ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК

Виолета Христова

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК

Прилича на камбана и нарочно
кънти и оглушава времената.
Такъв му е животът - полуостров,
полутъга и полусън понякога…
С пречупено крило, а костенурка.
Очите му блестят - душата тлее.
Навръх дъха си цял живот живурка…
А на ръба се пръсне и изгрее.
Изгаря, откъдето и да мине
или се дави вечер в новините…
А Бог ечи от някаква къпина
и ти наднича във мъглявините.
Последният човек не се срамува
от своята изчезваща природа.
Душата му е кърт, но съществува -
следа и окончание на Бога.
Последният човек е саморасляк,
отникъде започва, свършва в края…
Очаква влака или чака щастието,
не подозира, че живее в рая…
Природата до смърт го вдъхновява,
смъртта го чака, седнала на прага…
Последния човек тъгува денем
и цяла нощ се кани да избяга.


***

Полярна нощ, в която падна слънцето,
преди да освети докрай сърцето ми!
И в светлата ми част сега е тъмно,
а в тъмната - понякога е светло…
И ме пресичат сребърни екватори
на истини, пристигнали навреме…
Другите - препускат из главата ми,
с копита от тревога и съмнение…
Да бях от твоя облак гръмотевица,
но блясък нося от различни бури.
Кръжа като муха около времето,
че някъде след тебе се загубих.
А моето съборено човечество
не се събира вечер край огнището
и търси смисъл в празно изобилие…
Но повече от всичко има нищото.


***

Такива сме отдавна - лъжици за тревога,
пустини без камили, тресавища без път…
Езикът е забравил да произвежда огън
и думите не могат от смърт да те спасят.
Заспиваме за малко, събуждаме се - цели.
Под кожата живеят и други същества…
Дали сме недоволни, или сме неуспели -
смисълът попива в средата на деня.
Такива сме отдавна. Тревожни, нерешени,
загубени в тревата, напъхани в мъха…
Щастливи от нетрайното и несъвършеното…
А ставите остават по-меки от духа.
Плътта се забавлява - това е друга грижа!
Изглежда нелечима вродената тъга!
Преди да те обиди, животът те обича,
когато те заключи, ти дава свобода.


***

Събуждам се на покрива -
и къща, и илюзия…
Боя се от високото
и гледам накъде…
А вятърът довява
усещане за другите.
Мирише на тревога,
а нямам врагове.

Прегръщам ви задъхано
и викам за разбиране…
Площадът е прозрачен
и допирът - студен…
Дъждът е въпросителна,
забодена във здрача…
Аз плача - очевидно е.
Но нямам врагове.

Наоколо е мръкнало,
наоколо е никакво
и нощите ме влачат
към други брегове…
Събуждам се до себе си -
и къща, и илюзия…
Вратата е отворена-
нямам врагове.

Страхът ми е приятел -
и верен, и достатъчен…
Но вътре се е вмъкнал
и бавно ме яде…
Навярно ме харесва,
защото съм единствена -
събуждам се на покрива
и нямам врагове.


***

В зелената трахея на живота
живея ненаситно като въглен.
И нощем самотата ми е лодка,
сутрин се отварям като гърло…
Не съм добре дошла, но ще остана.
И няма да се крия във страха си.
Понякога градът ми е камбана,
а друг път теснотата ми е пръстен.
И спазмите на гаснещата съвест
са все едно тунели на къртица…
Обръщам се навътре и потъвам
в познатата, издраскана тъмница…
Къде са ми червените обувки,
лукавото червено наметало,
с които преминавах под капчуците?
Отдавна в моя свят не е валяло.
След всяка неизбежност ме повдига
зелената стипчивост на тревата…
Земята не е място за пристигане,
а само за събиране на ято.