Ивайло Радев

ЩЪРКЕЛ

Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?
Вишната крива, където висеше ми люлката?
Люлката малка, в която заспивах до майка си,
пухкава прежда предяща с вретеното шарено?
Там ли е пейката каменна, там ли е къщата?
Бялата къща със слама по пода посипана?
Подът проскърцващ, под който през летните вечери
смокът просъскваше строго на мишките палави?
Там ли е гробът на дядо ми, там ли е селото?
Старото село, където живяха предците ми?
Древни предци от напявани страшни истории,
още до мене достигащи нощем край огъня?
Помнят ли моето детство морето и вятърът?
Бяло море, приласкало в сърцето си острови?
Острови кротки, кози и маслини понасящи,
в тъмното шушнещи стари тракийски предания?..
Още през граници бягат ли хора прокудени?
Плачещи хора, изгубили дом и отечество?
Древно отечество, късано лакомо с линии,
нощем чертани по карти в парижки предградия?
В църквите книги свещени изгарят ли братята?
Братя по вяра изскубват ли още езиците?
Смели езици на наши роднини, разнасящи
българска реч в долините на западна Тракия?..
С други деца на колите качиха ни, щъркеле.
Волска кола ни преведе на север през проходи.
Проходи тесни в родопски ждрела към полетата,
дето свободно живееха нашите в българско.
С тате на морския бряг заживяхме, до блатото.
Блато бургаско, размекващо черното в нивите.
Нивите наши оттатък на мама останаха.
Мама остана сама зад затворени граници.
Бързо пораснах и лесно опазих езика си.
С тъжен език в старостта си да плача за майка си.
Майка далечна от чужди погребана някъде
под забранени за нас беломорски крайбрежия.
Моят живот се проточи безкраен в очакване.
Чаках, сред своите, пак да се върна в земята си.
Тази земя ме понесе с огромно търпение,
нищо, че аз все за другата криех сълзите си.
Само леглото огражда света ми от месеци.
Месеци дълги откакто тъмнеят очите ми.
Сляпо дочух пролетта че дошла сред тръстиките!
Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?

1918

Офицер с раздробено лице от шрапнел,
обитавам полетата чужди.
А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.

Топлодланна, до мен се докосна смъртта.
Смърт без чест, некрасива, ужасна!
Ослепен, в кървав напън провлачих черва
и животът ми с писък угасна.

От студената каша на смело лице
сили черпеха птици лениви.
Нежни зъби подръпваха свити ръце,
още пазещи сабя ръждива.

Унизени стратези приеха мира.
Сред героите мъртви прославен,
в гроб без име, под други подути тела,
подреден бях по гръб и забравен.

Тази грубо разкъсана в робство страна,
разделена от скъпа Родина,
приласка ме сред своята тъжна земя -
мъртъв, аз не живея в чужбина!

Дълго търси баща ми по пътя следи.
В крехко чудо надежди таеше.
С мъка стискаше жълти, изтрити зъби
и зловещи молитви мълвеше.

Замълчах. Той подмина. Аз нямах лице
и очи за скръбта му. Виновен,
смътно чувах как свити в юмруци ръце
глухо удрят по други гробове…

У дома си аз също оставих дете,
в скромен свят и с желания скромни -
в старостта си писмата ми кратки чете
и лицето ми даже не помни.

Че един лош баща и добър патриот,
който жалеше повече чужди,
го обрече на тъжен сирашки живот,
с малки радости, с азбучни нужди.

И с утехата горда, че този баща,
сред любови, надежди, обрати,
даде всичко за своята малка страна!
Даде всичко за своите братя!..

А навън, след дъжда, с меко слънце Април
изкривени дървета събужда.
Офицер, без лице след взрива на шрапнел,
обитавам полетата чужди.

VIXIT

Още малко, скъпа моя!
Още малко!..
Години дълги теб очаквам,
петнадесет години
зовеш ме всяка нощ в съня ми…
А как не мога да те стигна!
До теб да се докосна!..
Сърцето ми ли?
Грозна дупка
на мястото отдавна зее.
Преди години го разкъсах -
с ръцете си дете погребах!
А щом до него легна второ -
душата ми изстина!..
Момчетата ми.
Кой могъл би
да ме убие по-добре?..
Живях.
За тебе, майката,
и още две, невръстни…
Почакай още миг!
Ти цял живот ме чакаш…
Когато, сред Панония,
с германите преплитахме
оръжия,
когато се смени сенатът
и аз в подземия прегръщах си веригите,
когато, сам сред нивите,
гърбът ми черен ставаше,
и капеха ръцете ми
червено…
все ти до себе си ме пазеше!
Живях.
През цялата война,
през два преврата,
без две деца!..
А днес - без теб!
Петнадесет години вече…
Повикай ме!
Лежа
и в немощ глуха дните ми
минават.
Деца децата имат
и те деца…
Край мен променят се епохите.
С посърнало достойнство
събирам прах,
обичан по наследство.
Копнея те!
О, само миг, усещам вече!
Усещам ударите на веслата.
Монета стискам в шепата.
Повикай ме!
Да чуя искам
плача на малкото роднини,
след краткото “живя”!
И пак при теб!
До теб!..
И що е вечност?
Но още миг!

ВЛАДЕТЕЛ

Осмелили се грозната смърт да погледат, застигат се
и отгоре надничат над нас любопитни звезди.
След общуване кратко с телата душите въздигат се
и засява ги някой на топло в небесни бразди.

Към злочестия принц от последното българско княжество
бе жестока Съдбата, но доблестен край ми избра -
уморен от надежди, погребан в погиващо множество
чужденци, огорчен на понтийския бряг да умра!

И да спомням разкъсана братски в раздори държавата
как загина на части след кървави кратки войни,
как спасихме се в бягство, на други оставяйки славата,
и живяхме в полята на северни, чужди страни.

Проумели безумствата бащини, с мен братовчедите
по земите въстания вдигаха - плахи сърни
посред вълци свирепи. Отстъпващ последен огледах се
- изгорена, земята димеше от всички страни.

И премина животът ми в напъни, в празни усилия
да намеря съюзници, помощ!.. Намирах храна
за свирепото мое всеядно горчиво безсилие
и сълзите прикрити за моята глуха страна.

И сега, доживял да прекрача в пределите бащини,
победен от народа си кротък, а днес от врага,
с чужденци благородни, кървейки, с молитви разплащам се
и в мизийски полета заспивам, съвсем до брега.

А след време плугът на орача в пръстта закачи ли се
за прогнили доспехи и трудно браздата върви,
ще си спомнят старици, че тука мечтите убили сме,
и телата ни бдят под солени крайбрежни треви.

Но ще идвам отново в тревожния сън на децата си,
ще им шушна в ушите молитви за нова борба.
Ще успеят след време! Щом видя свободна страната си,
ще прекрача през Лета и с радост докрай ще умра!..

Осмелили се грозната смърт да погледат, застигат се
и отгоре надничат към нас любопитни звезди.
След сбогуване кратко с телата душите въздигат се
и засява ги някой на топло в небесни бразди.

ЗАТВОРЕНИЯТ ПРОХОД

Не, няма да преминеш!
Иди си!
Не те познавам.
И многото, след тебе идващи,
не зная.
Не си ми сторил нищо.
Не искам
жена ти, сред сълзи,
деца сама да гледа!..
Но стигнеш ли до мен -
не ми оставяш избор!
Ще те убия!
Макар да бях преди учител,
на разум и любов
деца да учех.
И на търпение…
Иди си по-добре!
Не искам да забравям,
че братя сме!
Кръвта ти по ръцете си
не искам!
Но, Бога ми, ще я пролея,
качиш ли се дотук!
Умирах често
през дългите години
и вече
смъртта не ме тревожи!
Умирах всякак.
Но днес смъртта ми
достатъчна не е! Не стига
да имам свобода!
А инак с радост бих
умрял и този път!
И другите до мене - също!
Но няма да ни имаш мъртви!
И няма път на север
за теб през тази планина!..
Красива
и геройска,
и славна,
и трагична,
и в епоси възпявана,
и горда,
и вечер, край огнището,
наново изживявана
в легендите,
смъртта ни
би била пак поредно поражение!..
За смърт е късно, трябва ни победа!
И нищо друго.
Върни се!
Иди си у дома!
Оттук не ще преминеш!

ПШЕНИЦА

Семейството ми ме изгуби.

На север бягаха големите,
а малките оставаха.
И аз останах.
А можех да съм друга,
ако не бе такова времето…

Потърсих се
и се намерих.
От Мизия до Македония.
Поисках всичко хубаво
да ми се случи.

Натрупаната си любов
от детството до днес
дарявах безотказно.
Щастлива бях
да давам.
Сърцето ми
отдавна спря да пита…

Получих компенсации
за всеки декар
изстрадала пшеница,
в очакване изсъхнала
напълно,
в чиито стръкове опора търсят
ръцете ми, след бавната
раздяла.

Аз искам да умра на празник!

ПЪРВАТА МАЙКА

Мъничък мой, уморен си навярно -
клюма главата на тънко вратле,
стъпваш накриво в полетата черни…
В другия край за почивка ще спрем!

Дърпай синджира на бавния бивол,
ралото аз ще натискам с гърди -
днес ще изкараме цялата нива.
Утре до мене ще сееш и ти!..

Зная, че малък си! Крехко, телцето
мъчи се дълго под жарки лъчи -
тебе защо не пожали небето?
Мене така и така изгори…

Осемгодишен си, букви не знаеш,
плочка си нямаш, торба и калем…
Нямаше време дори да играеш -
малък макар, като син си за мен!

Стара съм вече. В ръцете ми сили
няма отдавна. Разбито сърце
крета в гърдите ми. Господ реши ли,
то начаса за почивка ще спре…

Спомням си често, когато баща ти
беше момченце, досущ като теб.
В книжки четеше неща непознати,
беше добро и послушно дете…

С чичо ти бързо растяха. Младежи
станаха в миг… И с щастливо лице
майка ти той ми доведе - годежи,
сватби… И имаше свое дете!..

Няма го вече!.. И с рана в главата
чичо ти върна се в зимния ден.
Крие се денем, насъне се мята -
няма мома да го вземе от мен…

Ти не плаши се! Блести ми в очите -
инак не плача! Към залез клони
слънцето - скоро ще скрие лъчите,
малко остана!.. От мен запомни:

мъжкият свят подреден е и ясен,
мъжката смърт е с достойнство и чест!
Силно обичаш и мразиш ужасно -
свършва за миг! А жестоката вест

други убива с години… Жените
често умират в догадки и страх -
жив ли е той? И къде ли се скита?
Дебне го нещо! Дали не разбра?..

Станат ли майки - светът се променя!
Никога нямат покой в мисълта -
всичко предчувстват и всичко преценят.
Женската смърт е за всички деца.

Женската смърт е потайна и няма -
всяка я носи дълбоко в гръдта -
храни се бавно и става голяма,
често убива, поглъща света!

Само надвива й женската сила,
тя я задържа навън, в мисълта.
Слаба наглед, но нещата споила,
женската сила завърта света!..

Миличък мой, не забравяй баща си -
сам и далечен, за други умря!
Майка си, бедната, и в старостта си
спомняй си с обич - за тебе живя!

Бог да даде като мен да не жалиш
мъртво дете и дете инвалид!
Внука ми нека поне да пожали -
в мир да живееш и бъдеш честит!..

Мъж ще израснеш. Помни - за мъжете
първата майка е тази земя -
свързва предците им със синовете!
Втората майка ги ражда в тела.

Първата щом ги повика - отиват!
Всичко оставят. Надвили страха,
с нейното име умират, убиват!..
Втората майка завърта света.

Щом се наложи, живота си скромен
давай с охота и кръв не пести!
Първата майка това ще запомни.
Втората майка това ще прости…

Мъничък мой, уморен си навярно -
клюма главата на тънко вратле,
стъпваш накриво в полетата черни…
В другия край за почивка ще спрем!

ТАВОР

Недей на врата ми тежа, че сърцето ми меко е.
Зад погледа стегнат е плитко в очите ми влагата.
А батко ти вече с конете до портата чака ме.
В горите по тъмно събират се тайно заклетите.
На празника днес отидете с децата до църквата
и свещ запалете, та Бог да подкрепя ръцете ни,
и вас да опази, останали скрити по къщите
из празни села без мъже, за копита заслушани.
Как малка си още, а често за тебе мечтаех си
пред мен да израснеш и сладост да носиш в душата ми,
децата ти дребни да радват сърцето ми старческо,
и твоята длан да закрие последно очите ми…
Но Тавор е Странджа! И днес ни поглъщат горите й,
в ума ни е друго и сърпове вече оставихме.
Прозират отвътре в очите ни образи светещи
и няма следа от предишните сгърбени селяни.
Че седмици вече на запад се борят, надяват се
на скромната помощ, която се ражда в ръцете ни.
Отиваме! Нека простят ни нежънати нивите,
че няма живот, ако бъдем проклети от брата си!..
Помагай на майка си - ти си голямата в къщата,
на малките казвай това, на което научих те.
Дори да ни няма - припомняй ни в стари истории,
зови ни по име - и пак ще се върнем с децата ти…
Недей на врата ми тежа, че сърцето ми меко е.
Зад погледа сетен в очите ми плитко е влагата.
Но Тавор е Странджа! Живота си кротък оставихме,
в ума ни е друго и днес ни поглъщат горите й.