МЪЖКИ СЪНИЩА
ЛЮБОВ
На Здравка и Петко
Когато беше в съня ми прозрачно-самотна,
сянка безплътна, неогрята от Феб,
когато - крадец, през прозореца влизах,
за да топля другото тяло, без теб -
беше празно през всичките тези сезони.
Със студени слънца жонглираше лудият паж.
Атланти с мъка държаха небето над мене,
а съня ми накъсваше някакъв розов мираж.
Колко време се лутах? Егоистично те исках -
шизоидно размит и златно вграден.
И по тънкия ръб колко пъти минавах,
за да видя, Любов, че била си на педя от мен.
Сега пленник щастлив съм на светли пространства.
И ревниво те пазя от черния мрак.
Тежко и сладко е твоето бреме.
Да те забравя понякога искам -
но, как?
***
При бързея пенлив на Времето
Душата си, удавница, спасих.
От никой непотърсена.
От никой ненамерена.
Дъхът на цвете даде й живот.
Окъпана под слънчеви потоци,
сега е преродена, жадна, чиста.
Сега е себе си.
От мъжкия ми огън покорена,
очи отправила към светъл облак,
чака
нектарни дъждове.
***
Когато в полет към залез
крилото ми се счупи,
когато веслото на нашата лодка
изпусна,
ще се превърна в облак -
бял и ефирен -
и ще отплувам.
Ще ме носи река от сълзи.
Чужди очи ще следят твоите
колко са черни.
Ще ги броят.
Аз не искам този тежък товар.
Ще ти открадна нашето утро,
напоено с дъха на кафето,
което в синята утрин
деляхме в две розови чашки.
Ако с обич било е поднасяно,
ако с лъжичка любов е подслаждано,
една тиха сълза отрони.
Ще си я взема -
да ме топли.
Тя е достатъчна.
***
Ти пак си тук. Ти пак дойде.
И някъде се срина самотата.
Дантела бяла - трепетни криле
звъняха на прозореца в стъклата.
Отворих запустялата врата
и пролет лумна в тъжните зеници.
От пепел на изстинало огнище
възкръсвах като Феникс птица.
Гнездо ти свих в сломеното сърце,
за тебе - над морета прелетяла.
Благодаря на Бога, че дойде
надежда моя, лястовице бяла!
***
Сам - на пътя.
Продъни се небето.
По раменете
падат сребърни пера
от птиците-мечти.
Кой ги нарани?
Кое ли зло
тетивата към тях насочи?
Боли!
Не се пилей, Живот!
Раздаден - да те търся.
Разпилян - отново да те сбирам.
На болката
в прииждащата мъдрост,
светът ми оскърбен
е още жив.
Но вече глух
за песента измамна
на Сирените.
И сляп за пътя крив.
В окото на сълза покълва стих
и ще лети
сред гънките на Времето
искрящият му вик:
- Нежност още има!
Нежност нераздадена
чака своя миг!
***
“Кой ще ми върне правото
да пея за луната?”
Христо Фотев
Когато слънцето покълваше във мен
и лятото узряваше във тайните подмоли на
душата,
сред лунна светлина, пред тебе бил съм
истински.
По моята река се виеше най-светлата и сребърна
пътека.
Говореха очите ми: - Това съм аз! -
а ти се луташе във своите съмнения.
Не каза - да си тръгна. Не каза: - Остани!
Не те дочаках да се имаме
в незримото присъствие на Времето.
Да се преливам в теб чрез пулса на нощта,
разлистен от любов.
Сред бледи и блуждаещи огньове изгаряше мига.
Ранено, слънцето потъна зад чертата.
И мрак подкара тишината с тежко колело.
След него се изниза бавно време босо,
навярно слязло от картина на Кало.
