Елена Вълкова

ДОСТАТЪЧНО Е ДА ТЕ ОБИЧАМ

Аз сигурно ще шепна “Не…”.
Не слушай,
заръките на мама са това.
Вземи ме, както пролетният ручей
отнася стръкче дъхава трева.

Не се страхувай от засади, няма
да вдигна бентове пред твоя бяг.
Не искам блатна вярност,
искам само
да бъда твоя очарован бряг.

Недей пресмята колко да ми върнеш,
аз няма лесно да се разоря.
Вземи каквото можеш да обгърнеш
с очи и устни,
с мисъл и мечта.

Аз няма от това да обеднея -
спомни си
кладенчовата вода.
Колкото повече гребеш от нея,
по-бистра и дълбока става тя.

СНЕЖНИ НАВЕИ

Сипе се,
сякаш пресяват брашно,
или ръсят сладкиш със захар,
ситен снежец,
с тънък бял ибришим
шие нещо - и бързо замята
дървета и покриви,
завива Земята,
приспива я…
Тя се оставя
на хипнозата бяла:
“Отпусни се…
Не дишай…
Ще се събудиш напролет”.
- Вар-да-а-а! -
засилва се нова шейна
във надпреварата с вятъра!
Сипе се,
сипе се
първият сняг -
като захар
над жито за помен.