ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДУМИТЕ

Валентина Атанасова

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ДУМИТЕ

Завръщане -
              към хората и къщите,
към улиците в тоя град голям,
към думите, насила натопени
в мастилницата на нощта,
попили неизменна истина -
огромна като океан,
която трябва само да потрепне,
да разлюлее струните в гръдта,
за да усетя ясно тишината,
в която чаках тая свобода,
единствена която ме потегли
към нови, неизвестни брегове.
Събуждането - треска тъй кошмарна,
надеждата, която ми отне,
по-рано обещаваше ми думи,
по-сини от лазурното небе.

Завръщам се към хора
           и към къщи,
към бъдното, което ме зове.
Към думите, добили ярък смисъл -
          огромен като океан.
Но се изгубвам в дебрите от истини,
сред злостни думи
          в тоя град голям.


НОЩНА ПЕСЕН

Самотен ли си?
Виж: надига умората
от дюните коварно пясъка
и хвърля прах в очите ти бездънни,
а вятър клоните мотае
с оная песен - тъй свирепа,
която само той да пее може.
Затворени са всичките прозорци
                          и всичките врати
на призрачните къщи.
Очите на нощта са натежали.
Надеждата гнездо е свила
под покрива и чака с нетърпение
събуждане на подранили птици.
Самотен ли си?
              Виж: небето
след миг ще просветлее, а звездите
във спалнята на слънцето
                               ще легнат,
за да възлязат вечерта,
облечени във рокли диамантени
и обещаващи надеждата, която
във глъбините на душата ще разпъпи.

На добър час, самотнико!
                                   До утре!


ЗА ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ

                 “Разсъдъкът е чист и ясен,
                  затъмнява го бурята, надигаща се
                  от сърцето.”

Кой казва, че човешката памет е къса?
Забравят се думи добри,
дела благородни потъват
                          навеки в земята,
ала мълвата върви,
като по конец върви из въздуха
                           и трови душата.
Дори да е измислена, вирее,
пак по конец недрата тъмни стига…
и висините даже, и блатата,
дори и пясъците на пустинята.
И всичко в името на “истината свята”,
и всичко в името на някакви стремежи,
на някакви амбиции болнави,
които в пъкъла на славата отвеждат.
Кой казва, че човешката памет е къса? -
Тя е по-дълга от Тигър и Ефрат,
                                взети заедно.
“Няма ненаказано добро” -
древните тъй мъдро са го казали.


АПОЛОГИЯ НА САМОТАТА

Когато слънцето изчезне,
забулено в пелена от облаци сиви,
когато вихрушка прегази звездния саван,
когато луната потръпне
от хорската студенина,
                                  тогава?…

Тогава музиката постепенно
                                        заглъхва,
свирачите си тръгват мълчешком,
дърветата - с черни, оголени клони -
се снишават и тихо се питат:
“Нима е дошла есента?”
Цветята, забити в калта,
снаги не могат да повдигнат.

Тогава по тъмните улици
на поход тръгва самотата.
Тя крачи гордо и знае -
владетелка е на премръзнали сърца,
на души, оковани с веригите
на сляпа безнадежност.

Музиката отдавна е спряла.
Дансингът е празен.
И само мъртвите, есенни листа
се полюляват, поклащани
от необуздан, развратен вятър,
който грабва праха и го завява
по-нататък, все по-нататък.
Свирачите отдавна спят.
                 И сънуват пролетни ручеи.


ЖАЖДА

Пясъците на пустинята
                са жарки устни,
сънували утринна роса.
Звездите се роят -
               небесен пчелин.
Неясни сенки обвиват луната
               с прозрачен воал.
Жадна е нощта.
               Жадна съм и аз.
Долавям вкус на разтопен мед
                                и диви цветя.
Само светлината може да събуди
                    сетивата ми за света.
В разградения двор на любовта
                    над кичури остра, суха трева
се чува само глух шепот -
                    безсмислен като
безнадеждното шумолене
                    на мъртви листа,
като леда на смразяващи
                    кръвта ни думи.
Пред мен е огромна, безводна пустиня.
Разковничето на живата вода
                                           е в теб.
Моите ръце са празни,
устните ми - трескави от суша,
чувството ми за безграничен простор -
                                                      мираж…
Не дочаках божествената мъдрост,
нито уединението със вселената.
А исках поне за миг да се почувствам
                       по-голяма от ЖИВОТА!