Румена Коларова-Шиндлер

Осемнадесети век

XVIII век бележи нов етап в развитието на  Романска Швейцария.

Бурното икономическо развитие на страната събужда изявени научни и литературни интереси. Създават се литературни салони, нравствени, благотворителни и литературни дружества (над 100 в Романска Швейцария), обществени читални и библиотеки, като интересът към книгата е толкова голям, че се разрешава да се вземе наведнаж само една книга от библиотеката, която трябва да се върне след два дни максимум, за да не чака дълго следващият желаещ да я чете. В научните и светски дружества се четат на глас новоизлезли книги, трактати и други, правят се устни резюмета, изнасят се доклади, водят се спорове, без да се пренебрегва литературната продукция в областта на теологията.

В тази епоха се води огромна кореспонденция, която слага началото на епистолярното изкуство. Заедно с това тя осигурява постоянен обмен на възгледи между учени, теолози и писатели. Известно е името на:

Фирмини Абози (Firmini Abauzit, 1679-1767), френски емигрант в Женева, философ, популярен с огромната си кореспонденция с учени от цял свят. Писмата му са истински дисертации върху най-различни теми: история, археология, нумизматика. В тях той изпъква не само като учен, но и като остроумен критик и полемист, владеещ отлично изразните си средства. От тези писма са останали две необемисти томчета.

Интересни разработки по въпросите на естетиката и педагогиката  има  Жан Пиер дьо Круза   (Jean Pierre de Crousaz, 1663-1750), роден в Лозана. Капиталното му произведение “Трактат върху възпитанието на децата”  („Traite sur l‘еducation des enfants“) съдържа цяла програма по образованието, която има за цел да привикне детето към собствено мислене.

Жан-Жак Бюрламаки (Jean-Jacques Burlamaqui, 1694-1748), италиански емигрант в Женева, е известен с разпространението на доктрини, които вдъхновяват Монтескьо за “Духът на законите” (”Esprit des lois”) и подтикват Русо към написването на “Обществен договор” („Contrat social”). Бюрламаки е един от първите, които засягат въпроса за публичното право, като се основава на свободата на човешката личност и на моралната отгворност. Капиталното му произведение е «Принципи на естественото и политическото право» («Principes du droit naturel et politique“, 1763).

През XVIII век се появяват и първите вестници, които се издават от писатели и научни дружества. В периода 1750-1790 година те са повече от 15  и безспорно дават своя принос за облика на Романска Швейцария в епохата на европейското Просвещение.

Луи Бурге (Louis Bourguet, 1678-1743),  френски емигрант в Нюшател, създава периодичния сборник “Италийска библиотека” („Bibliothеque italique“, 1729-1734) - колекция от 18 тома, предназначена да популяризира италиански научни трудове. Заслугата на сборника е, че е служил за връзка между чуждестранни и швейцарски учени и е дал възможност да се разгърне интелектуалната дейност в страната.  Бурге основава в Нюшател и списанието“Меркюр Сюис” (”Mercure suisse“), което излиза в годините 1732-1784 и става органът на швейцарската литература. В него сътрудничат писатели както от Романска, така и от Немска Швейцария. По-късно изданието е преименувано в „Journal helvetique” (1732-1782) - научно-литературно и политическо списание, в което се публикуват статии из областта на историята, археологията, астрономията, физиката и други. В половинвековното си съществуване то утвърждава виталността на романската литература и допринася много за духовното и морално сближаване, установено още от Реформацията, между кантоните Женева, Нюшател и Во.

XVIII век е също времето, когато възниква литературното течение “хелветизъм”. То е израз на националната гордост на швейцарците през XVIII век, когато се търси общото, което да обедини в една нация 13-те кантона на тогавашната Конфедерация Хелвеция. Тогава природата и историята на страната заемат фундаментално място в литературата, която отразява по-скоро един идеализиран образ на Швейцария. В нея особено значение имат Алпите, считани по онова време за определящи  швейцарската идентичност.

Абраам Рюша (Abraham Ruchat, 1678-1750), от кантона Во, се счита  за родоначалник на националната история на Романска Швейцария. Неговата “История на реформирането на Швейцария” (”Histoire de la Rеformation en Suisse“, 1727), написана с усет за точност и изобилстваща със сведения от първоизточници, възкресява историческото минало на страната.

Шарл Боне (Charles Bonnet, 1720-1793), от Женева. Заедно с Халер, Сосюр и Русо той въвежда природата в литературата и разкрива нейната красота, както и нейните тайни, като събужда вкус към наблюдение. Широките му познания му създават световна известност на натуралист и философ. С “Психологическо есе” (”Essai psychologique“, 1754) той даже предшества Русо с идеите за възпитанието на детето, което трябва да бъде съобразено с природата.

Неговият племеник Орас-Бенедикт дьо Сосюр (Horace-Benedict de Saussure, 1740-1799), от френски произход, роден в Женева, е известният изследовател на Алпите и основател на експерименталната геология. От литературна гледна точка «Пътуване из Алпите»(„Voyage dans les Alpes“) е образец на точност, простота и пестеливи изразни средства, с които авторът описва природата. Той създава литература, посветена на Алпите, които стават обект на изучаване, в живописта им се отделя широко място, а екскурзиите из тях стават европейска мода.

Със своите интереси в областта на естествознанието, физиката, математиката, философията писателите от края на XVII век и почти целия   XVIII век имат заслугата, че са допринесли за създаването на чисто швейцарска литература.

Филип Бридел (Philippe Bridel, 1757-1845), от кантона Во, първият водоазки поет, публикува в 1782 година „Хелветски стихове” (”Poеsies helvеtiennes“), в които описва нравите и пейзажите на своята страна. Той е пристрастен към родното, като събира ентусиазирано  легенди, предания, песни на диалект, даже и старинни думи. Народните умотворения, които събира по време на пътуванията си, и бележките, които води върху историята и нравите на страната, са първите елементи на “Новогодишни Хелветски подаръци” (”Etrennes helvеtiennes“), вид алманах, издаван от Бридел всяка година от 1831 нататък. През 1813 година те са преименувани в “Швейцарски консерватор” (”Conservateur suisse”) в 13 тома - едно съкровище на швейцарския фолклор.

Беа-Луи Мюра (Beat-Louis Muralt, 1665-1749), роден в Берн, произхожда от семейство, прокудено от Локарно през XVI век. Считан е за един от най-добрите прозаици, писал на френски език. В «Писма, отнасящи се до французите и англичаните» («Les lettres sur les Francais et les Anglais“, 1725) той със заострена критичност и достоверност описва англичаните - с националната им надменност, със специфичното им светоусещане, с презрението им към европейското мнение. Наред с това той рисува образа и  на французите, чието “щастие се състои в това да ги смятат за щастливи”, защото те предпочитат да живеят за общественото мнение. Не случайно Луи XIV наказва своите благородници с изпращане на село, защото общителният французин се чувства чужд и объркан, щом като е принуден да живее далеч от светското общество. Това произведение се счита за шедьовър по отношение на тънката наблюдателност и точността на описанието. Но самият Мюра вижда истинската мисия на произведението си в това да откаже младите швейцарци от пътувания в чужбина с цел обучение, защото в другите страни те могат да видят само външната страна на нещата, “маската” за пред чужденци. Истинското изграждане на младия човек може да се осъществи според автора само на родна земя, като се изучи националната история и се опознаят Алпите. В този смисъл Мюра е типичен представител на литературния хелветизъм в Швейцария.

Мюра е първият швейцарец, след протестантските теолози, чиито литературни произведения проникват във Франция. Чрез “Писмата” той открива пътя към литературния космополитизъм и към романтизма и изпълнява мисията на посредник между европейските страни.

През втората половина на XVIII век литературата на Романска Швейцария се развива под влияние на Русо.

Жан-Жак Русо (Jean-Jacques Rousseau, 1712-1778) e роден в Женева, която напуска на 16-годишна възраст, за да се върне отново в нея едва 42-годишен. Това е най-големият писател, с който Романска Швейцария се гордее. За творчеството му  са изписани томове едва ли не, поради което то няма да е предмет на този обзор. Тук е по-важно да се споменат творбите му, свързани конкретно с Женева и кантона Во. Епистолярният му роман  “Новата Елоиза” („La Nouvelle Heloise“, 1761) е най-яркото превъплъщение на възхищението на писателя от Женевското езеро и неговите брегове, от пейзажите на родната земя. Неговата любов към природата, пламенният му индивидуализъм и сантиментален реализъм дават тон и нов жанр в романската литература - сантименталния роман.

Зародишът на социалните и политически идеи на Русо също трябва да се търси в Женева, в спомените му от далечното детство, прекарано там, сред кипящите страсти на старата република. Именно там се оформят у него идеите за равенство и за държава “почиваща върху суверенитета на народа”. В “Обществен договор” (”Contrat social“, 1762), посветен на Женева, той застъпва теорията, че никой няма право да се лиши от моралната си и гражданска свобода в полза на друг и че щом не е възможно да се живее извън дадено общество, т.е. “да се носят окови”, то трябва да се създадат политически институции, които да не гнетят хората и да са по-балансирани. Народът е този, който е законодателят и трябва да има винаги свободата да поправи или измени юридическите закони, които ръководят социалния му живот.

На своята Женева този патриот, който сам се нарича “гражданин на Женева”, посвещава и “Слово върху произхода и основите на неравенството между хората” (”Discours sur l‘origine et les fondements del‘inegalite pdrmi les hommes“, 1755), с под-заглавие “Принципи на политическото право” („Principes du droit politique“). Русо вижда първобитния човек «силен, естествен, ръководен само от инстинктите си, независим, щастлив. Но веднъж социално приобщен, той създава семейство, строи, претендира за земя, съперничи на ближния си. По-богатите се съюзяват срещу по-бедните. Веднъж установено, неравенството между хората се затвърждава по силата на навика и от стремежа да се запазят придобитите блага и общественото положение».

Това звучи като предизвикателство срещу Волтер, който се установява по същото време в Женева. В отговор на апела «по-близо до природата», Волтер отговаря с писмо, което се смята за шедьовър на френската ирония: «Получих, господине, Вашата книга, насочена срещу човешкия род…Никога не е била изразходвана толкова енергия, за да ни върнат към първобитното ни състояние. Когато човек чете Вашето произведение, има желание да тръгне на четири крака!”

“Писмо върху спектаклите” (”La lettre sur les spectacles“, 1758), повече от 100 страници, е отправено до д’Аламбер, когато последният публикува статията „Женева”, в която между другото предлага да се открие театър в града. По онова време Русо поддържа крайното твърдение, че “успехът на театъра е за сметка на морала, че трагедията възбужда страстите, а комедията осмива добродетелите”. Тук се чувства най-осезателно “гражданинът на Женева”, пуританинът, презиращ светските порядки и изтънчената цивилизация.

В отговор на тези нападки Волтер (Voltaire, 1695-1778) открива и налага в Женева забранения от Калвин театър. След престоя си в Лозана, Волтер се установява в Женева, после в имението си във Ферне, на границата между Франция и Швейцария, близо до Женева. Там той построява театър и привлича като зрители и актьори около 300 души, които се срещат тайно, а след представленията гуляят. Ферне става заплаха за морала на Женева. Пасторите отправят сериозно предупреждение към Волтер, който в отговор открива нов театър «Ла Шатлен», а в 1766 година се издига още един театър сред града. Две години по-късно той е опожарен, за което Волтер не се поколебава да обвини Русо. И за да си отмъсти, Русо публикува «Гражданска война на Женева» («Guerre civile de Genеve”). Градът ще има нов театър едва в 1783 година. Театралният репертоар се състои обаче изключително от чуждестранни пиеси, тъй като в XVIII век театърът в Романска Швейцария все още няма значими представители.

Романът в XVIII век, почти непознат литературен жанр до появяването на «Новата Елоиза” на Жан-Жак Русо, навлиза широко в литературата на Романска Швейцария. Той се разграничава от хрониките, мемоарите и пътеписите, от които се състои литературната продукция в проза до 1750 година.

Тук се налага името на Аньес-Изабел-Елизабет дьо Шариер (Agnes-Isabelle-Elisabeth de Charriere, 1740-1805), холандка по произход. Новото в нейните романи е подборът на сюжетите и изобилието на наблюдения и идеи. Животът й в Нюшател й служи за фон и я вдъхновява за някои от най-интересните й страници. Остроумно, със закачлива словоохотливост и лека, незлоблива ирония тя описва едно след друго концерт, бал, вечеря, гроздобер и скицира между другото някои местни типични образи. “Писма от Лозана” (”Lettres de Lausanne“, 1781) и “Нюшателски писма” (Lettres nuch?teloises“, 1788) не са посрещнати дружелюбно, тъй като мнозина читатели се откриват в героите й. Това предизвиква скандал, авторката се оттегля от литературното поприще и се установява в Париж. Голяма част от романите й са забравени, но заслугата им е, че рисуват реалистично живота по онова време и отварят “зелена улица” за романа, вдъхновен от родната среда.

След нея настъпва истинско нашествие от “учени жени” (”bas-bleus”), които изписват невероятни количества хартия за своите главно сантиментални романи.

Впрочем би трябвало да се уточни, че сантименталният роман през XVIII век има различно въздействие върху читателите, отколкото в нашето съвремие. Читателската публика по онова време има всички основания да го приема възторжено, защото той отговаря на идеала на епохата: хармония между сърцето и социалния ред.

От авторките през  онази епоха изпъква името на Изабел дьо Монтолийо (Isabelle de Montolieu, 1751-1832), от Лозана, оставила 105 тома произведения. Тя по-скоро компилира, трансформира и деформира романи от немската и английска литератури. Романът й «Швейцарски замъци» («Chаteaux suisses“, 1816) е опит за романизирана история на Швейцария и има известни заслуги в това отношение. Но най-големият й успех е романът «Каролин дьо Лихтфелд» («Caroline de Lichtfield“, 1786), в който тя подхваща темата на „Красавицата и Звяра” и представя оптимистичната страна на модела сантиментален роман. Нейната теза е, че спонтанната любов между двама души не е непременно в дисонанс със социалните закони и че бракът по принуда може да се превърне в брак по любов.

Сантименталността има съвсем други акценти в романа “Сантименталният съпруг” (”Le Mari sentimental“, 1783) на Самуел дьо Констан (Samuel de Constant, 1729-1800), от Лозана. Това е разказ за един брак, завършил трагично със самоубийството на съпруга. Тук чувствата са предадени по-убедително, отколкото в другите романи с любовна тематика. Чувствителността на съпруга го прави раним, несигурен в себе си, но не и смешен. Написан в първо лице единствено число, под формата на писма от съпруга до негов приятел, романът разкрива, че причината за разрушаването на брака не е изневяра, а се крие в индивидуалността на съпрузите, която ги отдалечава един от друг. Такъв поглед върху съпружеската двойка е нов за XVIII век. Дотогава романите с такава тематика се спират върху социалните пречки, желанието за издигане в обществото или изневярата. Самуел дьо Констан обаче разглежда психологически брака - това лично пространство, в което индивидът е осъден да се самоанализира и да вижда през очите на партньора собственото си безсилие.

Романът през XVIII век има и други теми: по-специално философията. В това отношение типичен пример е женевския протестантски пастор Якоб Верн (Jacob Vernes, 1728-1791). Той е известен с епистолярния си роман «Философска откровеност» («Confidence philosophique“, 1771). В тази остра сатира авторът разказва за един млад човек, отскоро приел протестантската вяра, който успява да привлече в нея жената на своя покровител и да я прелъсти. С тази история, която завършва със смъртта на героинята, Якоб Верн  иска да подчертае трагичните морални последици от една материализирана философия и създава всъщност един анти-философски роман.