ЕДНО КАМЪЧЕ Е ТЪЖНО…

Димитър Горсов

***

Едно камъче е тъжно,
един звяр е глътнал лава - вие,
едно дълго лято
зрее в бурените…
Ала всичко,
все е недостъпно за душата:
           с всеки досег тя
                 до празнота достига,
           с всяка радост от живота
                 същността си подминава…

В това русло, в това възлесто кръжене
тишина се дипли само и растат
облачните стрехи, за да бъдат
дом за всяко цвете, с птичи вопли оросено;
и да не терзае вече пътят
с прах и жажда хоризонта…

Аз, обреченият да живея с този прилив на нещата,
чуждото заграбвам, без дори да го достигна…

Все пак знам, че на крило далечно, на далечен полет
любовта е равностойна, щом не угнетява…

И ако звездата ми в звезда през мрака се заглежда,
то е все едно, че въглен въглена достига
в стинещата пепел на езическо светилище;
все едно, че риба-майка бъдещи зачатия отнася
към далечни вирове, където
ще ги кърмят полудели пълнолуния
и с младенчески повой ще ги повиват страховете,
докато пасажите им с кървите си не отмият
кварца от първични същности в дъната речни…

Аз, сломен от всичко, ще лежа на бряг, отнасян
към безкрай, където за мен в други сънища
голата мечта застила ложе,
и в трънака вие звяр, и лиже рана като лава,
и едно самотно камъче - дете на звездния лазур -
по своята
непомнеща го вече
майчица скърби.


***

О, време, черните везни на нощите
какво отмерват,
какво добавят сините везни
на всеки следващ ден?..

Не стигат никога до свойта същност думите
и не намира изход хитростният ум.
Една реалност от безпомощни зори, дъги и залези
се гърчи в нас и се оттича като вятър вън.

И тленност се приплъзва между гнилостните пръсти на творящата ръка.
И хризантемите - печалните деца на есента -
от стонове на мръзнещи в земята мъртъвци,
се сгърчват…

                              И дали
ще смогне пладнето с най-слънчевото си усилие
да преоткрехне челюстите вкочанени на вратите,
зад мрака на които изобилие ломи живота ни?..

Дали от скалния ръб, с полет през мъглите,
окото път ще си отвори или пак
ще чуя само зов за милост там, където
душата зъзне пред нетрайните загадки на надеждата?..

Ти, време, в кладенците на кръвта си спуснало
клуп върху сънищата ми и сянката ти се люлее
над всеки, който дири обич, а намира прах!..

И нови тишини изгризват думите,
и залезът
листа навява там, където
ята от черни гарвани - оракули на пустошта - с грак траурен
надмогват вятъра,
и смърт прокобват…

                                 Но дали ще смогнат
с нея някога в анархията на зимата
свой ред да сътворят?


***

Онзи бавен сенокос под пясъчливите вечерници
кърми още спомена ми
и на ударите
на сърцето ми приглася…

Виждам:
полунощ е там… Но съскат
острите коси… И луда смърт
вилнее в откосите… И не може
благост тежките врати на сънищата
               в милосърдието ми да притвори,
и да приюти
тъмните и свъсени мъже, защото
в тях бе и животът, и смъртта, а аз
в детската си изнемога все не смогвах
жилавия ход на ужаса
в любимите треви да понеса…

Сега,
избродил всички възрасти, разбирам:
изначален е
гибелният привкус на живота… И са вечни
кървавите му знамения - полягат
в еднакво ложе там и бряг, и бързащи води;
и се троши
черупката в гнездото, за да литне
в безкрая птицата;
и иде
от усойни бездни вятърът - по път без име
ароматите да отнесе…

И е тъй привично всичко…
                        Но защо ли

пари болка в мен от съсъка

на острите коси
и стенат
пясъчливите вечерници там?..
И защо
все смъртен ужас лази в дирите
на всички превръщения
в света?


НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ

Този прах
в Никополис ад Иструм,
уморен от плясък на криле,
е далечен глашатай на правдата, закона и мощта…

Копитата на варварски коне го стриха тук от кости и сърца
и удари от меч о щит и днес звънят в колоните порутени,
и пак в миражи от летлива мараня вихрушките люлеят
пера от бойни шлемове, патрициански тоги и презрителни очи,
и слънцето снишава своя блясък под лъстивото двуличие
в хитони на хетери, в призрачните тишини…

Но на кого
е нужен този дъх на древност днес
и кой
привидно премълчаното ще разгадае, и еха
от словото на скръбните пророчици ще долови?…

Безкрайността от приливите на безсмислието си
е уморена -
гъне се…

И бронзовите бикове на гибелта, неповратимо
пейзажа си от пепел прокопитили, се стапят
в кървящото и гнойно зарево на залеза…

Краде с пролазващ мрак въздишките ни алчното небе;
и в мисълта ни вековете се вгнездяват -
                                                        за пореден сън….

Но той все още не е наш!…

Там властвува Аид.
И никой Цезар няма нищо никога да промени,
додето земният ни страх и болките, и дотегливите надежди,
и дивият ни глад за щастие, и благосклонните мечти
безследно тънат и се стапят в свят,
                   неподатлив на жалкия ни плач
                            и на ранимите илюзии…

И ако днес
в Никополис ад Иструм,
сред рухнали колони, като сред архипелази от забрава, екнат стъпките ми,
то е - може би - защото
синята ми кръв
сред сферите е още стон от упорити ветрове,
и дъх от влагата на следдъждовните луни,
и звън от мускули, които с ведра дързост превъзмогват
упорството
на справедливата си принадлежност към прахта.


УДАВНИЦИ

Щом заспя, пак идват те… След тях се влачат
рижи времена като опашки на лисици в лепкав сняг.
Щом заспя, пак под водите
чувам плач - нима те плачат! -
чувам съсък - (като дълго сриване по хлъзгав бряг…);
и пак,
колкото и да се вглеждам в лунните пожари из тръстиките,
само бели черепи изпод вълните блясват,
кости в безпорядък трополят;
и хор от гласове,
с прокоби от мълчания, ме вика;
очи без поглед - дебном от безкрая ме следят…

И дори корица ледена да се троши в нозете ми,
и дори да врат водите в адски зной сред пустошта,
и дори да е без име мъката ми, из която скитат без посока ветровете,
нищо в никой миг не се променя - луди са удавниците…
                                                                   А уж всичко е в покой…

И аз
спя и бдя… И в тъмна болка
                                    гледам, за да видя,
                                    слушам, за да чуя -
в мрака слепи лебеди ли сбират ятото си
или духове кръжат,
или водният кон все тъй пътя на безмерните си тайни прокопитва
и от сбруята му капе бяла пяна - да отмие
черната прокуда на удавения свят…

Сам съм с този див кошмар…
А удря полунощ пак…
И се рони
с тъмен стон брегът… Той може би
и моя дъх с обземащите ме вълни ще изравни…
Чер мираж ли е
или прокоба туй?.. Или пък вече
сте ме приютили в лоното си
вие, зли удавници, които
с дългата си жалба
безпричинно оскверних?


***

Усойната жълтевина на залеза бледнее.
Нагарча бъзов дъх сред октомврийските простори.
От богове отъпкан път, в реката, с хлад елеен,
опипва хлъзгав брод… И сякаш с бързеите спори…

Потрепващата шир - и дрипава, и изранена -
в камъшите под гарванови крясъци се сгушва.
И здрачът сляп, от меланхолията на ветреца
към тайнството на сенките поел, припрян се вслушва…

Долавя той отколешните страхове, с които
в безредната си гмеж плашливите зверчета го тревожат.
И го наежва цвилене и тропот на копита
под сплетен вълчи вой, в свят угнетително безбожен….

Ехти ноември… И издайнически студенее
кръвта… Като че с дългата си бедственост предизвестява
смразяването на пейзажа… И вселява в нея
униние,
с което всичко живо тук
                            на слука оцелява.


***

И щом последните скорци с безредни писъци
под ситния ръмеж на есента се скупчат, и над тях
усойно само змийското зелено на бръшляните
потрепне пак, за да пробуди
живот сред охрената гмеж -
                                           ще тръгна аз…
И все по път от слегнати къртичини ще прекося
замисления мост, останал тук
от детството - да ме залъгва,
че в шепа може бързащите брегове да задържи…

А щом избродя и последнея хълм, може би
ще зърна как с библейска кротост сред глогините
брасти козичката ми някогашна,
                                                и как залезът
в очите й с ронливо зарево се стича,
докато
в мълчанието на някаква мистична шир заглъхва
ехтежът на звънчето й… И може би
ще се запитам пак:

какво от туй,
че всичко в друга вечност е било?.. Нали долът
е същият… И пак
далечното е близко тук… И все така
от странности възниква, и в несвършващ произвол
от същности пребъдва естеството… И какво,
че в мен неясно ще остане то?… Нали в окото ми
сълза проблясна пак
и пак
прелитащия миг ще напои!…


***

Усещаш ли
нощта с изопнати звезди;
страха усещаш ли
между два изстрела,
между две кървища?…

Узряло е пространството и се разцепва като плод;
и въздухът е нажежен;
и пътят - ненаситен…

Вървим по склон, от който са избягали мъглите,
и странни птици с фанатични крясъци,
в отровни клони над отровена земя,
отровна плячка късат
с черни клюнове…

Отчаян гърч…
Задъхан глад…
А долу,
в сянката - запуснати села..
Там, в Гетсиманските градини на покрусата,
молитвите се давят в пот… И преди всеки сребърник
слухти подлец край чужди тайник - след това
пръст съска върху сгърчени тела…

Но е заслужил залъка си - сит е
предателят… И сам, от черния си дом,
през дрямка вижда как, по-тихо от крадец в съседски двор,
пристъпва месецът по ръбестия скат…

А тук -
без път и ореол се сгушваш ти -
беглец от брод до страх, от страх до брод -
правдив, изконен, безутешен
като отронена пред нечий Бог - поредна,
но нищо непроменяща сълза.


***

Дълга е нощта…
И е обширен вятърът.
Страх в тревите и в гнездата се таи.
Тънка и зехтинена е на звездите светлината.
Виснат храсти над брега… И като в парещ гърч
дъх на леш от тях струи.

А там,
под моста,
нов бездомник
заскреженото олово на сълзите си преглъща…

И не смее да заспи…

Връща се пияният
среднощ
и дълго рови
за ключ в джоба, и се пита:
дали всичко не пропи?…

А от свода - щърбав и безличен - месецът
като божие ухо се вслушва
в сринатите тишини…

Лайва пес… Петел проплаква… И под гнил пън се намества
блатна тиня - като слуз
от чумавите дни…


***

Там, където тайната ще се оголи в сините далечини на лятото,
щом в залязващи води звездата вечерна се утаи;
там, където под разядени миражи внизаното в облак птиче ято
в пусти гнезда, след безплоден полет, ще слети;
там, където в отеснено за молитви гърло Бог сред небесата
ще разтвори кървави врати към Рая, и ще разпростре
из стъмените простори сънен хаос пред душата,
нямаща какво да губи в туй, което няма как да разбере;
там където няма проход през мълчанието и остава
ехото без отзвук, поривът - без име, сянката - без глас;
там където знаещият губи, дирещият - оскотява,
а забравящият, в допира си с тленността, съзира звездния си час;
там където всичко с нищото се слива и гневът на пеперудата
в синия покой на гаснещ лъч се сгърчва усмирен,
там където мах и повей все в един копнеж са будни -
там, и само там е туй, което диря аз, а то без вест страни от мен!


***

Не, не манна небесна, а огън сипа димящото слънце в кръвта ми.
И аз спрях,
и раздиплих тревите,
и в тях
гмеж от божии твари видях.

Няма място - си рекох, - за мен в този ад!.. Тук на мъртвите само
им е уютно, а аз
ще вървя и ще стигна предели, където пред мен
нова обич врати ще разтвори;
и свят ще е хлябът, и с радост - препълнена чашата…

Но стоях угнетен и унесен,
а лятото,
с люта пепел и сол, и от пот,
старите рани развреждаше,
и отекваха тежки копита отвъд хоризонтите - сякаш
всички думи, в зъл миг премълчани,
откънтяваха там…

Като кърт съм живял! - с гняв си казах. - Бил съм духом прокажен…
И не стоварих
юмрук в гадна морда,
език на клеветник не срязах…
Но вярвах,
че с туй съм добър, а пък всъщност
ненужен съм бил,
щом така на негодника с хрисим живот съм угаждал…..

И ето: забравен се скитам, и огън
                                   сипе небето в кръвта ми…
                                                                          Дано
тъй поне
да заздравее душата ми!…
Унизената плът да отдъхне!…

И пак
денят ми, над всяка пълзяща и съскаща гмеж, да е
с вините ми - истински,
с гнева ми - изконен!


МАНАСТИР

Глас на Бога в небесата ни -
                             не сме те чували!
Прелест ангелска -
                             не сме те виждали!
Смърт-разсипнице -
                             не сме те чакали!..

В този тесен манастирски двор, камбаните
в друг покой - от друго време - сипят
лъчезарен звън…

Святи,
но безгласни са иконите -
те знаят:
чудото в молитвите ни няма да се случи;
и пак мрак от диска слънчев ще тече;
и над бездни само ще се вие пътят ни,
докато не свърши дивият галоп на четирите
конника от Апокалипсиса…

Вие, давещи се в блатото на вярата си,
                  какво вдишвате?
Молещи се в блясъка олтарен,
                  какво виждате?
Лутащи се из греха,
                  какво забравяте?..

Ехото от дългия камбанен звън ви подминава!
Пръстът на издъхващият кипарис ви сочи
свод, зад който сенките са с други имена,
а кръстът гол под туй небе
е знакът,
който над Голготата на дните ви стърчи!..

Молещи,
станете, и кажете:

Глас на Бога ни, не сме те чували!
Прелест ангелска, не сме те виждали!
Смърт-поломнице, не те жадуваме!


***

Този гаснещ ден, и кървавата му заря над яза,
паметта на пътищата, пеперудената мекота в ливадите,
дразнещите удари на нащърбените секири,
сенките и изветряващите късове от сприхав вятър в дишането ми,
блудствата на мирисите из дола,
прахът в тревите, гроздът зрял, и всичко - се мени!…

Но тичат
мигове, изпъстрени от колебания: притиска пак
гръдта си плътно в плъзгащите се води брегът; отнасят
птиците в четирите посоки крясъците си, и от безумно диреното
не остава почти нищо в мен…

                              И чудото -
каквото да е! - е така измамно… Затуй лесно днес,
останала без корен, ме предава
наивността…

                      Къде е
слънцето на детските илюзии; къде са
ветрените и безсмислени неща, с които
бях щастлив?..
                    Измамна е
всяка орисия на света!..

                                                Сега
зарята е пак кървава… Пак поветът
с мудни свесла висне в клоните, а катериците
с бързи скокове в хралупите се внизват - ужасяващият
страх от мрака в нов мрак ги захвърля… И остават
в ирисите ми
резливи следи само
от мигом блеснали тела…


СЯНКА НА ЯСТРЕБ

Сурнал се е странен наниз от познание -
в сянката силен ястреб: грее
слънце над руините и е дошъл
еленът до оградата - заплита
вятърът прах в призрачните му рога; грозд от сапфирени мухи
се кипри в ноздрите му, а над тях
празнотата като паяк
мрежите си из пространството рои, лови очите
и разсича
пладнето като едва излюпващ се мираж…

Но в него или в мен е ястребът, та с клюн, като с кама,
храстите на помислите ми пронизва и оронва
с крясък сянката си, сякаш че замита
дирите си с дързостта на времената,
лазили по тия канари
и алчно
ръфали и корен, и утроба,
за да стигне
Северът до Юга, красотата - до разрухата, жаждата - до друга жажда,
преди още
чашите на всичките веселия да се разлеят, и преди
вещерите с косъм от забравен гроб да омотаят
в змийски възел на убийците сърцата…

Аз, наследникът на мъртва слава, щом свидетелствам
за злочинствени магии, повече ли
сладост от деня си, като от гневливо лоно,
ще отпия?…

                И оплетен пак
в колебливите си покаяния, ще смогна ли
от покой на камък, под длето искрял,
гордост да изтръгна - като блясък
от зъба на мълния, в хилядолетни бури
осветявала могилите ни през мимикриите на цъфтежите,
през леда на сълзите ни
и през
пяната на нощите ни - черни
като гущеров гледец?….

                                                           Все пак,
в гладното си и сиротно пладне, само сянката
на ястреба следя аз… Клюнът му - в разрухата нацелен -
границите на обърканите същности издирва, за да може
с удар видимото от невидимото
в мозъчните тайни на костта да разчлени
и като в спектър на дъга след дъжд
ужаса на бедстващите статуи в руините,
от хоризонт до хоризонт,
да разпростре в стремителния си летеж…

Под силните му махове
се е стаил сега
дори и вятърът, но дебне
онзи миг на полета, когато
ще се снишат тревите и брегът
ще падне в нежните води,
а времето
над козодойните присои ще приклекне,
като Пан с еленов рог - в мен невъзможната
мелодия на вечното мълчание да сътвори.


***

Аз пак ще науча езика на птиците… Ще се завърна
в митичното време, в началото,
където все още не е била
спичана в тухла градежна пръстта
и още не се е начупвала
в длан на убиец тоягата…

С воднистите устни на тинести извори
ведри молитви ще шепна,
преди да е станал над мене начало на весела музика изгревът,
преди и в зеницата зла на мамонта
да е укрепнала
атавистичната памет на моята блудна кръв,
и преди,
през пробега къс на живота ми, да е прогнил
моят къщен праг в дивата шир…

…О, смутна далечност!.
И ти,
моя, нищо не помнеща, земьо,
днес в този стих пак ли,
през птичи плач,
вместо през свой зъзнещ говор,
за края ти,
като за ново начало разказвам?


***

Това ялово небе не ражда нищо;
тези ниви не са пристан за копнежите ми;
тези слегнати къртичини
                  не помнят извисяването си…

Аз съм тук от памтивека
и от памтивека им говоря…

Нокти изпочупих - да откъртвам
камък подир камък от пръстта,
зърно сях
и глас изгубих,
съхнещите извори да моля за вода…

А звездите ми
все с озверелите петли
в черни нощи се надпяват;
а градините ми
все в ленива гнилост
след плача ми зреят…

Вече не съм туй, което вчера бях!…
          Но може би
и друг не съм?

Толкова видения над клади от безсъния опустоших,
че не проумявам днес
с какво съм жив….

Но вървя… И пак,
с чувство на изгубен,
от неща най-свидни се отдалечавам,
аз - присъствалият при събличането на желаните жени,
аз - загръщащият неудобствата си зад воали от несигурни лъжи,
аз - загнезденият в тайните от памтивека,

който все говори,
и говори,
и говори…

Без да може!..
Без да знае!..
Без дори
да подозира!…


***

Почти до края на ноември е дотичало
това цветче -
хазартен опиум
за доверчивата пчела на вятъра,
която с наниз от легенди по ревера на историята жужи…

А залезът,
разстлан над полета на мишеловите,
е разточителен на блясъци -
           като заветите на прадедите ми…

И нервничи,
и лъкатуши пред мен пътят,
и чезне в оранта…
                           И е рисковано,
с душа, все още изранена от ухания,
да бродя в гаснещата пъстрота, когато
дръглива сивота обезличава времето
и чер саван от облаци обрамчва
                 прилива от паникьосани ята…

Затуй в хербаризираната тишина
над нежното цветче се свеждам аз и с длан
насъщните му упования загръщам, докато
с хрипливи съсъци расте край мене мракът
и участ ужасяваща вещае
             за незащитимото в света.