очите на продавачите светеха по-примамливо новите книги на Уругвай - от Марио, от Саул, от Алфредо, както казваха студентите.
Сега си мисля за казаното от Марио Бенедетти - ние трябва да произнесем нова дума в американската и в карибската поезия. Каквато и да бъде тази дума, тя непременно ще прозвучи в книжарниците - тези храмове на уругвайската свобода, пред които ще се прекланям цял живот.
ЗАВРЪЩАНЕ
На Марио Арреги
Там далече дъждът плющи над морето.
Винаги и завинаги.
Откакто човекът знае каква тъмна идея
там плющи и плющи над морето.
О, незапомнен пейзаж,
търпеливо чудовище - и самотно,
горчиво море, последна вода,
където човекът и страхът му
бягат, пият и се връщат,
тайно и насаме.
Когато човекът се завръща оттам,
нищо не му достига на земята, тъжно е.
Но с нетърпение на удавник,
човекът пита и зове, другите го чуват,
защото трябва заедно да погребем смъртта.
И въпреки че вали и върху земята,
че вали върху полята и върху градовете вали,
далече остава онова, което няма име,
и някой с вътрешна памет
се откупва и живее.
Тогава, да, каква радост, какво чувство, че сме живи,
и по улиците с пиянски песни,
и в толкова неизразими неща
отново и още веднъж се възвръщат дните.
Така заради здрача, заради пиянството или заради
смъртта
човекът разнася радост по земята.
СКРИП КРЪЖИ ПО ГРАДА
Чудовищно скриптят
улиците на града.
Скриптят
костите на Хуан,
твоите, на Хосе
и моите собствени.
Скрипти семейната трапеза
и дори лъжицата празна скрипти.
Голям скрип идва от изби,
задава се от пресечки,
от покриви пада.
И когато полицията убива някой студент,
скрипът се възражда с удар,
скача като гладен ягуар,
разваля порядъчния живот на богатите,
сякаш кратер се връща към предишна лава,
сякаш равнина разтърсва предишна грива -
и смъртта се изпълва с пеещи птици.
Тогава подлеците се влудяват.
Запушват уста.
Изтезават.
Осакатяват.
Заковават врати.
Развращават.
Обездомяват.
Развихрят терора ведно с лихварството,
обвити в одежди от пищни безумия.
Нямат вече зеници, а искри от ненавист.
Не спят, защото се плашат от съновиденията си,
както от думата народ
или от думата радост.
Дъвчат без почивка,
поглъщат страната с кравите й и с плодовете й,
гълтат ненаситно, за да победят страха.
И докато преживят - дочуват звука на Апокалипсиса,
обаче не престават да се тъпчат.
Сега, когато в Монтевидео скрипти пролетта,
градът има необичаен начин да се огледа в небето,
има гъвкавостта на момиче, заплувало в залива,
има яснотата на цвете
или зародиш на героизъм върху мекия пясък на брега,
отворен за любов към морето свободно.
Град на Непокорния равнинец,
гъвкав индианец, ти силно развихряш вълните,
ревеш като десет хиляди бика в небето,
принесени в жертва, родино,
на твоите тъмни стародавни богове.
ИЗГНАНИЕ
Изгнанието
прилича на ателие за облаци.
То смила
камъните в душата,
попива нейната влага,
за да се изваят богове
като криле без тяло.
Аз се бунтувам.
Аз не изгарям платна,
а собствените си ръце,
за да не се съсирят
в полет.
Не ще се откажа
от опита за летене
в моя живот.
Какво съм, ако родината
не ме очаква?
СТИХОТВОРЕНИЕ 13
Вече се родиха всички, всички,
които до гробището ще ме придружат.
Вече моето погребално платно
е изтъкано и някъде се пази.
Вече извади шофьорската книжка
този, който до гробището ще ме превози.
Вече тези, които ще стъпчат цветята,
вървят сами.
Вече започва модният ритуал
в часа на моята смърт.
Вече се изпарява дъждът, който вали
в моя ден.
ТУК
Тук, в килията, тук,
където мечтаем за студ,
където спим на колене,
където денят и нощта
са една и съща безцветна кожа,
където очакваме ослепени
като Черни шапчици
в най-лошата гора,
очакваме,
очакваме тук
да дойдат и да ни завлекат,
да натикат между устна и устна
страшната затворническа храна,
да ни окачат като кирливи
парчета от меса и кости, които шептят,
парчета от родина, която не беше
по хълмите,
не съществуваше по улиците,
ни в детството, ни под слънцето.
Тук очакваме.
Познахме всички насилия
на тялото срещу тяло,
на ръката, която изтръгва
уши, коси, очи,
неподвижни утроби,
която разделя вика от езика,
която чупи твоята дума,
която извива и разтрогва черва
в твоята няма голота,
която вкарва всичкия ти въздух
в гнусни и мъртви води,
за да повръща устата и да назовава -
а понякога и да вдишва.
Тук очакваме.
Фабрикуваме писма ти да ги четеш,
неща от кости, от нишки, от метал.
Някои отдавна сме умрели,
други, без съмнение,
ще продължим да знаем как се мре.
Небето е кръгло
и от земята винаги изглежда синьо,
макар че на много места
земята е също синя.
Спящи на колене,
увиснали, унищожени,
разкъсани от желязо -
ние имаме тишината,
която вие дочувате.
Имаме тишината,
която ни кара да растем и да пеем.
РОДИНА
Защо не те назовавам повече с горчивата
и влажна болка, която узрява.
Защо мога единствено да отворя очи,
за един миг само, за един миг само, за един миг.
Защо на пощата се отказвам от своето име
и защо гълъбите падат, щом долетят.
Защо насън чувам музика и я следвам,
и буден чувам музика и я следвам.
Защо не ми стига плача, не ми стига, ясно, че не стига,
и пълня нощта с незаконородени деца.
Сякаш цялата голота влиза в една дума
и се облича в символи от приятели скъпи и мъртви.
С езика, с който облизвам хляба, се оплаквам
от звънките и диви имена на улиците.
Вдигам от столовете въоръжени слова - не струват.
Разполагам с мелодии. Къде са пръстите.
Обувам се, тръгвам - и никъде не стигам.
Срещам огледала, карти и подобни букви,
едно дърво понякога - да го приближа и да се
загледам.
Защо болката е така жестока без повод и без окова.
Когато отварям врата, изглежда, че тръгвам завинаги,
тръгвам от гърбове
и се наместват последните улици,
евкалиптите,
мостът Караско, летището
през нощта -
в часа на казармените дискотеки.
МОНТЕВИДЕО ВЧЕРА
На Исабел Жилберт
Вече вървим между руини, всичко
наоколо на гробище мирише и нечий
глас призраците вече призовава
към обсада.
Призраците са с лица от нечия обич,
обич, разширена от страдание и тъга,
която в зениците завинаги разпилява
балкони от вчера с яки колони,
решетки с цвете, желязо, разяло
потайни двери, където усмихнат
керамичен калдаръм просветва -
последна стража на непорочни хора.
Растителна голота под градинските стрехи,
от стара лозница надалече прострени,
там зрялото грозде вече никой
не ще достигне, никой, никой,
ако само отблясък от души тревожни -
недосегаеми споменни дебри -
(слова на болка върху листа безплодни)
завинаги не остават в моята памет
от моите улици,
от Монтевидео вчера -
25 май или Бартоломе Митре,
Ринкон или Саранди, Сабала, Цитадела,
моите площади и моите фонтани
с бронзови ангели, чуплив мой рай цветен,
моите дървени порти с ковани
лъвоподобни чукчета,
и моята кръгла Панорамна кула,
към която по улици тесни възлиза
откъм кръстопътя Хулио Еррера
и с опакото на дланта си мокра
разтрива клепачи, и бавно говори:
“Толкова сън, сънят е пораснал!”
В същия миг Алфредо отсреща
сваля шапка, покланя се бавно и после
изпарява се сякаш в нищото на една кула,
на една привечер, на една улица, на един мирис,
които само голямата болка
би могла да възвърне за миг в живота
през тази привечер на изгнание и носталгия,
когато земята цяла е гробище,
и минувачи напразно показват,
че окото ми слепешком ги пресича,
че отчуждено от любов
през призраците минава,
през празните силуети,
чието царство бе въздухът,
чието настояще - прахът…
