Борис Крумов

***
У нас почти не са известни ловните подвизи на Толстой. Като се има предвид сърцевината на учението, което е проповядвал, може да се допусне, че не е стрелял по горски животни.
Обаче биографите му описват любопитни случаи.
При един лов на едър дивеч той паднал от коня си, конят избягал, а ловецът с навехната ръка продължил да лежи в гората. Опитал се да върви пеша, но се оказали и болки в краката от нещо счупено. Минал някакъв селянин с каруца и го прибрал.
При друг лов мечката го съборила на земята, тъпкала го с лапите си и одрала главата му. За щастие на човечеството писателят се отървал само с драскотини.
Тази активна ловна дейност е след завръщането му от Севастопол и напускането на армията. За това време Тургенев пише на Фет: „Върна се от Севастопол, установи се на квартира при мене и му отпусна края. Гуляи, цигани и карти по цяла нощ, а после спи като мъртъв до два часа през деня. Опитах се да го удържа, но вече махнах с ръка.”
Същият Тургенев половин век по-късно в публикувано обръщение към Толстой казва: „…Приятелю мой, върнете се към литературната дейност! Ах, колко бих бил щастлив, ако можех да помисля, че моята молба ще ви подейства така… Приятелю мой, велики писателю на руската земя - чуйте молбата ми!”

—————————–

***
Като млад автор уговорих Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев да ги заведа на някоя река по южната граница, където малко хора ходят на риболов и веднага след замятането кукичките на въдиците се налапват не от една, а едновременно от две пъстърви.
Пристигнахме на гара Подкова. С началника на една гранична застава бях се уговорил по телефона там да ни чака газка, но - нито газка, нито познат шофьор.
По някое време към нас се приближи младши сержант. Аз бях с пагони на подполковник и - съгласно военната дисциплина - той трябваше да се обърне към мене, но така втренчено гледаше Каралийчев, че забрави да ми отдаде чест.
- Разрешете да запитам, другарю Каралийчев. За къде искате да пътувате?
- Отиваме до една застава, а май че няма с какво да пътуваме - отговори Каралийчев.
- Аз съм с газка и мога да ви закарам.
- Не съм сам, любезно момче.
- Ако другарите са с вас и гарантирате за тях, макар и да нямат открити листове за посещение на границата, и те могат да дойдат.
Каралийчев се позасмя и ни кимна да последваме войника. В онези години границата беше неспокойна, граничните райони се посещаваха със специално разрешение от милицията и желанието на младши сержанта да поведе към заставите непознати хора изглеждаше необичайно. Най-много беше засегнато моето подполковнишко самочувствие. Макар и Каралийчев да беше цивилен, войникът виждаше на рамената му генералски пагони.
В газката големият писател запита шофьора:
- Момче, да не си от нашия край, отгде ме познаваш?
Граничарят леко се извърна към него и ние с Фурнаджиев, седнали на задната седалка, видяхме светналото му лице.
- Запомнил съм ви от читанката и щом ви видях…
- Ами няма ли да ти се карат, че се отклоняваш от пътя си?
- Щом е за вас, ще ми простят такова нарушение.
Ние с Фурнаджиев се сбутахме с лакти, а Каралийчев наведе глава и не видяхме лицето му.
В заставата, както се полага при пристигането на гости, седнахме да похапнем. Бях идвал тук няколко пъти и познавах граничарите. Ако трябваше да се посрещат гости, да се играе футболен мач с тим от съседна застава или близко село; ако трябваше да се организира лов, негласен ръководител беше Ганчо Хариев, който изслужваше последните си месеци. На него с писмо бях поръчал да осигури за обяд една войнишка тава изпържена риба. Когато седнахме около масата, забелязах, че Каралийчев не посегна към тавата.
- Значи… има… - каза на себе си той.
- Има - обясни Ганчо, разбрал за какво става дума. - Само за половин час я уловихме! Аламинут!
- И с каква стръв?
- С мухи… с червеи… - дърдореше Ганчо. - Това… бракониерстване с мрежи… с бомби… няма такова нещо!
- Аха… - измърмори Каралийчев и каза на Фурнаджиев, че не му се яде и ще се разходи около заставата.
Че се е обидил - беше повече от ясно, а защо - ние с Фурнаджиев се досетихме. С никакви примамки Ганчо не беше наловил за половин час голяма торба с риба. Каралийчев обаче не можеше да яде пъстърва, която намирисва на барут.

—————————–

***
Един от районите, в които редовно ходех на лов, бяха горите около село Пирин. Директорът на горското стопанство Георги Банков - рядко енергичен и инициативен човек, беше организирал работата на стопанството така, че пиринлии си изкарваха прехраната в дърводобива и животновъдството в кооперативните ферми и не помисляха да се изселват в Сандански и Петрич.
През 60-те и 70-те години пътят до селото беше идеален за волски впрягове, но за лека кола, та била тя и „Москвич”, беше мъчение.
Както обикновено, една събота излязохме на лов. Ръководителят на групата ме постави в изхода на голяма клисура. Ако има прасета в този район, кучетата ще ги докарат тук, от мене се иска само да стрелям.
Отдалече чух тропота на свинете. Настроението ми беше като на ловец, който е в началните си години на такъв лов. Когато прасетата дотичаха, някои от тях едва не ме прескочиха, други едва не минаха между краката ми. Аз изстрелял двата патрона в цевите на пушката, но наоколо нищо не се търколи. На две места върху окапалата шума видях капки кръв.
Отмалях и седнах. Вярно е, че не съм от най-добрите стрелци, но дали само затова изтървах сюрията или защото човешката биология има неумолими закони, а ние често забравяме за тях?! Идва време, когато сетивата отслабват, а ние продължаваме да си въобразяваме, че са такива, каквито са били преди десет-двайсет години. Ходех редовно на лов и хич и не помислях, че съм прехвърлил 70-те…
Дойдоха ловците и веднага разбраха какво се е случило. Не ме запитаха за нищо, нямаше абсолютно никакви укори. Това беше по-смущаващо, по-мъчително, отколкото да те наругаят или да ти се присмеят. Навярно приятелите ми бяха забелязали нещо обезпокоително във вида и обясненията ми. Стоян Клечев, в чийто дом съм преспивал, гощавал ме е, поил ме е, подкани: „Хайде да вървим. Майната им на прасетата, ще намерим други в съседния дол. И ние ще дойдем до дереджето на бай Борис.”
За онези, които са гледали на лова като на средство за осигуряването на мръвка, споменът за последния неуспешен лов обикновено бързо избледнява. За пристрастилите се към ловната практика споменът за такъв лов е тъпа болка, която често затихва, но никога не изчезва.

1992 г.