ТОВА, КОЕТО БОГ СЪЗДАВА

Анжела Димчева

Преди доста време Кенет Уайт беше казал, че „поетът има своите стихотворения - и много мълчание”. Препрочитам новата стихосбирка „Резонанс” на Йордан Янков и не мога да се освободя от усещането за стаената сила на поетовото мълчание. Всеки следващ стих сякаш подсказва: „Това не е всичко, лицето ми се размива, душата ми експлодира…”
След двадесет издадени книги в различни жанрове Й. Янков утвърждава името си в нашата поезия като може би единствения New Age изразител на постоскаруайлдовския парадокс. Характерно тук обаче е ненатрапчивото вплитане на този парадокс в един нежно-пантеистичен, делнично осмислен колаж, в който познанието е едновременно абстрактно и сетивно, поетът го докосва с оголените си сетива. Това е поезия на интелектуалната метафоричност; забавеният ритъм на стиха и дългата строфичност не предполагат лесно разбиране. Читателят трябва да има търпението да се приобщи духовно към сложно зашифрования лирически персонаж:

Прелистил си поредната си страница -
денят е свит юмрук върху листа -
прозорците
затварят почернели ледени клепачи.
                                              („Изпитанието”)

Стихосбирката се състои от две части, всяка от които кореспондира тематично и лексикално с другата. Така на ниво изграждане на образа откривам по един лайтмотив във всяка от тях: в първата част това е време-зелено-небе, а във втората - слънце- камък-път.
Защо се спирам на точно това разглобяване на поетическия инструментариум? Защото у Й. Янков няма да намерим стихове с експлицирана емоционалност. Страданието и възторгът, любовта и възхищението са зашифровани в скритите значения на думата. Например зеленото е нещо повече от цвят, то е лице в картина на модернист, то е „хлорофилна черга”, то е говор, въздух и трева („Green”). Сюрреалистичното око на поета съзира как „зелената луна раздърпва сенките”, как е „възможно светофарите да се раззеленяват”, как „времето старее, без да побелява”.
Да се прекрачи отвъд прага на традиционното мислене, на класическото строфообразуване, отвъд прага на назовимата емоция - това е веруюто на Йордан Янков. Той не го декларира, не търси ефектна игра с думи. За него клокочещата болка у лирическия персонаж намира своето изражение чрез „раните на водата”.
Във втората част на „Резонанс” по подобен начин функционира другият лайтмотив слънце-камък-път. Основната дилема тук се явява контрапунктът очаквано-неизбежно, изминаването на критичното понякога разстояние между „тук и по-нататък”. За поета пътникът няма лице, той е мистерия, човекът е безплътен, защото копнее да надкрачи времето. А отнякъде ни гледат лицата на звездите, те се присмиват на нашето бързане. Закъде ли?

И вече няма никакво значение дали си
закъснял - нещата са съблекли
времето си -
голотата няма възраст.
Единствени сезоните се качват
по дърветата
и подновяват своите спектакли.
                                        (”Голотата”)

В своята „История на българската литература” (2002) Светлозар Игов отбелязва, че Й. Янков „изживява драматизма на общественото развитие чрез контемплативна вглъбеност”. В друга своя оценка Игов определя стила му като „бавна поезия”, подчертава „склонността й да изразява невидимото време чрез видимото пространство”. Бих допълнила, че новата стихосбирка се нарежда сред най-добрите книги на автора. Достатъчно е само да запомним следната сентенция:

Безсмъртието
Нещото, забравено от мъртвия.

Би било чудесно, ако Йордан Янков събере най-ярките си стихотворни сентенции, писани през годините, и ги издаде в отделна книга, за да усетим действително измеренията на философската им вглъбеност, на полифоничната им сила. Защото „това, което Бог създава, има нужда от защита” („Теология”).

2009 г.


Йордан Янков, „Резонанс”, Изд. „Парабола”, София, 2008.