АНАСТАС АНАСТАСОВ – ЕДИН РОДЕН ОПЕРЕН АРТИСТ

Огнян Стамболиев

На снимката: Анастас Анастасов - Савата в оп. „Тревога” от Александър Райчев

Трудна беше съдбата на този тъй надарен, на този роден оперен артист. Той израсна като творец повече тласкан и насърчаван, отколкото системно обучаван, преодолял с поразително упорство стръмнините по своя житейски и сценичен път.
Биографията на заслужилия артист Анастас Анастасов може да се разкаже с няколко изречения. Роден е през 1927 година в бедно работническо семейство в град Горна Оряховица. Шестнадесетгодишен е вече фабричен работник и член на РМС. Учи в градската гимназия, където е открит за самодейността от диригента Иван Пеев и режисьора Хитьо Попов, възложили му роля в оперетата на Кац „Взаимна любов”. Като войник Анастас ще получи първа награда на войсковите национални прегледи за солово пеене и това ще предопредели съдбата му.
И така: като ярко проявено дарование Анастас Анастасов е изпратен в Музикалната академия при именития тенор Петър Райчев. При него Анастас учи до трети курс, когато се явява на конкурс за солист в Русенската народна опера. Спечелва го и е приет. Дебютира като Алфио от „Селска чест” на Пиетро Маскани. В тази неголяма, но ефектна и бравурна партия той ще покаже онова, което носи у себе си: звучен и пробивен лирико-драматичен баритон, недостатъчно школуван и облагороден, но със свой характер и цвят, вродено умение да прониква в драматургията на музиката, сценична осанка и преди всичко - темперамент. Но утвърждаването му в силната трупа на Русенската опера, в която доминират великолепните баритонови гласове на Кирил Кръстев и Михаил Петров ще дойде по- късно - през 1962 на Националния преглед в София. Алексей Мересиев в „Повест за истинския човек” на Сергей Прокофиев е първият звезден миг на младия артист. Тук той изненадва всички както със зрялата си, „неоперна”, а по-скоро театрална, бих казал, дори филмова игра, така и с психологически изразителната си певческа интерпретация. Спектакълът / режисьор е ученикът на Покровски Стефан Трифонов/ и протагонистът са истинската сензация на прегледа. Голямата критика напълно справедливо ги определя като „еталони” и „жалони по пътя”, като „утрешния ден на българската опера”.
Повече от 50 са ролите му. След Мересиев - Павел Власов в „Майка” на Тихон Хренников , Маркиз Поза от „Дон Карлос” на Верди, Шонар в „Бохеми” на Пучини, Камен в „Мост” на Александър Райчев, Пинг в „Турандот” на Пучини, Енрико в „Лучия ди Ламермур” на Доницети,, Граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро” от Моцарт, Осман в „Луд гидия” от Парашкев Хаджиев, Елецки в „Дама Пика” на Чайковски, Жрецът Абимелех в „Самсон и Далила” от Камий Сен-Санс , Скарпия в „Тоска” на Пучини, Ескамилио в „Кармен” от Бизе, Жерар” в „Андре Шение” от Джордано, Робинзон в „Тайният брак” на Чимароза, Борис Годунов от Мусоргски, Княз Игор на Бородин, Флут във „Веселите уиндзорки” от Ото Николай, Ренато в „Бал с маски” и Амонасро в „Аида” на Верди. Наистина, впечатляващ списък! Роли от различни автори и национални школи, драматични, комедийни, съвременни, класически. Анастас е роден артист и затова не може да откаже роля, да се лиши от нова задача, всеки път да се превъплъти в нещо ново и различно, дори и да не е особено подходящо за гласа му.
Много бяха ролите му, много и постиженията. Не беше съвършен, безупречен вокалист като Кирил Кръстев или музикант като Иван Консулов, например, но беше твърде ярък и експресивен на сцената и с това изкупваше вокалните с несъвършенства. Беше доста упорит и работоспособен.
С три от превъплъщенията си Анастас ще остане не само в историята на Русенската опера, но и в българския музикален театър през най-хубавите му години след войната - 60-те и 70-те. Това са: Холандеца в „Летящият холандец” на Вагнер /1969/, Яго в „Отело” на Верди /1967/ и Макбет в едноименната опера на Верди /1975/.
В първата и много силна постановка на операта на Вагнер у нас /след столичната/ на Димитър Узунов и Ромео Райчев , Анастас ме порази в главната роля. При една пределна външна статика, той постигна такава вътрешна динамика на образа, че имах усещането, че гледам кино, а не опера и то у нас. Беше, наистина, недостижим в големия начален монолог, изграден строго, лаконично, с непрекъснато нарастващ драматизъм. Затова не се учудих, че неговата млада партньорка Мария Венцеславова /Сента/ се влюби и в живота в него и малко след премиерата се появи творческата и семейна двойка Венцеславова - Анастасов, от чийто съюз се родиха двамата талантливи певци - световноизвестният, наречен от някои, „новият Гяуров”, бас Орлин Анастасов и баритонът Венцеслав Анастасов.
А за Яго от „Отело” проф. Жан Рънзеску възкликна: „В досегашната си продължителна режисьорска практика в Румъния и Европа не бях срещал толкова истински и пълнокръвен изпълнител на Яго, какъвто е Анастас Анастасов!”
Третата му коронна роля - Макбет от едноименната опера на Верди / реж. Константин Димчев, дир. Веселин Байчев, худ. Цанко Войнов - Мартенските дни, 1974/ бе венецът на голямото му сценично дело в Русе. В дует със съпругата си, прекрасната драматичка Мария Венцеславова /Лейди Макбет/, Анастас бе изумително въздействащ, като истински шекспиров актьор. Тук бих искал да отделя и българските роли на артиста. По-голямата част от тях са от незабравимото творчество на Парашкев Хаджиев, най-големия ни оперен автор. Анастас бе сред любимите, предпочитани от проф. Хаджиев изпълнители..
Радвам се, че като драматург на Русенската опера през 70-те години поръчах на големия наш композитор да напише опера по драмата на Камен Зидаров „Иван Шишман”. Той веднага прие, след като вече бяхме търсили и други сюжети. Но промени заглавието и измести центъра от Шишман към Мария Десислава. Искаше отначало ролята на Шишман да изпълни Стефан Димитров, но успях да го убедя, че Анастас, макар и с по-скромен и не толкова тембрист глас е по-подходящият и той прие предложението ми. Получи се много силен спектакъл, после операта тръгна по другите български сцени. За Анастас Хаджиев написа специално ролята на Симеон в „Лето 893″, повери му и Осман бей в двете русенски премиери на „Луд гидия”.
Всъщност Анастас участва в почти всички Хаджиеви опери, а също и в почти всички български заглавия от репертоара на Русе - в опери на Красимир Кюркчийски, Александър Райчев, Александър Йосифов, Найден Геров, Любомир Пипков, Панчо Владигеров. Сред тези негови образи бих отделил още три: Савата от „Тревога” на Александър Райчев, Непознатият от „Юла” на Кюркчийски и особено Найден от шедьовъра на Хаджиев „Майстори”. В тях той потърси психологическата достоверност, запомнящият се акцент и отново ярката експресивност - този основен компонент в неговото забележително изпълнителско изкуство. Днес делото му продължават двамата му талантливи синове - световноизвестният бас Орлин Анастасов и вече утвърденият у нас, а и в чужбина баритон Венцеслав Анастасов.