Никола Инджов

Когато конквистадорите на Ернан Кортес стъпват на мексиканска земя, те се срещат с една огромна процъфтяваща социалнополитическа организация, която, стъписани от размерите й, веднага назовават “империя”. Има нещо парадоксално в историческия миг на откритието. То е, че испанците вместо с примитивни племена се сблъскват с общество, което се намира на висока степен на развитие, и за да го покорят, те трябва да го унищожат. Така поне са постъпвали на откритите преди това земи - Куба, Санто Доминго, целия Антилски архипелаг. В Мексико обаче се сблъскват не само оръжията, сблъскват се две цивилизации, две култури, две религии. Ходът на бойните действия не влияе върху другите полесражения, войниците на Ернан Кортес в края на краищата печелят елементарната битка на оръжията, но в останалото испанци и мексиканци се оказват така привличащи се, че денят на падането на столицата на Мексико - 13 август 1521 година - днес е отбелязан на Площада на трите култури с надпис, който между другото гласи: “Не бе победа, ни поражение, бе мъчителното раждане на мексиканския народ”.
Най-простото заключение е, че за първи път на американска земя испанските конкистадори откриват народ, с когото се сливат.
Този народ са ацтеките.
Ацтеките, завоевателско племе, някъде през ХІІІ век се настаняват в долината Анауак, където сега се намира столицата Мексико. Откъде идват те не се знае, но именно в Анауак племето губи номадския си характер и се превръща в най-значителната етническа група в района. Техният град Теночтитлан още тогава е по-голям от Венеция. Днес със своите двадесетина милиона жители е гигантът на света. Теночтитлан се открива пред очите на испанците с канали, по които плуват лодки, с дървени мостове над тях, с каменни водопроводи върху колони, с пазар, където стоката се продава по обем и на бройки. Освен това ацтеките вече са организирали в своеобразен съюз съседните племена аколуа и текпани, като са запазили за себе си ръководството на военните операции и гражданската уредба. Религията е доминирала в живота на ацтеките и техните управители са имали и свещенически функции. Характерният ритуал на тяхната религия е жертвоприношението. Боговете, според вярванията им, са се принесли в жертва, за да създадат хората, ето защо хората трябва да им се отплащат със същото. Главният бог на ацтеките е Уицилопочтли - Слънцето, което се ражда, сражава се и се саможертвува всеки ден, и може да се възражда само чрез принесен му в жертва човешки живот, само чрез магическата съставка, която се съдържа в кръвта на човека. И затова войните, които водят ацтеките, имат като главна цел набавянето на пленници за жертвоприношенията. Твърде популярен в митологията им е богът Кецалкоатъл - Пернатата змия, символ на планетата Венера, който е научил хората на изкуство, занаяти, науки.
От социалнополитическа гледна точка организираният от ацтеките племенен съюз може да се нарече теократичен и военен. Земите са били обща собственост, всички са работили на полето, за да изхранват себе си и обществото. Главата на семейството е получавал парче земя, която след смъртта му или в случай че преставал да я обработва, е била връщана на колектива. Запускането на земята, бягството от семейни задължения и други простъпки са били наказвани с нещо като робство, със задължения да се работи за другите. Не е имало социални класи в днешен смисъл, но жреците и военните вождове са получавали почести и богатства, освен това не се е налагало сами да обработват своите земи.
Ацтеките са имали широки астрономически познания, наследени от предишни култури. Свидетелство за това е импозантният Слънчев камък или Ацтекският календар, който посетителят на Националния антропологически музей в Мексико съзерцава с упоение. Имали са йероглифна писменост, рисувана върху хартия от дървесна кора с ярки цветове, но тя е забравена и днес никой не може да я разчете, освен да я тълкува.
Цивилизацията на ацтеките е наследила от предишните култури по мексиканските земи архитектурата със силуета на пирамида. Много пъти съм съзерцавал две такива пирамиди - в Куернавака и Тепоцлан, но трябваше ацтековедението да ми подскаже, че странният йероглиф на едната от тях представлява астрономическият знак на 1502 година.
Майстори бижутери, керамици, каменоделци - ацтеките още са добивали и обработвали злато, сребро, мед, произвеждали са бронз, били са животновъди, градинари, земеделци. Имали са ритуални танци и спорт, лирическа и епическа поезия, театър, посветен предимно на Кецалкоатъл. Изключителна е била организацията на просвещението. Във висшите училища са изучавали религия, история, закони, медицина и музика. В широкодостъпни народни училища се е преподавало изкуството на войната и религията.
Ето с такъв народ се сливат войниците на Ернан Кортес, но и до днес националното самочувствие на мексиканеца се крепи главно на славната ацтекска древност, на постижения от духовен характер, поради което изказаната от философа Васконселос фраза “За моята раса ще говори духът!” е словесната емблема на Мексико, синтезът на националната същност.
Докато живеех в Мексико, нямаше ден, в който из мексиканската земя пред смаяните очи на хората да не излезе някой каменен идол, някое обсидианово сечиво, да не се покаже нащърбеният връх на някоя пирамида. В самото сърце на града, на площад Цокало, в подножието на президентския дворец, при случайно строителство през 1979 година се появиха величествени останки на предишен градеж. Археолозите твърдяха, че това откритие е равно на откриването на Троя. Няколко пъти и аз успях да надникна там и пред очите ми се очертаваха линиите и размерите на грамадно строение, което ще даде на науката много, а на мексиканския народ - още едно доказателство за великата му ацтекска древност.
Поезията на ацтеките представлява тази древност извън границите на Мексико.
Настоящите преводи са направени въз основа на съвременни публикации, но трябва да се знае, че първите записи са дело на онези проницателни хора, дошли заедно с войниците на Ернан Кортес - мисионери, просветители. Още през 1528 година се съставят първите манускрипти на ацтекската литература на испански, през целия ХVІ и част от ХVІІ век подобни манускрипти продължават да се появяват. Изтъква се делото на Бернардино де Саагун, който посвещава живота си на това поприще. Францискански монах, той намира много последователи в записването и разчитането на текстовете на ацтекската култура. Един от тях е Анхел Мария Гарибай К., по чиито версии на съвременен испански се ръководеше преводачът.
Поезията на ацтеките в съвкупност представлява внушителен древен епос, който се нарежда по значение и културна тежест до епосите на Древния изток.
Културата на ацтеките не бе победена от испанската култура. Тя бе приобщена към нея и днес тази сплав определя духа на мексиканската раса.

МИТИЧНИ ЕПИЧЕСКИ ПОЕМИ

ПЕТОТО СЛЪНЦЕ

Четири години пламтя свещената клада там,
                                                  в Теотиуакан.
И богът на живота Тонакатекухтли,
и богът на времето Хиухтеуктли
зоват Изтерзания от мъки Нанауатъл и му казват:
- Какво говорят? Има богове там!
- Болен съм и нещастен аз!
Позоваха тогава бога, който празнува своя ден
на Четвърти Педернал. Луната това е.
Отговаря богът на дъждовете Тлалоккантекухтли
и им отговаря
богът на четирите посоки на света Наппатекухтли.
Те му заповядаха.
Изтерзаният от мъки Нанауатъл вече се кани да направи
покаяние; взема своите шипове от агаве,
своята смърчова тояга,
убожда се със шиповете и Луната начева покаянието.
После отива да се измие и след него Луната върви.
Смърчовата му тояга бе с пера на кецал
и шиповете му бяха от яспис,
и хвърляше в огъня изумруди.
Когато свършиха четирите дни на покаянието,
Изтерзаният бог взе своите пера
и прокара по лицето си бели черти - в жертва
се пренасяше. И понечи в огъня да се хвърли.
Но Луната бе още вкочанена, вървеше и плюеше от студ.
И премина Изтерзаният бог, и се метна в огъня -
на чисти пламъци стана.
И премина Луната, и рипна в огъня -
на чисти пламъци стана.
Тъй сториха - не повториха.
Но се задават тигърът и ягуарът.
Орелът настръхва, свива се на кълбо и се сили.
Тигърът плахо се снишава и да скочи не се решава.
Скочи орелът и пламна.
Скочи тигърът и сколаса само до предела на огъня.
Иде тогава ястребът и се опушва на огъня.
Иде тогава мечката, но едва-едва се опърля.
Трима от тях не знаеха какво трябва да правят:
Тигърът, ястребът и мечката.
Превъзнесе се към небето Изтерзаният бог
и му дадоха там убежище боговете на живота.
Сложиха го на пищен престол от пъстри пера,
с мантия от пера го наметнаха и му татуираха лицето.
И минаха четири дни, и Слънцето бе все на небето.
Земята трепереше под сенките, които се удължаваха.
И се събират боговете на своя съвет:
- Какво става, че Той не се движи?
Слънцето бе Изтерзаният бог, на слънце превърнат.
И ястребът го попита.
- Боговете искат да знаят защо не се движиш?
И Слънцето му отвръща:
- Знаеш ли защо? Искам човешка кръв!
Искам да ми дадат децата си! Искам да ми дадат челядта си!
И каза със звучен глас богът на зората Тлауизкалпантекухтли:
- Ще отида и ще го прострелям! Защо стои на едно място?
И изпълни своето намерение, и хвърли своето копие. Улучи.
И си направи тогава стрела с пера слънчев цвят,
но чак когато пусна стрела с червени пера,
чак тогава успя да го простреля.
И тръгнаха Деветте небеса. И светът закръжи.
И същият бог на зората пристига и носи сняг.
Събират се пак боговете на своя съвет:
Уицилопочтли - Прекрасният от Юг,
Укротителят на хората Титлакауан,
и богините Разкошно цвете - Хочикецал,
Червената пола - Ночпаликуе,
Черната пола - Япаликуе.
И всички богове умират там в Теотиуакан.
А Луната се вдига към небосвода,
тя само на пепел бе станала.
И тъкмо да стигне до края на небосвода,
богът на морската пяна Папазтак я удари в лицето със заек -
той в образа й вдълбан остана.
Когато тя слизаше към дълбоката пропаст,
срещнаха я боговете на гибелната съдба.
Всички ту бяха удължени, и също боговете,
които във вихрушките се въртят - Колелетин.
И я попитах:
- Какво се каниш? Къде отиваш??
Тогава поспря се тя и я видяха цялата в дрипи.
А когато Слънцето спря - Слънцето на четирите движения,
време бе вече да дойде нощта.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА РАЗРУШЕНИЯ ЧОВЕШКИ РОД

Вече сбират се боговете и си казват един на друг:
- Кой ще обитава там? Небесата се спряха,
господарят на земята Талтекухтли неподвижен замря.
Опечалиха се Ситлаликуе - богиня на звездната одежда,
и Ситлалтонак - бог на блестящата светлина,
и Тепанкиски, който се явява вместо другите,
Тлаламанки, който дава опора на света,
Уиктолинки, който движи сечивата на земеделеца,
богът със скъпоценните пера Кецалкоатъл
и оня, на когото всички сме роби - Титлакауан.
Но вече тръгва Кецалкоатъл накъдето царува
            богът на смъртта.
Когато стига до бога и богинята на смъртта, казва им:
- Аз дойдох! Ти пазиш скъпоценни кости! Да ги взема дойдох!
И му казва богът на смъртта:
- Какво ще правиш с костите, Кецалкоатъл?
- Кахърни са боговете, щом се питат кой ще обитава земята.
И Миктлантекухтли му говори:
- Добре! Посвири най-напред на моята раковина,
обиколи четири пъти моя кръгъл престол,
направен от изумруди.
Но раковината нямаше дупки, за да я хване.
Повика тогава Кецалкоатъл червеите - пробиха я мигом.
И мигом влязоха вътре пчелите.
И започнаха всички да духат в раковината.
Дочу богът на смъртта раковината да свири.
И каза на Кецалкоатъл:
- Добре, вземи тези кости!
И каза също на своите слуги:
- Кажете на тези, които обитават царството на мъртвите:
“Богове, поне вас да ви остави!”
Но Кецалкоатъл му каза:
- Наистина трябва да ги отнеса, и то наведнъж!
Поговори със своя двойник и му рече:
- Съобщи на боговете, че тях ще оставя.
И каза на себе си Кецалкоатъл:
- Да ги оставя, да, да ги оставя…
Възкачи се Кецалкоатъл и взе скъпоценните кости.
На една страна момчешки, на друга - момичешки.
Взема ги, бързо прави вързоп, мята вързопа на рамо.
Богът на смъртта позовава отново своите слуги:
- Богове, Кецалкоатъл наистина взема скъпоценни кости!
Отворете ями в земята!
Отвориха ями, той падна и се удари лошо.
Изскочиха изплашени пъдпъдъци, а той остана в несвяст.
Разхвърчаха се костите по земята, а пъдпъдъците
се впуснаха да ги кълват.
Дойде на себе си Кецалкоатъл и заплака. Каза:
- Двойнико мой, как ще постъпим?
Каквото да бъде - така ще бъде!
Наведе се кости да събира, насъбра ги от земята
и направи отново своя вързоп.
След това занесе костите в Тамоанчан -
земята на раждащия се живот,
и когато пристигна там Килазтли, която събужда растенията,
която е и Чиуакуатъл,
смля костите и ги сложи в разкошно изписан съд
и върху тях Кецалкоатъл проля кръв от мъжествения си член,
след като богинята бе го измила с топла вода.
И всички богове, които споменахме преди,
направиха същата саможертва:
Богът на морските брегове,
Богът, който движи сечивата на земеделеца,
Онзи, който се явява вместо другите,
Който дава опора на света,
Който прекланя глава - Цонтемок,
и самият Кецалкоатъл.
Казаха тогава боговете:
- Родиха се богове, това са хора!
Те имат заслуги за нас!

НАМИРАНЕ НА ЯДИВАТА

Казаха си наново боговете:
- Какво ще ядат хората Вървете и търсете ядива!
И тръгна червената мравка за царевични зърна
към Хълма на ядивата.
Срещна я Кецалкоатъл и я попита:
- Кажи ми къде намери тези зърна?
Тя не искаше да му каже, но той я попита пак.
И накрая му каза:
- Там, на Хълма на ядивата!
И мравката го отведе там.
Кецалкоатъл се превърна на черна мравка.
Заедно с червената мравка изкачиха Хълма на ядивата.
И започнаха двамата да пренасят царевични зърна
към полите на планината, след това в Тамоанчан -
земя на раждащия се живот. Опитаха ги боговете,
в нашите уста ги поставиха и с тях захванахме да растем.
Казаха си тогава боговете:
- Какво да правим с Хълма на ядивата?
Тръгна мигом Кецалкоатъл и се опита да го нарами.
С въже го обвърза здраво, но не успя да го вдигне.
А със зърна царевични предсказания прави Охомоко
и съпругата му Сипактонал подхвана съдби да гадае.
И двамата заедно казаха:
- Съдено е да го разруши Изтерзаният бог Нанауатъл!
И хвърлиха пак жребий.
Но дойдоха всички богове на земята и дъжда - Тлалоките.
Богове сини като небе, богове бели,
богове жълти, богове червени.
Направиха купчина земя.
И боговете на земята и дъжда - Тлалоките,
отнесоха всичките ядива -
бяла царевица, жълта царевица,
листата на зелената царевица,
възчерна царевица,
фасула, цвеклото, чиата, чикалотата.
Всичко, което е наше ядиво,
бе заграбено от боговете на дъжда.

ГИБЕЛНА ИГРА НА ТОПКА

Играе на топка Уемак, играе с боговете на дъжда и земята.
И му казват Тлалоките: - Какво печелим от играта?
Уемак отговаря: - Моите ясписи, моите кецалови пера.
И му казват боговете: - Същото печелиш и ти:
нашите зелени скъпоценни камъни, нашите кецалови пера.
Играят на топка, Уемак печели играта.
И дръзват боговете да сменят това,
което трябваше да дадат на Уемак.
Вместо кецалови пера млади царевични мамули му дават,
вместо скъпоценни камъни - давам му мамули със зърна.
Не ги иска Уемак, не е това, което заложи.
Не беше ли яспис?2 Не бяха ли кецалови пера?
Казаха боговете: - Дайте му яспис, дайте му кецалови пера!
И взеха своите дарове, и си тръгнаха със своите съкровища.
И по пътя нареждаха:
- За четири години ще скрием нашите скъпоценности,
глад и печал ще изпитаме.
И падна сняг до колене, и се загубиха ядивата,
и сред лято падна сняг. И така печеше слънцето,
че всичко изсъхна: дървета, кактуси, агаве,
и още - камъните се пукаха в отблясъка на лъча.

ДОБРОТО ВЪЗВРЪЩАНЕ

Минаха четирите години на глада там,
на хълма на скакалците Чапултепек,
и се появиха боговете на дъжда.
Там, където водата се разлива.
И от водата израсна един нежен мамул - ядивото.
И един толтек, който бе там, хвърли се към мамула
и започна да го ръфа.
Излиза от водата богът, който дава ядива - Тлалок,
и го пита:
- Знаеш ли какво е това?
- Разбира се, че знам, боже мой,
но толкова време се бе загубил.
- Седни и почакай тук, ще говоря с царя.
Потопи се във водата и след малко се показа
                 с един голям наръч нежни мамули. И каза:
- Хайде, човече, вземи ги, върви и ги дай на Уемак!

ЕПИЧНИ ИСТОРИЧЕСКИ ПОЕМИ

КЕЦАЛКОАТЪЛ ТЪРСИ БАЩА СИ (А)

Когато започна да разбира малко,
когато навършваше девет години,
попита той: - Какъв бе моят баща?? Как изглеждаше той?
Искам да видя лицето му!
Отговориха му: - Той е мъртъв.
Заровен е много далече.
Елате да видим.
Кецалкоатъл разрови земята:
потърси неговите кости и скелета му извади
и отиде да го зарови
в двореца на богинята на зеленината Килазтли.

КЕЦАЛКОАТЪЛ ТЪРСИ БАЩА СИ (Б)

Когато се раждаше Кецалкоатъл,
цели четири дни
разтърсваше майка си той.
И тъкмо се бе родил, майка му умря.
И детето бе отгледано
от богинята на зеленината,
женската изповедничка Килазтли-Чихуакоатъл.
Когато стана пълнолетен, заведе го баща му
да го учи на война.
И мястото на обучението се наричаше Хихуакан -
където живеят
притежателите на тюркоази.
Там взе пленници.
Но там неговите чичовци -
Четиристотинте Облачни змии - Сенцон Мимискоуал,
убиха неговия баща, когото ненавиждаха.
И след като го убиха, в пясък го заровиха.
И младежът тръгна да търси баща си. Питаше и разпитваше:
- Къде е моят баща?
Ястребът му отвърна: - Твоя баща го убиха,
там лежи, там далече е заровен.
И отиде той да намери баща си,
и донесе тялото му в своя храм - Хълма на Мискоатъл.
Чичовците, които го бяха убили,
са Апенекатъл, Золтон, Куилтон.
Те се питаха помежду си -
как ще проникне в своя храм?
Нито бе заек, нито бе змия.
Ще се разсърдим, добре, че има
един тигър, един орел, една мечка!
Това му казаха.
И той отговори: - Добре, така да бъде!
Тогава повика тигъра, орела и мечката.
И им каза така: - Елате насам, мои чичовци,
с ваша помощ ще трябва да направя вход за храма.
Но не умирайте, преди това ще ядете хора,
онези точно, с които ще отида да отворя храма.
Тези хора са моите чичовци.
И много лесно той ги върза с въже през шиите.
И в същия миг повика къртиците и им каза:
- Елате насам, чичовци мои,
да пробием път до нашия храм.
Незабавно къртиците продупчиха храма
и през отвърстието влезе Кецалкоатъл
и се показа от върха на храма.
И казаха тогава неговите чичовци, братята на баща му:
- Ние сме, които ще станем храна на огъня,
ние ще бъдем принесени в жертва!
Когато ги видяха тигърът, орелът и мечката -
зарадваха се много.
И много плач имаше там!
И когато се посъвзеха малко,
заповяда Кецалкоатъл да приготвят съчките за огъня.
Идват побеснели неговите чичовци,
най-напред върви Апенекатъл.
Изкачва се бързо на върха на храма.
Там го посрещна Кецалкоатъл
и му счупи главата с един прозрачен объл камък.
И с този камък се затича към полите на планината.
И понечи да хване Золтон и Куилтон,
и зверовете започнаха да вият.
Веднага принася в жертва тези двамата
и започна да им реже телата.
И чак когато ги надроби,
чак тогава им разсече гръдта.

ЗЛАТНОТО ВРЕМЕ НА ТУЛА

С Кецалкоатъл започна потеклото на изкуството, на занаятите.
Извисени бяха неговите къщи:
една бе от изумруди, друга от злато,
четвърта от червен седеф, пета от раковини,
Имаше една къща със стени от тюркоази
и една от кецалови пера.
…
Всичко това бе богатство,
тънки и уханни ястия се ядяха, имаше всякакви ядива.
Казват, че тиквите били безкрайно големи,
колкото за четири прегръдки, и някои били съвършено кръгли.
И царевичните мамули били дълги
като дръжките на хромелите
и хората ги обхващали с две ръце.
И листата на цвеклото били толкова високи,
че растели като палми.
Също така там растял различен памук:
червен, жълт, розов, виолетов, светлозелен, син,
тъмнозелен, оранжев, възчервен,
пурпурен, ален, кехлибарен.
Всичкият този памук така си е растял обагрен,
никой не го е боядисвал.
И всякакви птици с най-хубави окраски
живеели там: дъждовници, кецали, птици черножълти,
и прекрасните червени птици с дълги шии.
И също така всякакви птици с красиви трели,
птици с най-красиви гласове.
И всякакви скъпоценни камъни: яспис.
И златото не се ценеше - толкова много злато имаше.
А що се отнася до какаото, то бе най-хубавото,
и навсякъде имаше какаови храсти.
Никога обитателите на Тула не изпитваха нужда от нищо,
бяха те постоянно щастливи и постоянно доволни.
Нищо не липсваше в къщите им.
С онези мамули, които не се пълнеха добре,
кладяха огън да си топлят водата.

ГИБЕЛНИЯТ ТАНЦ

Жрецът се украси с пера, за да покори хората.
Подкани към танец и песен цялото селище.
Заповяда да извикат всички от околността.
Гласът на вестоносеца се разнесе
по всички посоки на околността.
И хората дойдоха бързо.
Жрецът поведе към диви скали момчета и момичета.
Удря по тимпана, свири без умора и без спиране.
И така започва танеца.
Кръстосват ръце на кръста и е много весело.
Песента се извива и се вдига и се губи във въздуха.
И ехото я повтаря от далече по-надалече.
И тази песен той самият там я нареждаше.
Той я начеваше и всички устни я подхващаха.
Тази песен започваше на здрачаване
и свършваше в часа на флейтите.*
И когато танцуваха, спъваха се един друг.
Много от тях падаха върху острите камъни и в пропастта.
Всички умираха там и се превръщаха на камък.
Които останаха, се опитаха да преминат през пропастта,
но жрецът разруши моста, въпреки че бе от камък.
Всички паднаха във водата и станаха камъни.
Когато ставаше всичко това, толтеките не усещаха злото
и вървяха като пияни.
Много пъти се танцуваше този танец между скалите
и всеки път имаше много мъртви.
Падаха в пропастта и падаха
върху острите камъни толтеките.

—————————–

* Часът на флейтите - 21 часа. (Б.пр.)

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО

После си тръгнаха жреците към мястото,
където се бели лука - Хонакапакойан,
и се настаниха в къщата на един земеделец на име Мастла -
бе той пазач на хълма на толтеките.
Сготвиха после зеленчуци: домати, чушки, млади мамули
и зелен фасул. За няколко дни си сготвиха.
И тъй като имаше магей*, помолиха Мастла
и за срок от четири дни той им направи питие от магей
и те го пречистиха. Бяха открили
пити на диви пчели и с див мед смесиха питието.
И отиват към дома на Кепалкоатъл в Тула.
Отиват и носят всичко, което са приготвили:
зеленчуци и чушки, и другото.
Носят също така и питието.
Пристигнаха, поискаха да говорят с царя,
но стражите на Кецалкоатъл не им позволиха,
не ги пуснаха да влязат.
Два до три пъти им отказаха - не бе позволено.
Попитаха най-после къде точно е неговият дом.
Те отговориха и казаха:
- Там на хълма на жреците, там на хълма на толтеките.
Чу ги Кецалкоатъл и каза накрая:
- Да влязат!
Влязоха, поздравиха го, поднесоха му зеленчуците.
Когато ги изяде, помолиха го да пие
и му дадоха питие от магей.
Той каза:
- Не, наистина няма да пия. Аз се въздържам.
То може би е упойващо. То може би е смъртоносно.
Те казаха:
- С пръста си поне го опитай. За сила е, младо е.
Кетцалкоатъл го опита от пръста си и му стана добре и каза:
- Ще пия, дядо мой, ще отпия три пъти.
И жреците му казаха:
- И четвърти път ще отпиеш.
И му казаха, че и пети път ще отпие.
И казаха на царя после:
- Това е твоето приношение на боговете.
И когато той беше пил, казаха на неговите васали:
- На всеки един пет мерки!
И ги отпиха, и всички се напиха много.
И после жреците казаха на Кецалкоатъл:
- Принце, изпей песен!
Ето ти песента, която трябва да подемеш!
И жрецът Перушинена лента му подсказваше песента:
“Моят дом е от пера, моят дом е от пера на зелен кецал,
този дом от черни и зелени позлатени пера на закуан*,
този дом от червен седеф -
трябва да го напусна!”
И когато бе най-весел, каза:
- Идете и докарайте Кецалпетлат - Скъпоценната Звезда,
моята сестра, заедно с нея ще продължим
да пием до забрава!
Отидоха неговите слуги към хълма Ноноалко,
където се бе посветила тя на своя бог. Казаха й:
- Принцесо, господарке знатна, Скъпоценна Звезда, Покаяна,
дойдохме да те вземем, вика те жрецът Кецалкоатъл.
До него трябва да бъдеш.
И тя каза:
- Добре, да вървим!
И когато пристигна, седна до Кецалкоатъл.
Дадоха й после четири мерки,
още пета от питието. това се казва гуляй.
И така ги напиха Перушинената лента и Толтекът.
И започнаха да пеят на сестрата на Кецалкоатъл:
- Сестро мая, къде отиваш, ти, Скъпоценна Звезда?
Хайде да пием! Ай, ай, ай!
И когато се бяха напили,
никой не каза, че са хора на въздържанието.
Вече не слизаха да се къпят в обредната река,
вече не се убождаха с тръни
и нищо не правеха, когато се показваше зората.
И когато дойде новият ден,
се почувствуваха пълни с горест,
вгорчено се почувствува сърцето им.
Каза тогава Кецалкоатъл:
- Ай, колко съм нещастен!
И обхванат от тъга, създаде тази песен
и я изпя на излизане.
“Никой не мисли за мойта съдба в моя дом.
Тук ще остана. Как тука?
Тук, и щом още пея, щом мойто тяло от земя е направено.
Тежък труд и болка са моето наследство.
Никога, никога няма да възстановя живота си!”
И пя също друга песен:
“Тук ме откърми моята майка, която бе със змийска кожа,
аз бях неин син, но сега не правя нищо, освен да плача.”
И когато свърши песента си, неговите слуги,
също изпълнени с печал,
се скупчиха и заедно запяха тази песен:
“Той ни обогати в сладкия успех,
той беше нашият водач, великият Кецалкоатъл!
Вашите изумруди блестят! Червеният пън се строши
и плачем всички тука.”
И когато свършиха своята песен слугите,
каза им Кецалкоатъл:
“Деди и слуги мои,
ще напусна града, ще започна моя път,
наредете да ми изработят една каменна ракла.”
И с ловкост му направиха каменна ракла.
И когато тя беше готова, затвориха в нея Кецалкоатъл.
И четири дни той стоя в каменната си ракла.
И си възвърна здравето, и се възстанови на четвъртия ден.
Каза тогава: - Мои деди, мои слуги, да вървим!
Затворете всичко, скрийте всичко, което открихме:
беше богатство, беше веселие, всичко наше
бе добрина и имот.
Слугите направиха това.
Всичко скриха в купела на Кецалкоатъл.
… Място, което днес се нарича Бряг на водата - Атеклан,
място на воден мъх - Амоско.

—————————–

* Магей - вид кактус. (Б.пр.)
* Закуан - тропическа птица. (Б.пр.)

БЯГСТВОТО НА КЕЦАЛКОАТЪЛ (А)

Вече си тръгва Кецалкоатъл.
Стана на крака и повика всичките си слуги.
Заплака за тях.
И тръгнаха на път, отиват да опознаят
земята на черното и червеното - Тлийан Тлапалан,
мястото, което пламти.
Той вървеше и отправяше взор навсякъде,
искаше да се спре, но никъде никого
не дочу да хвали живота му.

БЯГСТВОТО НА КЕЦАЛКОАТЪЛ (Б)

Тревожен се изпълни Кецалкоатъл с печал.
Получи съгласие да си отиде и да остави своя град Тула.
Готов на всичко беше.
Казват, че заповядал да зарият всичко:
златото му, седефа му и всичко,
което бе богатството на толтеките.
Всичко красиво, всичко скъпоценно
заповяда да се зарови в скалисти места
или в планините, или в пропастите.
И какаовите дръвчета превърна в рожкови,
и изпрати на път преди себе си
различни красиви птици с червени и жълти пера
към бреговете.
И започна пътя си.
Стигна до едно дърво. Бе високо и голямо.
Спря до него и каза, поглеждайки се в огледалото:
- Стар съм вече аз!
Оттогава това място се нарича
Място на старото дърво.
И хвърли тогава камък срещу дървото,
и този камък остана в него, врязан завинаги.
Дървото го пази още: расте нагоре
и вдига с глава камък, който го цепи на две.
И когато вървеше по пътя си Кецалкоатъл,
свиреха флейти.
Най-после стигна до друго място
и седна на един камък и на него опря ръцете си.
И където опря ръцете си,
остана следа, сякаш камъкът е бил мек.
И също така ябълките му оставиха
следа на камъка, върху който седна.
Тези следи ще пребъдат
и заради това мястото се нарича
Място на следите от ръцете му.

ИЗЧЕЗВАНЕ И ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

И се разказва, че стига морския бряг,
пясъка на големия океан.
Изправя се на нозе там и заплаква.
Взема своите украшения и се накичва
с орлови пера и с маска от тюркоази.
И когато се накичва,
той самият се подпалва.
И се прегръща с пламъците.
И се знае, че когато изгоря
и пепелта му се разпръсна,
дойдоха да го видят и му се наслаждаваха
всички птици с красива окраска, които летяха в небето:
червеноперата гуакамайа, дъждовникът и дроздът
блестящата бяла птица и папагалите,
птиците със жълти пера и всички красиви птици.
И когато престана да дими пепелта,
нависоко се вдигна сърцето на Кецалкоатъл.
Оттам идва името му Владетел на зората.
И се разказва още: четири дни
никой не го видя, защото бе слязъл
в царството на мъртвите
и там си намери стрели,
и след осем дни се появи като блестяща звезда.
И блестя дотогава, докато започна да царува.

СМЪРТТА НА КОПИЛ

Продължиха своя път и стигнаха Чапултепек.
И вдигнаха олтар от пръст.
И двадесет години властвува над племето Тозкуекуеч.
И още царуваше Тозкуекуеч,
когато дойде при него Копил, който живее в Педрегал.
Три дни той правеше магии: искаше да унищожи Копил.
Но го видя Куахтликезки, когото бог повика. Каза му:
- Какво правиш? От три дни ви нападат!
Копил иска да ви разруши. Иди и повикай Теноч.
Отиде да викне Теноч. Казва му: Ела тук!
- Кой ме вика? Казваш, три дни.
- Да, иска да свърши с вас Копил. Освен това:
бягай, иди в Акуезкомак, където водата кръжи,
вземи много борина и паливо за огън, по пътя ще трябва
огън да накладеш може би.
Аз ще те стигна по пътя. Сега отивам в Куахималпа.
И ако видиш, че аз паля огън - там ще ме настигнеш.
И тръгна Куахтликезки и на пътя се просна.
Тогава мина Копил. Той го прекъсна бързо:
- Кой си ти? - Каза му другият. - Аз? Аз съм Копил.
От твоето племе съм,
ние се разбягахме и другите останаха в Тзомпанко.
И освен това живея сам за себе си.
Аз съм нощният страж на царя на Колуакан Аксокуахтли.
И освен това цялата ми опора е там -
моята дъщеря, да идем за нея.
Отидоха да доведат момичето и се скриха в гората.
До едно дърво стоеше тя на име Хикомонахуал -
Обкръжена от пчели.
Обръща се към дъщеря си.
Казва й: - Дъще, ела тук, придружи Куахтликезки,
той е твой чичо.
И казва после на Куахтликезки:
- Върви с дъщеря ми, но не я поругавай!
И той, за да я поведе, хвана я за ръката,
но после уби Копил, главата му отряза,
отряза му главата и му извади сърцето.
Сложи го в една торба
и после погреба тялото на едно място,
което днес се нарича Акопилко - Водата на Копил.
И когато излезе на края на гората, запали огън.
Щом видя огъня Теноч, изтича към него.
- Много си се забързал - му каза.
А другият му отговори: - Ето ти главата на Копил,
иди да я погребеш някъде.
И отиде Теноч да погребе главата.
И Куахтликезки отиде да погребе сърцето на Копил.
Отиде да го погребе сред тръстиките,
където се вдига един див нопал,
клоните му са разлистени в бяло,
защото там орелът каца за дълго.

БЯГСТВОТО НА ТИМАЛ

Вървеше бавно Тимал, вървеше като завоевател.
Две къщи с пищни покриви
построи.
И неговият бог се остави да го види.
Навсякъде върви бързо, с намерение да завоюва;
и прави своя вал защитен от дъжд и вятър.
Когато стигна края на гората,
богът му заповяда,
каза му: - Бяхме приятели, стига вече, аз си отивам.
И тогава каза Тимал: - Блесна слънцето, вече разсъмна.
До твоя дом ще стигна. До твоя дом ще достигна.
И сега вече не ще те видя.
Богът каза: - Така е, но не се пременяй сега,
аз ще те изправя до Чикимола.
Тогава Тимал заплака, тогава изля песента си,
плачеше, докато пееше своята песен:
“Тимал съм, Тимал съм, на Орела съм син,
превъплъщение съм на баща си.
Аз съм гърмяща змия, майка ми е Бялата Пеперуда,
Бялата Пеперуда, Слънцето.
Аз ги обожествявах, когато бях при тях.
Сега отивам към Ноноалко, чуйте моите вопли.
Елате, завоеватели.
Аз съм Тимал. Аз ще завоювам земи,
за да имате орли и тигри.
Все още трябва да защитя княжество Чичимека.
Отивам към Ноноалко. Чуйте моите вопли.
Елате, завоеватели.
Аз съм Тимал, завоювам земи,
за да имате орли и тигри.
Все още трябва да защитя княжество Чичимека.
После погледа си взря, спря се на границата,
бе много внимателен, огледа се предпазливо
и видя, че там се вдига дим.
После покрай гората достигна до Чалко.
Завладя Чалко и извърши голям грабеж.
След това тръгна отново и стигна Чолула,
с бойни викове го посрещнаха, когато стигна този град.
Там го плениха и там загуби своята слава.
И остави, каквото остави. Там умря,
и умряха с него слугите му.

СЕСТРАТА НА УИЦИЛИУИТЪЛ

Още не бе умрял Уицилиуитъл.
И изпратиха посланици да го питат.
Каква вест носят? До него ли са слугите му?
Едни си отидоха, други останаха.
И тогава извика една женица:
- Защо не умрем и ние?
Защо с нас не идвате насам?
Да го чуят принцовете!
Защо не умрем и ние?
Да искаме вар и пера!*
Принцовете я чуха и казаха:
- Попитайте Уицилиуитъл.
Също ли иска вар и пера?
Приготвиха вече жаравата от огнени пръчки.
Приготвиха я за жертвоприношение.
Намазаха женицата с вар.
Тогава се обади женицата,
преди да я хвърлят на кладата:
- Колуакацин, вече отивам
там, където е бог,
където моите коси и моите нокти
ще се превърнат в мъже.
Така викаше и Уицилиуитъл.
След като умряха, измиха кръвта им.

—————————–

*Вар и пера - символ на жертвоприношението. На принасяния в жертва се слагали пера по главата и крайниците, а тялото му се намазвало с вар. Варта и перата олицетворяват слънцето и светлината му. (Б.пр.)

ОБСАДАТА НА ЧАПУЛТЕПЕК

Как бяха разбити мексиканците на Чапултепек
разказват с песента си, когато я пеят,
когато я пеят, плачат и се опечаляват,
и по този начин си спомнят…
На края на земята върху нас падна едно знамение:
върху нас се разцепи небето,
върху нас падна създателят на живота.
На Чапултепек беше пиедесталът на бога.
Неговото наказание бе върху нас
през годината, която означава Първи Заек.
Надигна се плач, бяха пленени мексиканците.
Ай, замлъкнаха мексиканците.
- Къде е вашият корен? Там в небето
царува създателят на живота.
Плачете, плачете! Къде ще се загуби народът?
Какво ни остава? Къде е неговата поддръжка?
Плаче вече свещеникът Ахолоуа
там, където водата е бяла.
Плаче сърцето му. Къде ще се загуби моят народ?
С неиздръжливи щитове загинахме на Чапултепек.
Но сега съм мексиканец
и го изпитва на себе си Ахолоуа,
и го изпитва на себе си тепанекът.
По четирите посоки бяха разпръснати мексиканците,
оплакваше тяхната съдба вождът
на оръженосците Уицилиуитъл,
в ръката му бяха поставили знамето на жертвоприношението,
там, в Колуакан.
И от ръцете на врага излязоха старите мексиканци,
отидоха си по водата, в плесен обвити.
По извивките на водата си отидоха, където
тръстиките шумолят,
по стръмнини понесоха своята съдба.
Но дойдоха техните щитове от тюркоази,
техните знамена от кецалови пера.
Ай, щитовете се върнаха назад към Тепантоко,
и остана Колуакан опустошен.
Когато ние се раздвижихме, дочу се всеобщ плач,
останала бе само половината от мексиканците.
Там, където звънят звънчетата,
където се кове сражението,
тръгват, събират се мексиканците
в Тизапан и Колуакан.
Минават по своите щитове, минават по своите стрели
старите мексиканци там в тръстиките.
Сега казват на глас:
- Мексиканец съм, Оселопан съм,
щастливи са, които извършват подвизи
пред царете Аколуакатъл и Тезозомоктли…
Но може ли да бъде достатъчна и искрена някой път
думата на царете на Азкапотзалко?
Дано някой път, племенници мои,
да отиде тепанекът Акаситли към царството на смъртта,
заради вас ще започнем войната,
заради нас ще се начене боят.
Ах, ах, кой знае дали малко
ще се задържи на крака Азкапотзалко.
По този начин си спомнят своята скръб мексиканците,
когато започна да царува Куакуаутзин и завоюва
Чималаукан.
И също изпяха тази песен.
Разгневиха се Аколуасите, когато видяха Чиколоапан,
от силата на слънцето блестяха щитовете им.
Те разсякоха дори и дете в люлка…*

—————————–

*Поемата не е довършена, може би защото разказвачът не си я спомня докрай. (Б.пр.)

ОРЕЛЪТ И СМОКИНОВИЯТ КАКТУС

Куаукоуатъл и Ахолоуа вървяха и видяха
хиляди чудеса между тръстиките и върбите.
Това бе заповедта, която им даде Уицилопочтли,
тъй като те бяха негови стражи, а бяха и негови родители.
Което им каза, беше:
- Където се простира земята между тръстики и върби,
там ще се вдигне на нозе и ще царува Уицилопочтли!
Така от неговите уста дочуха тази прокоба.
И те видяха - бели върби, там посадени, бели тръстики,
бели иви, и още жаби бели, риби бели, змии бели,
това е, което вирее във водата.
И видяха след това, където се разпукват скалите,
една пещера;
четири скали я затваряха.
Една от изток се вижда, безводна е, обезводнена.
Втората скала на север гледа и от нея извира вода,
която се казва синя вода, зеленикава вода.
Когато видяха това, старците заплакаха.
И говореха: - Тъй, значи, тука ще бъде!
Виждаха това, което им беше предсказал
Уицилопочтли, което им беше казал.
Беше им казал той:
- Има да видите хиляди чудеса между тръстики и върби.
- Виждаме ги сега - казваха те - и им се любуваме.
Колко добро бе предсказанието, добре се изпълни то.
Отидоха да търсят мексиканците и им казаха:
- Мексиканци, да вървим, да вървим да се любуваме
на това, на което ние се радвахме!
Да съобщим на жреца, той ще ни каже какво да правим.
Тръгнаха към Темазкатитлан и се спряха там.
През нощта отидоха да гледат, да се покажат един на друг,
и беше там жрецът Куаутлакезки,
който е същият Уицилопочтли.
Каза той: - Куакоуатъл, видя ли всичко,
което е между тръстики и върби.
Няма ли още нещо?
Не си ли го видял още?
Иди и виж дивия смокинов кактус
и там ще видиш един спокоен орел,
който е там. Там яде, там си оправя перата
и така ще се успокои сърцето ти,
защото там е сърцето на Копил, което ти разкъса,
там, където водата кръжи и кръжи.
Но там, където падна той, ще видиш между скалите,
в оная пещера между тръстики и върби,
че от сърцето на Копил е израснал дивият смокинов кактус.
Там ще бъдем, там ще царуваме,
там ще чакаме и ще пресрещаме всякакви хора.
Нашите рамене, нашите глави, нашите стрели,
нашите щитове
там ще ги показваме, всички, които ни заобикалят,
ще покорим,
там навеки ще пребъде нашият град Теночтитлан!
Мястото, където орелът грачи, където разтваря крила,
мястото, където орелът се храни и където летят рибите,
където змиите се сплитат на кълба и свирят!
Това ще бъде Мексико Теночтитлан
и много неща ще се случат!
Каза тогава Куаукоуатъл: - Така да бъде,
господарю мой жреце,
даде го твоето сърце, хайде да направим така,
че да чуят моите
родители, всички старци заедно.
И събра всички старци Куаукоуатъл,
и им съобщи думите на Уицилопочтли.
Чуха го мексиканците.
И тръгнаха отново между тръстики и върби,
по края на пещерата.
Дойдоха, където се вдига дивият смокинов кактус,
там, на края на пещерата, и видяха спокоен Орела
на дивия смокинов кактус,
там яде, там поглъща и хвърля в пещерата остатъците.
И когато Орелът видя мексиканците, дълбоко се поклони.
Орелът виждаше отдалече.
Гнездото и леговището му бяха
от скъпоценни пера:
пера на дъждовници, пера на червени птици и на кецал.
И видяха там глави на красиви птици,
и крака на птици, и кости на птици,
разпръснати по земята.
Бог им говори и тъй им каза:
- Ах, мексиканци, тук ще бъде! Мексико е тук!
И макар че не виждаха кой им говори, заплакаха
и казваха: - Щастливи сме ние, щастливи най-после,
видяхме къде ще бъде нашият град.
Да вървим и да дойдем да си починем тук!

ПРИШЪЛЦИТЕ ТОЛТЕКИ

Олмеки и хикаланки се надсмиваха на толтеките:
хвърляха в лицата им царевична помия,
с добре подострени тръстики драскаха нозете им,
бодяха гърбовете им и те се покриваха със синини.
Тежка бе работата на толтеките - носеха вода и дърва.
Във всичко бяха роби без никакво уважение.
Подигравка за жителите бяха бедните толтеки.
Събраха се веднъж през нощта
четирите главни техни вождове:
Иксикоуатл, Кецалтехуеиак, Тезкауицил и Толоуицил,
споделиха страданията си и се оплакаха един на друг.
И събрани всички заедно, толтеките си казаха:
- Какви хора сме ние? Така ще ни съсипят!
Живот ли е животът ни от две, от три години насам?
Така ли ще ни карат да живеем? Какво ни остава повече?
Какво ще дойде след това?
Нашият бог, изглежда, го иска, нашият бог ще ни довърши!
Не падайте духом, уважавайте всеки,
с мъжество и сила страдайте!
И толтеките започнаха да си съчувствуват един на друг.
Тогава се появи Тезкатипока и им каза по този начин:
- Какво говориш ти, Иксикоуатъл,
какво говориш ти, Кецалтехуеиак?
Къде трябва да отидете? Защо сте толкова измъчени?
Знам много добре с кого се подиграват - това съм аз.
Слушайте сега: - Тук ще бъде нашият дом,
ще ги изхвърлим оттука!
Ще ги изхвърлим с удари, защото ни се подиграват враговете.
Не падайте духом, ние сме си в нашия град вече.
И знам много добре - не струвам ли за двама, за трима аз?
Трябва да покорим олмеките и хикаланките!
Ще видите как ще почне войната, в която ще загинат;
ще пеем, ще танцуваме, ще им изпеем песента на знамената!
И започна да пее Тезкатипока.
Когато завърши песента си, каза им по този начин:
- Слушайте добре, това ще е вашата песен. Какво мислите?
Нищо не вземайте друго от олмеките и хикаланките,
само техните стари отличия, техните тояги
с обсидианови остриета,
техните щитове, всичко старо тяхно.
И ще се втурнете между тях:
с удоволствие ще чуят вашата песен
и в нейния ритъм ще танцуват олмеки и
хикаланки. Какво мислите?
И тръгват Иксикоуатъл и Кецалтехуеиак
към Повелителя на Земите и Повелителя на Ловците
и ги молят отдалечен: - О, господари,
не сме дошли да безпокоим лицата ви и сърцата ви също.
Послушайте плача на тези бедни ваши слуги,
които живеят с трева и носят дърва за огнищата ви.
Нека вашият гняв не пада върху тях.
Послушайте техния плач! Идват да ви направят удоволствие,
съчиниха една песничка, за да ви приповдигнат настроението
и в нейния ритъм да потанцувате. Разрешавате ли ни това?
Какво заповядва сърцето ви?
Направете този дар на слугите ви!
Дочуха Повелителят на Земята - Тезакозке,
и Повелителят на ловците - Амапане.
Казаха: - Добре сте го намислили, много хубаво, нека да чуят
Господарите във съвета. Ще съберем съвета.
Не се страхувайте, дочухме вашия плач и вашите молби.
Тогава в жилищата им нахълтаха толтеките,
за да приготвят нещо за селището.
- Никой с тези слуги да не си прави шега,
те ще направят един празник, за да развеселят селището,
но вие имате ли с какво да се премените?
И те му отговориха: - О, господарю, нищо нямаме.
Ще бъде обидно за вас да излезете заедно с нас на танца.
Какво да направим?
Не се гневи, господарю, знаят твоите толтеки.
- Добре казано, тогава ще ви намерим украшения,
вождовете от съвета ще ви помогнат.
- Но, господарю, как за празник
ще дадете вашите дрехи и оръжия?
Ще ги повредим, ние сме толкова непохватни,
ние, твоите слуги толтеки.
- Хайде тогава, вие сте майстори,
четири дни вече се готвите.
Хайде почнете песента си.
- Голям подарък ни направи!
И отиват двамата да видят народа толтекски.
Събират се и четиримата вождове им говорят,
и говори им жрецът Коуеннан по този начин:
- Толтеки, нима вашият създател не дочу вашия плач?
…
И минават от къща на къща да търсят одежди,
и казват във всяка къща: - Дайте ни назаем
стари одежди бойни, стари копия, стари щитове,
негодните, изхвърлените, може да ги счупим.
И всички им отговарят: - Какво ще правите с тях?
Защо ги искате?
- Ще танцуваме танц пред всички господари
в техните къщи и насред селището.
- И защо не искате дрехи и оръжие в добро състояние?
- Не, такива не, искаме от онези, които са в прах и пепел,
ние ще ги оправим и ще ви направим удоволствието.
- Е, вземайте ги тогава, навсякъде са разхвърляни,
стари щитове, стари копия, стари отличия,
вземете ги, щом не искате нещо хубаво.
И вървят толтеките, и търсят навсякъде тези неща,
набират оръжия и одежди, всичко, което е износено.
Шлемове от памук, стари лъкове, стари стрели,
стари копия, и се снабдиха с всичко.
И когато с всичко захвърлено се явиха пред вождовете си,
оправиха ги. Боядисаха ги в червено,
пребоядисаха ги в синьо и памучните покривала
наново съшиха.
Това бе голямото дело, с което си отмъстиха,
и с една само песен толтеките победиха.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА КОНКИСТАТА*

С печална съдба се видяхме ние.
По пътищата се въргалят счупени копия,
косите са разпилени от вятъра.
Съборени са покривите на къщите,
почервенели са стените от кръв.
Червеи пълзят по улици и площади
и зидовете са опръскани с мозък.
Червени са водите, сякаш са били багрени,
и ако отпием - вода от селитра това е.
Удряхме кирпичените стени на нашата древност
и ни останаха в наследство пробити стени.
В щитовете беше нашата защита,
но щитовете не задържат опустошеното.
Хляб от тор ядохме,
дъвчехме пясъчни зърна,
парчета кирпичи, гущери, мишки,
земя, направена на прах, и още червеи…

—————————–

* Конкиста - буквално “завладяване”. Прието е да се употребява като исторически термин, означаващ завладяването на Мексико от испанците. (б. пр.)

ЛИРИКА

ПРИЯТЕЛСТВОТО

Като перо на кецал, благоуханно цвете,
приятелството трепти,
като пера на чапла в празнична одежда се втъкава.
Птица, която чурулика като звънче, в нашата песен,
как красиво я пееш!
Тук, между цветя, които ни обграждат,
разцъфтели клони ти възпяваш!

ПЕСЕНТА НА ПОЕТА

Чух песен натам и вървя през пролетта,
взрян в светлините на годините.
Вече със зората разговарят
птицата със сините пера и птицата на жътвата,
и червената птица на слънцето.
Ти си, о, принце Моненкаутзин!

ВЕЧНОТО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Като водна лилия на вятъра кръжи щитът,
като дим и като прах се вдига,
ударите на ръцете повтаря
тук в Мексико Теночтитлан.
Това е домът на щитовете,
това е домът на битките,
простира се помещението на Орела,
то е престолната зала на Тигъра:
те носят тежестта на войната.
Флейтата вече свири за бой,
по цветовете на щитовете блести слънцето.
Никога, никога то няма да свърши.

ПОГРЕБАЛНА ЕЛЕГИЯ

Отчужден останах, напи се сърцето ми,
зората вече се показва,
чурулика златистата червеношийка
върху стените от щитове,
върху оградата от копия.
Бъди щастлив, Тлакауепан,
ти, мой съседе Куасомотъл,
Куасомотъл от Куечтлан.
При божествените цветя
опиянено остана сърцето ми,
там, при брега на птиците…
Бъди щастлив, Тлакауепан,
и ти, мой съседе Куасомотъл,
Куасомотъл от Куечтлан.

ДРУГИЯТ ЖИВОТ

Златиста пеперуда смуче мед,
отвореното цвете е моето сърце,
о, приятели, бе цвете благоуханно,
но дъждът го разпръсна.

ЖИВОТЪТ Е СЪН

Дойдохме само да спим,
дойдохме само да сънуваме.
Не е истина, че сме дошли
на земята, за да живеем.
Като трева всяка пролет
ние се надигаме,
позеленяваме наново, разцъфва
нашето сърце.
Някои цветя от тялото ни излизат
и към тялото ни вървят.

ХУБОСТТА НА ПЕСЕНТА

Валяха изумруди
и се родиха цветя.
Това е твоята песен.
Когато я запяваш в Мексико,
слънцето я озарява.

КАКВО Е ПОЕЗИЯТА

Разбрах най-накрая:
пея една песен,
гледам едно цвете,
дано никога не ме напуснат.

ЖАЖДА ЗА БЕЗСМЪРТИЕ

Усещам се в несвяст,
плача, измъчвам се и мисля,
казвам и си спомням:
Дано никога не умра,
дано никога не изчезна.
Да отида, където няма смърт,
където се постига победа.
Дано никога не умра,
дано никога не изчезна.