ОСНЕЖЕНИТЕ ЕВКАЛИПТИ
(Поезия от Еквадор)
бележка и превод: Никола Инджов
Малцина знаят, че Еквадор е родината на последния император на инките - Шири Атачалпа. Не са много въобще онези, които свързват тази страна с цивилизацията на Мачу Пикчу. Почти нищо не се знае за действителното пространство, на което се простира държавата. В географско отношение това са високите Анди около вулкана Чимборасо, горната част на загадъчната и непристъпна Амазония, тихоокеанското крайбрежие, островите Галапагос… В историческа перспектива Еквадор е мястото, където Испания започва да заселва новооткрития свят с прекрасни градове - като Кито например; установява властта на католическите крале върху местното население, живеещо в друга епоха; налага католицизма като обединителна религия на езически племена; и търпи на същия този терен поражения, когато Америка се надига за своята независимост от метрополията…
Из Кито аз вървях с очи, ослепени от снеговете по еквалиптите, и с лице, загоряло от слънцето на екватора.
Вървях в компанията на млади писатели, които олицетворяваха в голяма степен расовото разнообразие на еквадорския народ. Но и неговата културна автентичност.
Защото въпреки че в Еквадор почти няма съхранени паметници от доколумбовите цивилизации, индианският пантеизъм оказва силно влияние върху новата литература на страната до наши дни. Индианският пантеизъм всъщност е главния елемент в синтеза на националната действителност и общочовешките проблеми. В началото е могъщата фигура на поета Хорхе Каррера Андраде, когото за съжаление не успях да сваря жив. Известна е и така наречената “гуякилска група” писатели, които през тридесетте години установяват връзката на Еквадор с литературните ситуации на континента.
Трудно е да се докаже, особено от чужденец, като мене, че магическият реализъм, който покори света, води началото си сякаш от Еквадор. Тази естетическа система се свързва преди всичко с колумбиеца Габриел Гарсия Маркес и с гватемалеца Мигел Ангел Астуриас. Но трябва да се знае, че в еквадорската словесност има цяло течение с индианистични творби, между тях и поезия. Част от съвременното еквадорско стихотворчество се създава на езика кечуа и аз притежавам една прекрасна книга, написана на говора на инките в наше време, която ми подари Симон Савала.
Високо до еквалиптовите гори над Кито и ниско при крайбрежието на Гуаякил кипи видимия еквадорски живот. Но има и живот невидим - той е в непроходимите джунгли на Амазонията, в подножието на няколко вулкана със нежни шапки. От оная зеленоснежна бездна излизат отвреме навреме червенокожите еквадорци с товари стока за популярните народни пазари.
Те носят тъкани, направени от чиста вълна, боядисани с природни багри; вълшебни с пъстротата си керамични изделия. Невидимият живот в джунглата на еквадорската Амазония излиза на широкото пространство с изкуство. Така и Еквадор се появява вече пред очите на света с поезията си. Неколцината поети, които опознах за десетина дни там, имат пред себе си още дълъг живот - защото са млади, и имат блестяща литературна перспектива - защото идват от скрития живот на един народ с редки артистични способности.
ИЗ “ПОДСТРЕКАТЕЛСТВО”
Той вярва че се моли когато богохулства
и съблича припряни жени целува ги
скучае засрамва се и на първия ъгъл
проверява себе си
по своята осанка по своето желание
не установява нищо започва да плаче
облечен в траур и се самоизяжда
хуква на улицата остава празно
в кревата в канцеларията в човека
на всеки кът и у всяко дете
в съня му има внезапен уплах
заковал е прозорците между детски плач
въшки и пикоч
като говори размахва ръце
без някой да го види
или да го разбере без този някой
да се погрижи за зодията му опустошена
той започва когато другите свършват
наранява ръце с пили и предателства
той потъва треперещ в блата в мини
нощем той разлиства книги
опипва сечива опипва ги студени
и чака облакътен на масата
между слухове и кафе
удря се по гърдите
и коленичи постигнал
поредното нищо
и започва да бяга от своята сянка.
ХРОНИКА ЗА ЧУМАТА
Тя е във всички вестници, в курса
на долара, в температурата по Фаренхайт, в жертвите
на беса. (Смятай и продължавай нататък).
Зад тебе са последните
седмици на това столетие.
Обявено е извънредно положение и ако ни търсят,
то е защото не сме от същата гнилоч.
Да мразиш, понеже нямаш изход, да не знаеш
какви думи говорим, легнали по гръб -
когато се разлагаме
само за да се възродим,
и приемаме -
защото бяхме двама -
двубоя.
Колко е трудно в упорството
да сме последната двойка на света
да сме проблем за мнозина други,
които се разбират със знаци, по телефона,
наблюдават се през ключалки, свалят табели,
викат към четвъртия етаж да напуснем
кораба, на който се спасяваме -
като потъваме…
ВЕДНЪЖ ЩАСТИЕТО
Веднъж щастието поживя в гърдите ми
изплаши птици и привидения
счупи зъбите и магиите на жреците
подхвърли света към мене като завързан
и разбърникан чувал
без да отвори врата ми внуши
че е преминало през таинства
голямата истина ухаеше като градина
моята любима и аз бяхме блудни
и безсрамни ангели
органите ни бяха светещи цветя
в пролетната мъгла на желанията
щастието ме отдели от моите връстници
и от всички с приличен живот
които не бяха постигнали върховна наслада
по същия начин щастието ме остави
но ми даде твърди утехи
добродетелност
жени в леглото
и още веднъж тръгнах на лов за истини
като безпаметен ангел
донесох за разпознаване мирис от онази градина
цвета на този сън
за да трепна по нечий знак
заради нареза по крилете
светът ме опасва като колан
веднъж щастието ме насочи
към желания и страх
болката ми възвърна живота
с всичкия му блясък
с всичкия му боклук.
ЛИШЕНИЯТ ОТ ИМУЩЕСТВО
Хуан, който се появи пръв,
който камък и зачатие
положи в земята,
който вдигна дърветата
и нареди житните стръкове -
няма хляб, няма си къща, нищо няма.
Хуан, който в пустинята дочу
тайното течение на водата,
и който тръгна надълбоко,
за да утоли жаждата на всичко,
подредено от неговата ръка,
Хуан, който остави своите мъртви
изцяло в сянката,
взрян в тъмното време на корените -
взимат му пари за глада поради старото жито,
взимат му сянката заради неговата стряха
и му плащат само дълговете.
Дължи им слънце,
дължи им вода,
дължи им сън,
дължи ми любов.
И нищо не му прощават
на Хуан, който се появи първи.
ПЕШЕХОДЕЦ ПО КИТО
като пешеходец по Кито
зарази погледите към мене
реших да оглеждам
по всяко чело
белези на виновност
по всяка уста
замразени думи
тела тела по улиците
шушукат къщи шушукат стрехи шушукат стени
пешком се изненадвам че съм аз
въображаемият
надживял никого и нищо
около себе си закръжил
за един само ден в четири сезона
само с някаква истина на уста
с някаква лъжа с някаква шега
Не мога да продължа в очакване
да умрат в живота мъртвите приживе
окупирани сгради възкръснали във въздуха
мъртви които държат
да играят роли на живи
след като в театъра всекидневен
са загубили всички права
не се съпреживява с граждани мъртви…
