КРЪГОВРАТЪТ НА НЕКАЗАНИТЕ ДУМИ

Анжела Димчева

Йордан Янков е типичен представител на интелектуалното направление в съвременната ни поезия. Стилът му се колебае от границата на кратката стихотворна сентенция, от една страна, до архитектониката на свободния стих, от друга. В новата си книга „Епизоди” поетът е запечатал мигове уязвима красота. Акцентът е поставен върху мистерията „ранена душа”. Персонажът, говорител или обект на лирическа обрисовка, е сложно зашифрован, той е почти невидим, емоционално безплътен, сянка от намерения, рана от неприсъствие:

Неказаните думи са товар с бодлива кожа
- тегнат върху рамото до болка.
Защото рамото е, както казва пътникът, и
на душата рамо.

                     („Крайпътна беседка”)

Йордан Янков не крие пристрастието си към експлозивната сила на „неказаните думи”. Многократно той се връща към тълкуването на тяхната наличност, те са съсредоточие на хладния драматизъм у съвременника. Понякога изричането на дума се оказва по-страшно и трудно за индивида, отколкото аналогичното действие. Цяло едно стихотворение е посветено на тайнството „неизричане” - от него струи мъчително раздвоение: кой и защо обсебва мълчанието? А всъщност необходимо ли е неговото взривяване? Все въпроси, за които авторът не предлага отговор, той деликатно моделира антитезисни метафори, които са „епизодите” живот на „неказаните думи”:

Неказаните думи се превръщат в рани
върху тялото на мълчаливия - безмълвни
ветрове с горещ език облизват лютия им
огън.
                                    („Неказаните думи”)

На първо четене поезията на Йордан Янков напомня алогична фрагментарност, тя е трудна за осмисляне и поради липса на класическа ритмика или заковаваща съзнанието рима. Намирам редица сходни черти на неговата поетика с творчеството на Николай Кънчев, който повече от четиридесет години пишеше на принципа на свободната асоциация. Той утвърди в литературата ни нов лирически императив - а именно, парадоксът е гравитационен център на творбата. По подобен начин и Й. Янков се вглежда в понятия, факти, предмети, събития, природни дадености, които могат да понесат тежестта на надтекстуалния смисъл. Например тълкуването на божественото начало: вгледайте се в тези стихове и ще усетите самоидентифициране с божественото в неговия най-делничен смисъл:

…летящите синигери са кръстове, кръст
става и човекът срещу тебе,
разперил своите ръце да те прегърне.

                           („Големите разпятия…”)

В преливане на „епизодите” от тази книга наблюдаваме релативност на асоциациите, поетът гради художествен синтез на неназовимото, дори на това, за което човекът няма изработени езици. Първичното познание внезапно се оказва най-високото философско ниво: „аз”-ът няма нужда от цивилизационния си формат:

Очите - аз на тялото.

                   („Самоличност”)

Поезията на Йордан Янков съчетава есеистичност, белетристична детайлизираност и афористичност в стил хайку. Жаждата за духовна автономия личи във всеки ред - за него видимото е повърхностно, най-стойностна е храната на душата, която той докосва със страхопочитание, с преклонение пред сакралната й сила, нарича я „храна на цвете”, защото в нея се крият първопричината и краят на човешкото. Финалът на стихосбирката е отворен като един епистоларен роман, към който читателите могат да добавят своите „епизоди”, да пращат своите sms-и на безсънието и така да продължат кръговрата на неказаните думи.

2008 г.


Йордан Янков, „Епизоди”, Изд. „Парабола”, 2007.