СТЪЛБИ И МЕТАФИЗИКА

Ерберту Елдер

превод от португалски: Илияна Чалъкова

Когато се върнах в Лисабон, повече не пожелах да се прибера в пансиона. Беше ми дошло до гуша от търговски представители и държавни чиновници. Искаше ми се да остана сам. Да ям, където сваря, в малки ресторанти, а в стаята си вечер да изпуша цигара на прозореца, да разлистя някой труд по археология. Да не усещам никого, нито да говоря, нито да се чувствам задължен да съм сговорчив или да демонстрирам братски чувства. Невротик съм си, личи си от пръв поглед. Егоист. Оставете ме. Няма да обичам света. Не ми пука. Тогава наех стая на шестия етаж в сграда на гърба на катедралата. Познавате ли тези стари сгради с необикновени площадки и вратички, с внезапно изникващи коридори и стълби от по три стъпала, водещи началото си от главното стълбище и отвеждащи към загадъчна врата, боядисана в тъмнокафяво и със страховито мандало? Удивлявам се на безполезното въображение на тези архитекти и строители. Зад кафявите врати живеят невъобразим брой хора. Чува се тракане на съдове, дете плаче, плисва се ведро вода, пискливи женски викове. После говор с дебел тембър. Не се разбира какво казва. Хлопва се врата. Хора в коридора. Ей сега ще се разбере. Нищо. Никой. Хората чезнат по тъмните ъгли, стъпала, лакти в сумрака на къщата в суматоха. Усещане, че си напълно сам сред другите. Дворовете са от почернял камък, желязната дръжка на вратата се е окислила с годините. Има някаква наивна и мрачна неизменност във всички тези неща, някакво разпиляно усещане за анонимност. Всичко успява да ме развълнува и всичко ми оставя меко чувство: мръсният парапет, изтритите стъпала, струпаните на входа кофи за боклук. Наех стаята. Гледаше към реката, където виждах мръсни корабни мачти и корпуси. Точно срещу ми се издигаше кулата на църквата и сборището от постройки, прилежащи към основното тяло на сградата. Не им отдадох голямо значение. Огледах по-добре реката и отсрещния бряг, оскъдните градини наоколо, мястото при входа на катедралата, откъдето се откриваше гледка към реката с хора насядали по зелените пейки. Трамваите дрънчаха надолу по паважа. По прозорците висеше измърсено пране. Виждаха се красиви и тъжни деца през стъклените прозорци. Някой пееше, а реката си течеше насреща бистра и кротка, така древна, когато се вглеждах надълбоко във водите й. Дадох гръб на прозореца. Кулата беше надвиснала върху ми. Или ме наблюдаваше слепешката. Харесват ми всички видове кули. Непонятни са ми. Били са построени от чиста гордост, високомерна и безполезна лирика. Под тях бръмчи мотор, който никога не спира. За какво служат кулите? Моторът бръмчи в голяма локва тишина. Не мислете, че кулите изчезват просто така, че ще се отървем от тях. Безпокоят ни. Надвиснали са над главите ни или ни съзерцават неподвижни, безмилостни. А си въобразявах аз, че едва съм й обърнал внимание. Така става: стоим пред нещата; не ги забелязваме. Абсурдно е, че едва по-късно си даваме сметка, че сме свършили само това: да ги гледаме и да ги притежаваме. И да бъдем сграбчени от тях. Беше през юли. Ярка светлина падаше над града, идваше изотзад и ме удряше в гръб, пръсвайки се в стаята като вълна вода. Стая на аскет. Голи стени, желязно легло, етажерка за книги, стол, маса, емайлирана мивка. На пода лежи все още неразтвореният ми куфар. Имах ли аз призвание? Какво ли щеше да е то? Какво правех в тази стая? Какво означаваше всичко това?
- Какво означава всичко това? - изрекох аз на глас и се извърнах навън.
От двете страни на църквата се катереха без ред постройки: каменни стълби, избледняла врата в каса без стени.
Всяка минута в продължение на седмици и месеци вятърът носеше прах, който се настилаше върху камъка. После израстваха онези бледи растения. Ужасяваща е творящата жестокост на земята. Земята твори неуморно. На всяко място и безконечно. Реката долу продължаваше да си тече. Тогава влязох навътре и се проснах на леглото. Прекарах няколко часа в четене. Привечер излязох да вечерям. Прибрах се рано в стаята и си легнах веднага. Бях изморен. Животът на човек може да е простичък, обгърнат от нещата, за които никога не си се питал. Ядем, спим. Съзерцаваме малкия свят на реките, църквите, растенията и варосаните стени. Простичък живот. Но аз не можех да спя. Загнездило се беше в мене някакво подозрение, някаква спяща почуда, някакво леко неразбиране. Защо? В младежките си години често сънувах, че вървя с почервенели от студ ръце през село, където имаше каменни къщи без врати, нито прозорци. Селото все не свършваше. Имаше ли нейде къща да свети? Къща с врати и прозорци да свети отвътре. Така и не я намерих. Събуждах се разтреперан. Сънят се повтори в продължение на месеци. Мисля, че не значеше нищо или значеше толкова много, че така и не го разбрах, нито пък цял един живот щеше да е достатъчен, за да се проумее истински. Не спях. Беше невъзможно. Къщите дишат. Можем да ги чуем нощем. Движат се навъсено и безшумно в безчувствената нощ. Кратки шумове, които отклоняват вниманието, пукане на дърво, скрит часовник отмерващ часовете. Но не става дума за това. А за дишането на къщите, които ни търпят нас хората, но които притежават свой независим, извънредно наситен живот. Светнах и зачетох. Глава за гигантските статуи на Великденските острови, които имат по един червен камък на главите си. Тези червени камъни сякаш предвещават русия цвят на косите… По дяволите. Ще изпуша една цигара на прозореца. Така прекарвам нощта. Докато утрото не започва да се вдига откъм реката. Катери се бавно по пейзажа като голям студен език. Появяват се къщите, терасата с изглед към реката, кулата. Тогава съзирам като жива картина в бледото утро блока при църквата, с недовършените му стълби, които прекъсват някакви си три метра по-долу от прага на избелялата врата в касата, увиснала в прознотата на пространството. Но какво е това? Стълбите са останали насред половината разстояние между едно подобие на двор с купчини пълзящи храсти и вратата, която не води наникъде. А ето го и него, точно на последното стъпало, необикновен, увиснал във въздуха: чиста проба халюцинация. Не можеше да се стигне до вратата с катерене по стълбите. Но ако все някак стигнехме до там, ако останехме да тропаме по нея цял един ден, никой нямаше да я отвори. Или пък ако я напънехме, щяхме да останем под старата дървена каса с изглед към реката, къщите, града. Същият пейзаж, който се вижда и от тук, от прозореца. Същият, който бихме видели от което и да е място. А най-обезпокоителното е, че дори и до вратата нямаше да стигнем, нали стъпалата са много ниско от прага. А забелязвам, че и до стълбите е невъзможно да се стигне. Не се вижда как да се стигне до двора, откъдето тръгват. Само слепият вятър влачи натам невидим прах месеци наред, година след година, и така се раждат безполезните храсти. Храстите, които сякаш страдат като спомен под безмилостната светлина между свирепите каменни линии. Нищичко не знам. Осмелявам се да запаля още една цигара. И ужасът тихо настъпва в моя живот.