ПИСМО ДО ДЯДО МИ - ІV

Петко Каневски

ДА БЪДА, ИЛИ ДА НЕ БЪДА?

Мили дядо,

Отказах се да ти пиша спешно. Отказах се да ти пиша планово - на петилетка. Отказах се да ти пиша пазарно - защото в нашите Пощи прилича на пазар само, когато раздават социалните помощи /наречени пенсии/ - демек има опашки! Ще ти пиша събитийно! А събития при нас, тук на земята - всеки ден; “Всяка неделя” и почти ежемесечно!
Та бях те информирал за Симеончо /както ти гальовно Го наричаше/. Та възседна той премиерския стол и раята /демек народа!/ със затаен дъх зачака да види откъде ще потече мед и масло през тези бленувани 800 дни? Аджеба, рече той, подкрепяме си стария президент - Петър Стоянов - имал хубава усмивка човекът - досущ като конски галоп, водещ бързо до Брюкселската дантела на разглезената Стара Европа. Ама електоратът - вдява ли ти, дядо, от хубаво? И като се видиоти по едни ми сантиментални соцспомени, гарнирани с ориенталски гьобеци от безсмъртния Доган: “Ей ти булка Спасовден!” Взе, че избра за президент - баш социалистчето Седефчов - па и то пъргаво, че и гиздаво, и златоусто! И стана тя - кръстословицата - Световните медии онемяха - хак ви на “Би Би Си”, на “Ройтерс”, че и Мърдок Рупора - президентът - комунист - царят - премиер! Ама онези от “Гинес” си мълчат, не искат да регистрират събитието, не им е по гайдата - рекордите ке сринат, но не думат, че това чудо е станало в България!
Но съмна вече и в 2002 г. - народът зачака “царски” декрети, кормило здраво, попътен вятър… А то ми било мъка поредна, поличба свише. Мине се не мине - седмица блажна току царят въздъхне: “като му времето дойде”… А то пусто опустяло - все на заник гледа, изгрев се не чини. Господи, помилуй, грешен съм ази! Мили дядо, обещах на твой един голям фен - Иван Русев, софиянец уж 3 десетарки, но от нашето село - “Указ”-ано за град, да започна с него депешата до теб, но нейсе, пак се увлякох. Той - висок театровед - ми вика: “Ти, сукин сине, прати на дядо си един поздрав от един щастлив човек - Иван Русев! Целият ми живот е сцена, но и досега не мога да срещна Шекспир и да го питам: “Другарю Шекспир, живях и в царско време, Ремсувах мечтите си на Девети септември; после в който театър ставах директор, го закриваше “народната власт”, за която се борих; а когато съдбата ме направи шеф на дирекция “Театри” в България - “Джери”, дисидент от младостта ми, взе да ме хвали по радио “Свободна Европа” и бях принуден да “емигрирам” в СССР! И сега те питам, др. Шекспир, ако животът беше сцена, защо тя е “открита” на Изток, а парите са на Запад? Защо след като преди половин век гласувах за Републиката, сега трябва да прося от Негово Величество да ни вдигне пенсиите, за да стигнат за лекарства? Много съм объркан, др. Шекспир. И накрая, моля те, кажи ми: “Да бъда, или да не бъда?” Защо ще ме лъжеш? Всички пътища водят до един - до Петковия дядо. Но ми се ще и Царят да е прав: “Когато му дойде времето!” …

Димитровград
21 юни 2002 г.