ПРОЗРЕНИЕ
ПРОЗРЕНИЕ
Цял живот стягам чанти и куфари.
Все отивам занякъде
и се връщам отникъде.
Може би просто изгубих посоката?
КРИЕНИЦА
Възседнала водача на елените,
препускам диво
през моя Тилилей.
Оказва се, че „вдън гори”
е всякъде,
където можеш да се скриеш
от съня си.
ОЧИТЕ НА ДЪЖДА
Разплакано небе в очите ти,
а казваш, че било от очилата.
Разплакани стени
тапетите превръщат във афиши.
Цветята плачат за вода -
измъкваш се от моите очи,
от моите въпроси,
от моите предчувствия -
иглички октомврийски дъжд
за босите ти чехли.
Прозорците изплуват
като след потоп,
а клоните нахлузват им чистачки
и стаята е твоят Ноев саркофаг,
заклатушкал се по улиците,
напоени с дъжд,
да търси думите на Ной
към гълъба…
ГЛИНА
Добри, големи и топли
са ръцете ти.
Имаш усет за форма.
Майстор си
и „запявам”…
Първо извайваш купа
за мляко и мед -
храната за синовете ти.
После излиза кана за вино -
за топли очи на приятели.
Към стомната за вода
посягат понякога ангели…
В МОЯ ГРАД
Пенсионирани полковници разхождат малки кученца,
вдовиците продават коприва и спанак.
Денят е като овехтяла риза,
а утрото - тарашене на кофи за боклук…
Огледалата на паркиралите джипове пред банките
оглеждат измършавяло опашката за помощи…
Все още има майки с бебешки колички,
заменили безработицата с тях.
…
Дали сънувам или съм сгрешила гарата?
ГРАДСКИ ПЕЙЗАЖ
В хамака на времето
ухае на стъклена бира.
Люлея се в люлката
дето нежно убива.
Ден след ден в маранята
неусетно въжето тънее.
Сутрин е, вечер е,
някой плаче, някой се смее.
Между кръщенета и помени,
между войни и примирия
точи се отлежало безвремие
и накрая в покоя се скриваме.
МОЯТ ГОРСКИ ЧОВЕК
Моят горски човек
сече дърва
и яде мед от хралупите.
Разговаря с пчелите
и всякакви твари.
С наръч цветя вратата отваря
и от биле прави отвари.
Моят горски човек
не чете и не ходи на кино.
Той слуша земята
и се опива от нейното вино.
ГОЛОТА
Крачат хора като плоскости
дървесен ламинат:
в пресата от водоравни мисли,
вертикални чувства и инат.
В кладенеца гледа отразена
бръсната до синьо беднота,
тръгва си дори Смъртта, сломена
от човешка голота…
ШЕСТИМАТА МОИ МЪЖЕ
Шестимата мои мъже
ще ме изпратят накрая.
Най-старият ще ме облече,
така е по обичая.
Най-младият ще ме понесе на ръце,
за смъртта още нищо не знае.
Третият ще каже очаквани думи,
а четвъртият ще хвърли шепата пръст.
Розата ще положи съпругът ми,
а един непознат ще плаче до скъсване.
ЖИТНИ КРЪГОВЕ
Земята е плешива и e няма
от тревога по нас.
Пуска ни стенограма
след стенограма
върху житния клас.
Но не разчитаме тези послания
на междупланетарен език.
Глухи сме за предсказания,
кодирани в древния мит.
Ще станат безводни градините,
фонтани ще бликнат в пустините.
Ще се преобърне небето,
без опори останало.
Ще полудеят магнитите,
ще откажат компасите.
Ще пренапишем глава Битие
на Светото писание.
СПОМЕН
Парцалена кукла е споменът,
Удавен в локва
от вчерашен дъжд.
Той отми грима от огледалото
и всяка стъпка от мъж.
Ти не се бори,
не ме убеждава,
не заплака нито веднъж,
дори не извика.
А в земите на Хадес
Орфей още търси своята Евридика.
