ИЗ „СТЪЛБА В НЕБЕТО” (1984)

Иван Николов

НОЩНА СТРАЖА

Не те записах на магнитофон!
И се опитвам -
                      вече колко пъти! -
да си припомня как звучи гласа ти…

Но чувам само глух, далечен стон.

Това са неоплакани души,
които скитат като нощна стража
и всяка иска нещо да ти каже…

Макар, че няма да ни утеши!


НОЙ

Под безкрайния дъжд, сред въртопите пяна
и водата, която приижда,
и дървото, което шуми,
повдигни се на пръсти…
Какво ти остана?

Песъчинка от твойте потънали вече земи.

Но веслото ти скърца, вълната приижда
и в небето изгрява безпътна звезда…
А в живота се блъска, трепери и търси защита
в един гълъб - от цялото ято,
в едно агне - от всички стада.

Хайде, стар опълченецо, плюй на ръцете си груби,
твоят кръг се затвори, но брегът е все пак достижим…

Ако някой пресмята какво ще изгуби,
ние мислим какво да спасим!


ЖЕСТОКО

Да, Ироде, менят се времената
и всяко нещо има своя срок…
Ела сега с усмивка хитровата,
вдигни топора и ми дай урок!

Достатъчна причина е главата,
с която съм от тебе по-висок.


КОРА

Скрита сила, тайно божество ли
дръпна всички кълнове наболи
и под моят сипей каменист…

Пролетният въздух ме оголи
като дънер, който чака лист.

И сега, след слънцето на Юга,
вдаден в обновителна игра,
къртя свойта вчерашна кора…

А под нея още нямам друга.


ТАМ

И в ярост, в изстъпление, в почуда,
чул скитническа кръв да ме зове,
кръжих над непознати градове -
като кръженето на пеперуда.

Но жлътне ли се срещу мен баирът,
по тръпката в сърцето вече знам,
че всички мои пътища опират
там, в центъра на кръговете, там

пръстта се скланя, болката я няма,
тревица неукрепнала расте…
И върху кръста името на мама
дори не може да се прочете!


УСИЛИЕ

И веднъж, когато те заболи, заболи
и ръката ти падне -
безкръвна и слаба…

Ще трябва да кажем не какви сме били,
а с какво усилие
сме си вадили хляба!


БРАЗДА

Не за празника - с пуканки, свирки и гълтачи на саби…
За браздата ми трябваш, която орем!
Там опъват ярема душите ни слаби -
е, с босилкови жегли, но все пак ярем.

Само кървава пот между ада и рая,
само къса почивка, само хляб и вода…

И на глас я проклинам: Къде ти е края?

А наум й се моля: Не свършвай, бразда!


***

Вече колко години опъвам каиша
като биволски впряг в буренясала нива
и очите се смееха, а душата въздиша…

Но тогава майка ми беше жива!

Дума през зъби, горчилка попътна -
всичко дохожда и си отива:
каквото мога, ще го преглътна…

Но тогава майка ми беше жива!

Пък ще си кажа:
                         Много ви здраве!
Дал бог упорство и съпротива:
каквото трябва - това и правя…

Като че майка ми още е жива!


ЗАЩИТА

С коляно - в хълбока на коня,
ти всичко преживя и вкуси,
далечен родственик на оня
безумец в битки и покруси!

Но нека твоята защита
да бъдат шпагата и плащът…

Ще се намери кой да пита:
- На тия колко ли им плащат?


ДВЕ НЕЩА

Омир, Пушкин, Блок и Христо Ботев…

Мога без вълнение и страх
да си кажа:
                 Нямам нищо против,
но не съм компания за тях!

Облаците, страстите, пейзажа,
пътя ни трънлив и каменист:
всичко е описано -
                              ще кажа -
и ще скъсам ето този лист.

Само че с това ще ви отнема
две неща,
              които сам открих:
как цъфти под Свиленград бадема
и жена изрича моя стих.


СЪДБА

Двайсет години, господи…
                                      А какви са
мойте съратници в това поле?
Писатели, които са зле с правописа.
И човеци, които с морала са зле.

Ако ще трябва да ме огорчите,
изпратете ми свитък с книжен канап…
Двайсет години си вадя очите -
и така си вадих насъщния хляб!

Но веднъж ще се вдигна сред тази бърлога
и ще разбия прозореца с гръм:
искам да правя
                       каквото мога
и да бъда
              какъвто съм!


ГОДИНА

С тънки думи в ушите ми, с вятър в комина,
с кокошкарски амбиции, с тропот нечист,
с недомлъвки през зъби
                                     годината мина…

И я вписах в интимния мой летопис
така, както се вписва безплодна година!

А сега търпеливо извръщам глава
и допивам горчивата чаша до края…

Ако някой ме пита защо ви разказвам това,
ами, както викаше дядо ми:
Да се знае!


ВЪЗРАСТ

Най-ярките бои са вече бледи
и ехото е само кратък звук…
Оттук нататък твоите победи
ще бъдат загубите.
                              Свий юмрук!

Ще ни напускат - не един и двама -
приятели,
             довчера с нас били…
Така отрязаният пръст го няма,
но още продължава да боли!


ЕНИГМА

От глина сътворен и от идея,
вървя между войната и мира.
И нито мога с тебе да живея,
нито без тебе мога да умра.


ЧОВЕЧЕСТВО

Ние сме тези, които поддържаме огъня:
вижте
как се редуват в очите ни тъмни и светли петна…
Ние сме всички епохи:
                                 домашно огнище.
Ние сме цяло човечество:
                                       мъж и жена.


МИГ

Една завеска се отгръща
и ме посрещат на завоя
черниците пред мойта къща,
която вече не е моя.

Дъхти на плод, на късно лято
и твоята усмивка блага
изпълва къщата,
                         в която
не си прекрачвала и прага.


ДЪРВО НА ХРЕБЕТ

Като дърво на хребет ме омълни
любов,
           която в стих благослових…
И ти сега мълчиш над този стих:
душата - пълна
и очите - пълни!


ПРАГ

Не дойдох като вълк единак…
И когато прозорците светнат,
искам -
с твоята сянка наметнат,
да приседна пред къщния праг.

Ще погледам звездите в небето,
ще ме лъхне космически студ…

В една тъмна вселена,
                                 където
съм намерил най-сетне приют!


СТИХ

Знам своята душа, защото с нея
аз пях и плаках, любих и греших…
Остава ми нататък да живея
самотно -
като неримуван стих.