Никола Инджов

КРАСЕН КАМБУРОВ. “ПЪТЯТ НА ОСЛЕПЕНИТЕ” (Покаяние за Беласица)
ИК „Захарий Стоянов”, 2012

Значението на заглавието и подзаглавието трябва да се търси в художествения замисъл на автора, който предоставя напълно мотивирани възможности на читателите да продължат в себе си, в своето психологическо пространство, допълнително и предимно съвременно, дори актуално развитие на сюжета. Защото трагичното събитие от 29 юли 1014 година - ослепяването на пленените Самуилови войници по заповед на византийския император Василий Втори, наречен поради това си деяние Българоубиец - безспорно има продължение в националната ни съдба, както и в душевността на всички следващи поколения. Да си спомним тук Далчевото “И българин съм… че не мога да забравя за ослепените бойци на Самуила”.
“Пътят на ослепените” представлява много сериозна литературна творба, що се отнася до повествованието и езика. Ако приемем, че е в жанра на историческия роман, ще трябва да оценим и един приносен към традицията елемент - находчивите паралели с всеобхватни насилия от други времена и други територии като арменския геноцид, Холокоста, ГУЛАГ и т.н. Основанията за подобни успоредици се намират в аналитично-философския творчески подход на автора, който е обзет от съдбовния си въпрос защо българският народ не е приел ослепяването на своите чеда като символ на обезбългаряването на духа и инстинкта? Защо в книжовната ни история трагедията е отбелязана кратко и сухо? Защо не е създадена дори образователна представа за числеността на ослепените, за техните възрастови и нравствени характеристики, за средата, в която преминава в последствие живота им като напълно слепи или еднооки?
За да намери своя отговор, Красен Камбуров избира изящна класическа композиция на творбата си, като мистифицира исторически свитъци от апокрифния автор Тома Езерни, чието име слага дори и за автор на романа, и приписки към тия свитъци, които са прякото повествование на нашия автор.
Това повествование е увлекателно, то е наситено със сюжетни находки, с удивителни битови и моралистични детайли от епохата, като например номерирането на Самуиловите войници по реда на ослепяването и замяната на имената им с бройното число. Майсторско е описанието на мисията на еднооките апостоли, тя е превърната във фикс идея за действията, които е трябвало да бъдат предприети още в далечния десети век, но не са били извършени по причини, част от които авторът изтъква и в своеобразен културологичен паралел с другото явление на времето - европейското рицарство. Впрочем, тази способност на Красен Камбуров въз основа на сериозни познания и прозорлива интуиция да свежда в едно цяло различни по качество артефакти, му позволява да стигне до най-неочаквани констатации, често абсолютно противоположни на установеното с векове. Например налага се внушението, че емблематичният фолклорен текст за Балканджи Йово е твърде далече от концептуалното схващане за ослепяването в романа, че дори в някаква степен е повърхностен и лишен от историчност. Поне такова е моето субективно “продължение” на идеята, след като за това в произведението не става дума, но съвременното съзнание няма как да не си даде сметка за другия случай на ослепяване в националните нравствени натрупвания.
Романът е написан в три пласта - свитъците на Тома Езерни, приписките към тях и паралелите със събития, раздалечени едно от друго във времето, но еднакви с насилието над човека. В последния пласт авторът дори достига до идеята Българската православна църква да канонизира за светци ослепените войници. И тази идея търси личностно и обществено продължение…
В края на краищата, Красен Камбуров ни води и към други читатели, които са далече от масовата безвкусица. Може би сега-засега трудно ще ги намери, но този роман ще надживее злокачествената за истинската българска литература пазарно-сергийна ситуация.
Красен Камбуров, макар и почти непознат в литературната суматоха, всъщност значителен български писател, премълчаван на свой ред от повърхностната книжовност.