Митрополит Иларион

(Беседи на Доростолския митрополит Иларион през годините.)

Достойнството на човека

Знаменит скулптор се разхождал с един свой приятел из градината си, в която имало много статуи – дело на неговите ръце. Но, за съжаление, статуите били похабени, излющени, разтрошени и, вместо да допринасят за красотата на градината, те увиличавали безпорядъка в нея и й придавали запустял вид. Това направило лошо впечатление на госта и последният, като се обърнал към склуптура-стопанин на градината, откровено му казал:
- Приятелю, колкото обичам теб, толкова са ми неприятни и омразни твоите изпочупени статуи. Най-добре е да наредиш тези обезобразени фигури да се махнат, да бъдат унищожени, за да не смущават и тровят спокойствието на всички, които идват тук.
И едва изрекъл тези думи, в голяма изненада, гостът забелязал, че лицето на ваятеля се намръщило:
- Не, извикал той, като се обърнал към него, ти не не ме обичаш, защото, ако ме обичаше, нямаше да разсъждаваш тъй. Когато душата ми, в творческо настроение, се издигаше нагоре и живееше небесен живот, аз създавах тези статуи. В тях вложих всичко мое – цялата си душа. Във всяка линия по тях аз отразявах себе си и всичко, което ме вълнуваше във великото художествено вдъхновение…
Но, мина време. Разните бури и стихии, разрушиха моето творение. Хората ги изпочупиха, обезобразиха, и на мен взе да ми става все по-тъжно и по-тъжно. Но, да се откажа от своето творение – никога! Не мога. В тях – в статуите, даже и в този им вид, е останало нещо мое… в тях съм аз самият… и, ако ти ме обичаше, нямаше да изречеш такава отсъда към тези нещастни мои творби. Те нямаше да ти внушават това отвръщение. О, не! Ти в тях щеше да познаеш мене, и с мъка и съжаление щеше да се спреш над това мое погрозняло отображение. Да се любуваш в него на калта, на безобразието е невъзможно, но то не е и мое. Обичаш ли ме – ти щеше да се замислиш за възстановяване разрушеното: щеше да гледаш, как и как аз – и само аз – да пролича в тия мраморни отломки. Това тъй щеше да бъде, ако ти ме обичаше. Но твоята обич към мен е била само думи, думи и думи…
Тъй и Бог милее за своето създание – човека. Последният е образ на Бога, но, вследствие греха, бурите на живота тъй са действали на него, че той по живот се е отдалечавал от своя Създател все повече и повече. Но Божественото очертание в него си останало – затуй Бог не го забравя…
Човекът е Божие творение. Създаването му не е като на другите творения. То се предшества от съвет. И сега, като започва едно по-съвършено дело, Бог се съветва със Себе Си и създава творение, достойно за Своя съвет. Всичкото творение се е явило само по силата на творческото Слово на Бога: “Да бъде – и стана”. А за човека не е тъй. Той го създава не от нищо – както другите творения, а от дадена вече материя, оттук е и красотата, с която той е надарен. И което е особено важно. Сам Бог непосредствено създава човека. Но Бог е дух! С този човешки израз се показва особеното благоволение, с което е удостоил новото творение – създал го по Свой образ. Сам Бог създал човека и за модел взел не небето, не земята, не ангелите, не арахангелите, не серафимите, не някоя друга небесна сила, а Самият Себе Си! След като е образувал тялото на първия човек, не се казва, че от материята е изваял неговата душа, а е казано: “И вдъхна в лицето му дихание за живот” (Бит.2:7). Ето в това – духовното, а не в телесното е образът Божий у човека. Образът не е скрит в материята, че да се състои в нея, каквото е подобието в една статуя, направена от мрамор или глина: от материя направена и на материята да прилича.
И тъй, човекът има два състава – тяло и душа. Тялото иде от земята, а душата от Бога. Истинският човек е в душата: тя е образът на Бога, т.е. жизненото начало, излязло от устата на Бога. Тоя образ се състои, преди всичко, във властта на човешкия дух над природата. Величието и властта на Бога е отобразувано у човека. Бог само като пожелае, и всичко се изпълнява. Това е чудо. Такива чудеса стават и в нашия живот, но ние сме свикнали с тяхното повторение и не ни правят впечатление. Тъй, аз, само като пожелая, мога да движа ръцете, очите, тялото си, само като пожелая мога да запея, без да познавам гласовите органи и тяхната функция. Кой е дал тая власт на моята воля, и как аз мога да движа това, което не познавам? Това е чудо и говори за Божието величие у човека. Душата е в тялото с власт, сила и действие, тя господарства над него, защото е образ на Бога.
Образът на Бога се разкрива и в разума на човек. Величието на разума – това, което го доближава до Бога и го прави отобраз на Божия разум, е в съзнанието на човека, че е Божие създание, извикано към живот, за да владее над света.
Човекът е малко, слабо създание, но нима истинското величие се състои в материалната големина или в пространствеността? Нима представителите на политическата мощ и научната мисъл е трябвало да имат тела на исполини, за да се почувства тяхната сила и величие? Не! Достойнството и силата на човека е в способността да мисли. Бог е създал човека прав, за да гледа нагоре към небето и да чувства господството си над природата “да господства над морските риби, и над небесните птици (и над зверовете), и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята” (Бит.1:26). И как неизменно се изпълняват тези думи на Писанието! Не е ли за удивление да гледате малкото дете да води за юздите буйния кон, да мушка с остен ленивия вол и да върви пред грамадния слон и други животни с несравнимо надмощие на физическата им сила? Това е тъй, защото силата е не във физиката, а в душата – в разума, в образа на Бога. И справедливо казва Блез Паскал: “Всички тела, небосвод, звездите, земята и нейните царства не струват колкото най-малкият от умовете, защото той познава всичко това и себе си, а телата – нищо…”
Дълг е на човека да владее мисълта си – да мисли за своя Създател, да насочва поглед върху самия себе си. И, колкото мисълта му е по-възвишена, толкова и величието му ще бъде по-голямо.
Човек е една тръстика, продължава същият мислител, най-слабата в природата, но мислеща тръстика. Не е нужно да се въоръжи против него цялата вселена, за да го смаже – една пара, една капка вода стига, за да го убие, но и когато вселената го смаже, човекът ще бъде пак по-благороден от това, което го убива, защото знае, че умира, а вселената не знае надмощието, което има над него. Тъй надмощието на човека е в мисълта, а не в материалната сила, в пространството и дълготрайността.
Образът Божий се корени и в сърцето на човека – в свободата на избор на добро или зло. И тая свобода е еднаква за всички, защото образът Божий е еднакъв във всички човеци. Затуй и нравственият закон на сърцето е един и същ у всички човеци.
Велико е достойнството на човека. То проличава от учението за изкупуването му от греха. С грехопадението, човекът помрачил образа Божий у себе си. Но Бог не го оставил в мрака на греха. С Голготската жертва му възстановява прежното достойнство. Евангелието издига Кръста в центъра на човешката история и счита смъртта и възкресението на Христа най-главно събитие за отбелязване в световните летописи. То учи, че всяка душа е изкупена с Божествената любов на Христа.
Колко е ценна за Бога личността на човека, щом не ангел или някоя друга сила, а сам Синът Божий е трябвало да дойде на земята, “за да подири и спаси погиналото” (Лук.19:10) със Своята пречиста кръв да го изкупи от греха, да възстанови в него Своя образ и тъй да го направи съобщник на вечната Си слава.
Затуй, да ценим човека!
Да съзнаваме, че сме образ на Бога и да го пазим. Тъй най-добре ще изпълним своето назначение и цел на земята. “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесния ваш Отец” (Мат.5:48) е казал Христос.
Човекът повече или по-малко се отдалечава от Бога и го забравя. Но Бог никога няма да забрави Своя образ, както склуптурът не забравя своите творби.
Издигнал се на кръста заради човека – Своя образ, нашият Господ и Бог е заповядал на света: “Обичайте се един други! Обичайте човека! Обичайте в него не злото, не падението, което не бива да обичате, а обичайте в него светлата Божествена черта!”

1960 г.