НЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПОЕЗИЯ
Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Ако изобретят машина, която чете мислите на хората, направо ще се удавите в потоците на моето съзнание. Искате ли да пробваме? Представете си как лежа в кабинета на доктора. Слагат ми диодите. Сестрата натиска някакво копче и щрак - мисълта ми изригва от тонколоните като захаросан петмез…
…Не е време за поезия. Всеки срещнат го казва. Нищо, че фактите говорят друго. Много се пише в тая държава. Маса гора се изсече, Негово Величество стана милионер в зелено, захлеби яко от поривите на всенародната самодейност. Защото такава енергия ни движи нас, пишущите:
Вятърът в главата свирка:
„Стихосбирка… стихосбирка…”
Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Кой ли разбира вече езика на Езопа? Кешки да бях цапнат в устата като Митко Динев (моите уважения, скицо!), щях да изтипосам нещо по-приемливо от сорта:
„Живеем уж като в харем”,
ханъми шепнат помежду си,
„Султанът - проснат по корем.
Надупват го евнуси!”
Обаче няма. Няма да го напиша това. Защото съм задръстен. Имам скрупули. Така са ме възпитали по времето на социализма - да се държа порядъчно като жертва. По-скоро ще редактирам с безпощадна самоирония:
Вицът е тъп,
но за кадем:
нямаш ли гръб,
си по корем!
Задрасквам го и това. Що за приумица? Понякога ме хващат лудите и започвам да ги редя едни, не ти е работа - без мотивация, без никакво чувство за самосъхранение…
Куклата на свободата -
дар по образец.
Щом повярва си, горката,
слагат й конец!
Пардон. Стана от самосебе си. Знам, не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана… Над машината за четене на мисли има телевизор. Работещ. С крайчеца на окото си гледам някакъв репортаж и се задействам автоматично. Говори бивша номенклатура от ДКМС, понастоящем милионер. Обсъжда предимствата на свободата. Възхвалява демокрацията и равния старт в живота. Гледам го това самодоволно вратле, радвам му се най-чистосърдечно и размишлявам за границите на наглостта…
Тука няма десен - ляв:
все сме от един ръкав!
Пазим спомени чудесни:
леви-десни, леви-десни…
Извод: в тоя карамбол
май ръкавът е крачол.
Опа, виноват. Когато съм много ядосан, поетът в мен рипва на пожар, чупи мебел и скача през прозореца. След удара в паважа го чувам да пустосва метафорично:
Damaged beyond repair,
we are living on borrowed time.
Fuck!
Последната думичка ми подсказва, че е станал постмодернист. Тарикат! Знае, че така ще го печатат повече, друг е въпросът кой ще го чете. После идва бърза помощ и го отнася. Не е време за поезия, дори когато превръщаш самоубийството си в поетичен пърформънс, па и на английски… Както и да е. С мен остава само сатирикът. А той, завалията, е пълен аутсайдер. Ей го, клечи пред телевизора и си мърмори:
Една директива, наскоро приета,
уви, провокира и в мене поета:
„Щастливи кокошки! Щастливи прасета!
Щастливи мисирки! Щастливи телета!”.
От тоз хуманизъм внезапно обзета,
запита се мойта душица проклета:
„При толкоз щастливци, отде ли е взета
каймата за моите сочни кюфтета?”
Захапал на весело агне котлета,
съмнение страшно ме стрелва с „Берета”.
Я виж новините. Приеха бюджета.
И сам премиерът завършва сонета:
- -Това пожелавам на всички ви, вкратце:
„Щастливи бъдете, данъкоплатци!”
Егаси сонета! Изобщо Мисловният поток е мътен и непредсказуем. Така казва д-р Хахов, всеки път, когато ми слага диодите за електрошок. А аз си представям, че това е машина, която чете мислите на хората. И нали съм шизофреник, понякога си втълпявам, че съм премиер на републиката. Тогава в главата ми започва да пулсира една единствена мисъл: „Магистрали… магистрали… магистрали… “. Ох, цяла ода ми идва да напиша по въпроса, но спирам до тук. Не е време за поезия. Камо ли за сатира. И при това римувана! Пък и докторът бая е увеличил напрежението днеска…
П.П. Моля, не ме бъркайте с лирическия герой, рано ми е. (Авторът)
