Леонид Григорян

превод от руски: Спаска Гацева

***
                     „Няма пророк в своето отечество…”

С глупост вековна се слави
цялото тъпо човечество.
Все пак пророци остават
поетите в своето отечество.

Нищо след тях, че от злоба
лаело то, обезсилено.
Гниели те в каторгите.
Секло главите им - силните.

Плюло в очите им: паплачи!
В ада - безкръстни - ги пращало.
Първо ласкало ги майчински.
После ги гонело - мащеха.

Стреляло с думи и пушки
в телата им - полугладните.
Те си оставали Пушкини,
Лорки оставали, Байрони.

В родното си подножие
с орлови нокти се впивали.
Само едно ги тревожило-
че още са между живите.

***
                                        На Татяна Бек

Кой сам ще пренебрегне щедростта си
запаси щом да трупа си рече,
за да избегне усета - с ума си -
че всеки час от времето тече?

Кой сам обмислил, до секунда всичко,
залог да има, даже и предлог,
ще слуша глух как дните му отвлича
със всеки миг печален каталог?

Бленуваме насън мечти мечтани,
уголемили строфи, дом, хамбар.
Завиждаме - тревите, че без памет
препускат след греха на всеки звяр.

Дребнави страсти леем в пустотата,
додето осени ни оня дух,
че чувствата, изтекли от душата,
присъщи нам са: зрение и слух.

***

Сърдита буря зад стъклата, домът, затрупан от листа.
Природата почерни всичко в годината - полутъма.
Седи небрежен, разтревожен, небръснат, като истукан,
дими с цигарата до късно, долива виното в стакан.

В прозореца му уморено денят си спомня онзи ден -
любимата да лъже млъкна, избяга някъде съвсем.
Любимата да лъже млъкна, почивен ден си взе, уви,
съвпадна със живота техен и тайничко ги раздели.

Къде се дяна бе неясно, неважен стана този знак,
но с листопада той съвпадна! Самата беше листопад.
Не знаеше го между впрочем, да знае нямаше и как.

Не мъчеха я стиховете, от грижи няма да умре.
Очите дяволски въртеше, кълнеше се дори добре,
сумтеше, галеше, накрая взе му и ума,
и светеше и тъмна беше, докато потъмня сама.

НАДОЛУ ПО РЕКАТА

С години тоя лес е мой герой,
стъблата свирят, клоните - дрънкала.
Над всичките поети властва той,
а никой до сега не бе възпял го.

Самият - дом, живее в своя дом,
самият дух и размисъл, въздишка.
Тъй исках като него да съм, но
копнежът в тоя случай е излишен.

Той сам си е балада и сонет,
окаян, самороден, плът и кости.
Надменен? -Не! И самолюбец? - Не!
А Фет зелен и пъстър Заболоцки.

Съдбата ми за него беше дим.
Стои си той протяжен и подробен,
дар божи, сам със себе си сравним
и на самия себе си подобен.

Но знам, заспи ли моя слух, умрат
ли сетивата, стигна ли до края -
той ще преплува покрай мен - в безкрая
и ще ми махне с вейчица добра.