РАДОСВЕТА МИРКОВА: „ПОЕЗИЯТА Е БЕЗСЪНИЦАТА НА СМИСЪЛА…”

интервю на Лияна Фероли

- Намери ли покой търсещата ти душа, Радосвета, като откри пресечната точка между „студеното в юга” /Кърджали/ и „топлото в севера” /Разград/?

- Така е, защото земната истина е в парадоксите, нищо че това е твърде изтощително. Затова понякога, уморени от търсене и скитане,  закопняваме Небето да ни погали с усмивка. Но добре че е само понякога…

- Какво е за теб поезията?

- Тя е безсъницата на смисъла. Едно зрънце философия, разлистено в прекрасно, кичесто дърво посредством чувствата и емоциите. И най-вече постигнато мълчание. Един сигурен пристан за родените в мълчание думи.

- А остава ли тогава нещо неизмълчано в нея?

- Почти нищо. Разголването е в пълна степен. Именно това пълно потапяне в най-дълбоките ни духовните пластове води до ново сътворяване и на физически план.

- Път за къде е поезията?

- Тя е път към Небето в нас чрез самопознание. И всяка стъпка по този път води към надеждата, че това е постижимо, макар че вървящият и търсещият себе си по този начин никога не остава за дълго удовлетворен. Но поне си струва вървеното, дори и когато целта все повече се отдалечава…

- Защо  хайку - поезия?

- Защото тя е като нас хората - прашинка от Всемира, но можеща да говори с цветята. Защото е най-краткият изказ на почти неуловимата простота и е един вълшебен природен миг в унисон с настроението на пишещия.  Защото е голямо предизвикателство да можеш в 17 срички да успееш да вложиш едновременно философия, емоция, съзерцание, житейска истина, категоричност и същевременно закачка.

- Кой, все пак, е тестописецът?

- Нашата вечно търсеща и неудовлетворена душа. Тази, която търси себе си, света, смисъла, любовта, нещата, които вълнуват всички хора. И точно там в пресечната точка между всеобщото и видяното през личностното, се ражда поезията. Поетите с ранимия си слух за словесна жажда, с болезнено изтънчените си сетива, са антените, които долавят чрез болката и фантазията неуловимите психични флуиди, които поддържат живота жив.

- И центърът на всичко това е…?

- Любовта, разбира се. Тази, която е центърът и на Вселената. Тази, която ни разпъва, вледенява, смалява, но и извисява. Тази, която е едно сплитане на ръцете ни отвъд същността на допира.