ПРАОТЦИ

Людмил Стоянов

Тия стъпки по жълтия пясък
ме извеждат във вашия стан.
Приемете ме в своя керван,
в своя поход към слънце и блясък.

Тайна сила влече ме към вас,
от копнеж по незнайното болен;
поздрав, степ, и сполай ти, о, воля,
конско цвилене, яворов саз!

Ще обходя широкия лагер
по-чевръсто от ваште момци:
под луната ще пеят щурци,
ще ме лъхне среднощната влага.

Като сока на земните жили
ще избликнеш, задрямала кръв,
и ще бъда в игрите ви пръв,
във гонитби край спящи могили.

И, погълнал пустинната шир,
ще избързам при буйния огън,
ще ме срещнат там старците строго,
младежта ще ме викне на пир.

Ще забравя тогаз, може би,
за земята, в която израснах,
дето вихрена младост изгасна,
дето страст и любов похабих.

Не, не искам назад да се върна,
в оня мрак и в ония блата,
да се върна в съня и смъртта,
моят дух дето броди посърнал!

Дето ръфат блуждаеща памет
като псета безсмислени дни…
Дайте, дайте ми ложе-гранит
и възглавница дайте от камък!

Но, във здрача, отпуснал коси,
ще ми шепне незнаен гадател:
- Ще възлюби отново земята
и народа си - блудният син.