РАЗГОВОР С КОКОШКИТЕ

Илия Милев

Баба Магда отвори прозореца, размаха ръцете напред и занарежда:
- Къде, мари, накъде си повела дружината? Пак ли за жито? Ах, гиди, калпазанко, не разбираш от дума и това е. Цяла сутрин с лопатка ви сипвам в гърлото и пак не се наситихте. Няма вече. И утре е ден.
Тя постоя малко замислена, после затвори едното крило на прозореца и отново с по-голямо настървение подзе:
- И вие, бе, какво сте се спуснали след нея като слепци - чумата да ви изтръшка даночко, та хич хаир да не видите. Вижте крачката си - разчекнали сте се от дебелина, гащите ви лъщят отдалече като кюспетата на борците по съборите, а гребените… Гиди, хайдутко, гиди, ти ги правиш тия работи. Ама вече няма. И утре е ден.
Старицата бавно затвори прозореца напълно и пак през стъклото се загледа в тях. Черното на очите й живо заигра като потънала в дупка муха. Долната й устна, леко отворена, увисна, тялото й, наведено напред, се люлееше като превита от бурята стара топола.
Две малки петлета се загониха, сборичкаха се и едното, като хвръкна високо, падна в кацата с вода. Тя бързо отиде до кацата, извади петленцето, изтри с престилката крилцата му, помилва го по току-що наболия гребен и като се взря в блесналите като светулки очи, някак виновно продума:
- Мъничко си още, миличко. Така, бабиното, борба не става. Лятос Огнян и Зина - внуците ми, по цели дни се бореха на двора, ама те са деца, къде сте вие до тях, къде…
Синът ми като малък много искаше да си играе, но нямаше късмет детето, от рано самичко си остана. Другото, тъкмо го отбих и веднага го грабна проклетата шарка. Ей тъй, докато се усетим, от скута ми го взе, а и Господ повече челяд не ни даде. Остави ни само Кольо. Треперех над него, като квачката над вас. Вие пифнете и ето я и нея с разтворени крила, малко да паднете някъде и тя кът, кът, докато не ви извадим от дупката, не ни оставя на мира. А щом се загуби някакво, двора ечи от гласа й, цяло село научава…То, да си кажа правото, това не го намирам и за лошо. И аз такава бях - все до Кольо, все с Кольо.
Една зима, когато учeше в града, казаха ми, че е болен и аз не чаках автобус, тръгнах боса да го видя. Не, единият чорап го бях обула, а другият вървях и го доплитах, а още не бяха изминали четиридесет дни, откакто се помина мъжът ми, господ да ми прости. Щом стигнах до реката, гледам, водата е готова да прехвърли моста. Какво до правя? Да се върна назад, къде ти… нагоре е валяло много, може и тук да завали. Помолих се на Света Богородица и се претърчах през дървения мост. Тъкмо си отдъхнах и водата изтърбуши пътя в долния край на моста. Какво знаете вие младите, какво! Забравяте, всичко забравяте… Я, наш Кольо изучи гимназия, после пет години техническо, ожени се и се загуби. Дойде веднъж при мене и ми казва: „Хайде, мамо, с нас. Където ние, там и ти. То, ако е до мене, казва , лесно, но Софка… С нея учихме висше заедно, но тя хвана повече приятели и те се готвят да ни настанят на работа в София”. Хубаво, викам му, щом е тъй, вървете. Аз не мога. Как ще прежаля гроба на баща ти, а и тая дребна стока, на кого да я оставя? Виж каква е, тика се сляпа в краката ти, но е мила. Вие вървете. Щом е тъй, вървете. Нашите сърца, синко, са замесени ей от тази земя. Слънце да пекне - разтапят се, студ да премине - втвърдяват се, понякога се и разпукват, ама пак държат. Такива сърца на друго място не виреят. Както казваш, крушата, дето си я посадил пред квартирата, не вирее. Ще закелевее напълно, може и да изсъхне. В нашата градина тя по-вървеше. Майките, синко, са длъжни да прощават. Те могат и сами да кукуват, стига челядта им да е добре. Пускайте през лятото при мен Огнян и Зинка, пък вие… ваша си работа.
Хайдутката се навря в краката й. Тя я хвана, приближи я до петленцето и ги загледа с мил влажен старчески поглед. Сенките на лицето й наедряха. От черни, станаха червени, после запалиха изпъкналите части и от там по цялото набръчкано и изпито от мъка лице. Огънят запали тялото й. Той дойде от гърдите, там, където стояха две животинки, вместо внучета. Животните, също като хората, излъчват топлина и също като тях се раздават на всеки.
Баба Магда се съвзе. Тя пусна на земята внимателно малкото петленце и заопипва гушата на хайдутката.
- Их, каква си я натъпкала, като циганска торба! А и гърбът ти е един мазен, прав, да се лизне човек по него. Орелът не може да те вдигне, но аз съм ти намерила чалъма, ако друг път правиш така. Сега е лесно, не е като едно време. От нашето село тръгва автобус за София. Пращам те по него печена на децата и толкова. Ти, дебелушо, знаеш ли какво ми каза веднъж снахата: „Мамо, ако не е селото, закъде сме? Закъде да са, а не й се стои един час в него, като че ли не е яла селска тиквеница и не е ходила боса по пътищата. Нали и тя е селянка. Знам ги такива - излюпени пиленца от чужди кокошки. Има повече от пет години, откакто не е стъпила в къщи. Миришело й. Та това приказка ли е? Миришело. На какво мирише, на нищо не мирише. Ето на, стоката е чиста. И вие, милинките, нали с жито се храните като нас? Миришело… Добре сме си тук, добре, какво е лошото! Виж какъв гръб си пуснала, като гражданка. И очите ти все играят по чуждите дворове. Какво търсиш там? Малък ли е нашият? Място за риене мнооого… чу ли лятос какво казваше Огнян на Зина? “Мама и татко се карат, защото, когато татко е вечерна смяна, мама ходи на кино с чичо Ванчо”.
Ще се карат я? Бой трябва на такива, бой! И жито имаме, и трева по двора имаме, а ти все в чуждите курници, гиди, гивиндийо, гиди! Я гледай какъв петел съм отгледала. Мирен, тих, бял и с гребен за едното чудо. А оня е един такъв смрадлив, дебел и с лига на клюнеца. Знам го него, знам, виждала съм го, с нищо не е по-хубав от нашия. Ама вие, тиквите, много не избирате. Малко да ви кукуригнат, крилото да докачат до вас, крака да протегнат, веднъж да ви кльофнат и ето - готови сте! Право казват хората: на кокошките и на жените пивката им е изпила ума. Това, да знаеш, е вярно, затова натискай си перушината в легошката и не ти трябва да скиташ по чужди места. Щом си веднъж замътила с един, не давай на друг по гребена да те лиже, перушината да ти разпилява. Нали е така… Ха сега, карай четата да ляга, че виж слънцето започна да застила чергата зад баира…
Баба Магда пусна хайдутката и тя покорно поведе четата към курника. Старицата затвори вратата след нея и изведнъж усети самотата, повея на вятъра и мрака, който като лисица скришом се промуши през двора. Наоколо беше тихо, много тихо.