ОРАНЖЕВО ЯКЕ В БЯЛАТА ЗИМА

Панчо Панчев

Снегът дълго валя на едри парцали и когато натрупа достатъчно, реши, че си е свършил работата и може да се позабавлява. Белите му пеперуди, които досега бързаха да кацнат на тротоара, постепенно станаха по-мънички и леки, започнаха да танцуват хоризонтално из въздуха и дори създаваха илюзия, че валят отдолу нагоре. Или поне наляво и надясно, без да се интересуват от земното притегляне.
Рада ги следеше в унес през големия прозорец на аптеката и се мъчеше да си спомни онази далечна детска песничка за малкото кутре Шаро, което за първи път вижда снежинки… Кой знае защо Рада се премести от прозореца навътре, но не откъсна поглед от светлия правоъгълник външен свят, който й заприлича на коледна картичка. В центъра беше дървото. До болка познато й, през другите сезони то имаше гъста и здрава зеленина въпреки бензиновите пари, витаещи над булеварда. Сега беше се превърнало в истинско произведение на изкуството - някаква ажурена или дантелена бяла графика го извисяваше от реално да приказно.
Аптекарката отново се приближи до прозореца и изведнъж „слезе” обратно от приказното към реалното - снегът беше засипал тясната пътека по тротоара. „Трябва пак да изляза навън с греблото” - помисли си с неудоволствие тя… Едва вчера беше се отървала от едноседмична простуда.
И точно в този момент някакъв мъж в непривично за сезона и за носещия го оранжево яке започна грижливо да изтупва краката си, за да влезе. Когато беше вече в аптеката и застана срещу Рада, тя не успя да скрие изненадата си от лошото му облекло, комбинирано с толкова добро възпитание. Първо - той максимално се постара да не вкара купчина сняг с вехтите си папуци. Второ - поздрави я с особена почтителност:
- Добър ден, уважаема госпожо!
- Добър ден! Какво ще обича господинът? - тя подсъзнателно му заговори нито на „ти”, нито на „Ви”. Долавяше зад клошарския му вид нещо повече.
- Предразполагате ме да бъда откровен, уважаема госпожо! - продължи да любезничи загадъчният дрипльо. - Имам нужда от сто грама чист спирт, но не разполагам с никакви пари. Не бихте ли се съгласили на един бартер: да изчистя снега пред аптеката ви? Хубаво ще го изчистя. Ако не ви хареса, няма да ми дадете спирта.
- Чудесна сделка! Лопатата е ей там зад вратата! - посочи му я тя и после въздъхна двойно облекчена: няма да излиза навън, а и ще помогне на човека. Беше й станал симпатичен. Явно не е просяк. Търсеше как да продаде труда си. И то на безценица. Ще разреди флакончето спирт с вода и кола и ще се грее с честно спечелено питие. Той излезе, а аптекарката прехвърли мислите си към свои високопоставени познати, за които не би могла да гарантира, че печелят честно уискито си.
Скоро тротоарът пред цялата аптека беше мераклийски изчистен от снега и човекът с лопатата отново започна да изтупва папуците си пред вратата. Когато най-после влезе, Рада говореше по телефона и той я чу разтревожено да казва: „Ами това означава да работим направо на загуба.” И след малко още: “Не, не. Никой не може да издържи. Как ще плащаме наеми, заплати, осигуровки, да не изброявам повече… До няколко месеца всички ще фалираме. Ще оцелеят само веригите… Да, но… Извинявай, нека се чуем пак по-късно, че имам клиент!”
На клошаря му стана драго, че го наричат „клиент”. А думата „вериги”, макар и употребена тук със съвсем друго значение, извика в паметта му популярното навремето изречение, че в една революция бедняците могат да загубят само веригите на робското си положение. Но той далеч не беше с бунтарски нрав. Пък и едва ли вече има такива. И кротко каза:
- Готово, уважаема госпожо!
- Да, виждам. Браво! - Рада му подаде две флакончета и банкнотка. - Ето спирта! Ето и две левчета! За кола и за сандвич.
- Не, не! Много са - възрази с ненадейно достойнство клошарят. - Не съм свършил работа за толкова. И както разбрах от разговора ви по телефона, вие също сте изправена пред затруднения. Споменахте дори „фалит”.
Аптекарката се засмя - намери се кой да й съчувства за унищожителните разпоредби на държавата мащеха.
- Няма да фалирам точно с тези два лева! - каза му тя.
Той й благодари и си отиде без да мърмори разни просешки благословии.
В следващите два-три часа се появиха не повече от десетина клиенти и Рада си спомни шеговития лаф на една нейна колежка: “Добре де, нека не боледуват, ама защо не дойдат да си купят поне витамини, че да са още по-здрави!”
Снегът не преставаше да вали. Отново на едри парцали. Тротоарът отново се нуждаеше от почистване. И сякаш по поръчка, на вратата „цъфна” минзухареното яке на нашия човек. След надлежното изтупване на краката си, той влезе, поздрави, без обяснения взе лопатата и започна да рине снега от тротоара. Когато свърши и се върна в аптеката, Рада се чудеше колко пари да му даде този път, но той я изпревари:
- Няма да ви рекетирам, уважаема госпожо. Не се безпокойте! Не искам и стотинка. Предишния път ми дадохте достатъчно. Довиждане!
- Чакайте! Останете малко в аптеката на топло!
- Благодаря, уважаема госпожо! Вие сте свикнали с белотата тук и не ви прави впечатление. А мен ме респектира. Имам чувството, че е продължение на снежния пейзаж от улицата. Много обичам бялото. Ако имах дъщеричка, сигурно щях да я посъветвам да стане аптекарка.
И той излезе. Рада стоеше на прозореца и гледаше отдалечаващото се в снега оранжево яке, което сякаш стопляше мразовитата картина.