ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДУМИТЕ
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДУМИТЕ
Завръщане -
към хората и къщите,
към улиците в тоя град голям,
към думите, насила натопени
в мастилницата на нощта,
попили неизменна истина -
огромна като океан,
която трябва само да потрепне,
да разлюлее струните в гръдта,
за да усетя ясно тишината,
в която чаках тая свобода,
единствена която ме потегли
към нови, неизвестни брегове.
Събуждането - треска тъй кошмарна,
надеждата, която ми отне,
по-рано обещаваше ми думи,
по-сини от лазурното небе.
Завръщам се към хора
и към къщи,
към бъдното, което ме зове.
Към думите, добили ярък смисъл -
огромен като океан.
Но се изгубвам в дебрите от истини,
сред злостни думи
в тоя град голям.
НОЩНА ПЕСЕН
Самотен ли си?
Виж: надига умората
от дюните коварно пясъка
и хвърля прах в очите ти бездънни,
а вятър клоните мотае
с оная песен - тъй свирепа,
която само той да пее може.
Затворени са всичките прозорци
и всичките врати
на призрачните къщи.
Очите на нощта са натежали.
Надеждата гнездо е свила
под покрива и чака с нетърпение
събуждане на подранили птици.
Самотен ли си?
Виж: небето
след миг ще просветлее, а звездите
във спалнята на слънцето
ще легнат,
за да възлязат вечерта,
облечени във рокли диамантени
и обещаващи надеждата, която
във глъбините на душата ще разпъпи.
На добър час, самотнико!
До утре!
ЗА ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ
“Разсъдъкът е чист и ясен,
затъмнява го бурята, надигаща се
от сърцето.”
Кой казва, че човешката памет е къса?
Забравят се думи добри,
дела благородни потъват
навеки в земята,
ала мълвата върви,
като по конец върви из въздуха
и трови душата.
Дори да е измислена, вирее,
пак по конец недрата тъмни стига…
и висините даже, и блатата,
дори и пясъците на пустинята.
И всичко в името на “истината свята”,
и всичко в името на някакви стремежи,
на някакви амбиции болнави,
които в пъкъла на славата отвеждат.
Кой казва, че човешката памет е къса? -
Тя е по-дълга от Тигър и Ефрат,
взети заедно.
“Няма ненаказано добро” -
древните тъй мъдро са го казали.
АПОЛОГИЯ НА САМОТАТА
Когато слънцето изчезне,
забулено в пелена от облаци сиви,
когато вихрушка прегази звездния саван,
когато луната потръпне
от хорската студенина,
тогава?…
Тогава музиката постепенно
заглъхва,
свирачите си тръгват мълчешком,
дърветата - с черни, оголени клони -
се снишават и тихо се питат:
“Нима е дошла есента?”
Цветята, забити в калта,
снаги не могат да повдигнат.
Тогава по тъмните улици
на поход тръгва самотата.
Тя крачи гордо и знае -
владетелка е на премръзнали сърца,
на души, оковани с веригите
на сляпа безнадежност.
Музиката отдавна е спряла.
Дансингът е празен.
И само мъртвите, есенни листа
се полюляват, поклащани
от необуздан, развратен вятър,
който грабва праха и го завява
по-нататък, все по-нататък.
Свирачите отдавна спят.
И сънуват пролетни ручеи.
ЖАЖДА
Пясъците на пустинята
са жарки устни,
сънували утринна роса.
Звездите се роят -
небесен пчелин.
Неясни сенки обвиват луната
с прозрачен воал.
Жадна е нощта.
Жадна съм и аз.
Долавям вкус на разтопен мед
и диви цветя.
Само светлината може да събуди
сетивата ми за света.
В разградения двор на любовта
над кичури остра, суха трева
се чува само глух шепот -
безсмислен като
безнадеждното шумолене
на мъртви листа,
като леда на смразяващи
кръвта ни думи.
Пред мен е огромна, безводна пустиня.
Разковничето на живата вода
е в теб.
Моите ръце са празни,
устните ми - трескави от суша,
чувството ми за безграничен простор -
мираж…
Не дочаках божествената мъдрост,
нито уединението със вселената.
А исках поне за миг да се почувствам
по-голяма от ЖИВОТА!