АКО НАИСТИНА ТОЙ НЕ УМИРА
(За Христо Ботев)
Спрямо Ботев историческата дистанция като че ли не съществува. Гениалното му творчество и величавият му подвиг го правят - според израза на академик Петър Динеков - съвременник на всички поколения. От второ столетие насам почти всеки българин започва живота си с чувството за присъствието на Ботев в съдбата на обществото и в съдбата на личността. Ботев е в природата на нацията.
Според описанието на Вазов, той “беше висок, едър, почти исполин, с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му благородно, широко, на двата края на което под бялата кожа трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му, смел и разкрачен ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, сред което вървеше замислен…”
Такъв е той на малкото фотографии от епохата, има го на една рядка снимка с цвете в ръка, общо взето, с тази сила и хубост го рисуват художниците от няколко генерации вече. В най-голяма степен той се слива с представите ни за физическия тип на българина. Тези представи се превръщат в непреходни и всяка друга интерпретация на образа му, дори в свободната територия на изкуството, е неприемлива. Някои кино-опити показаха това.
Захарий Стоянов прави едно съществено допълнение към портретната му характеристика. Той пише: “Казахме вече на няколко места, че той е теглил от своите строги понятия за достойнството на човека, за несправедливостта в света, с която веднъж завинаги е решил да се не помирява. Достатъчно бе от негова страна само едно желание и той можеше да има топла стая, хубави и чисти дрехи, човешко ядене и питие, нравствено и физическо спокойствие, а не да спи с кучетата в развалините… Но Ботйов е това, а не друг някой!”
В сравнение с реалистичния ескиз на Вазов, медвенският овчар обръща очите си към душевността на Ботев. Почти всяка негова постъпка той обяснява дискусионно и публицистично, непременно я разглежда на същинския социален фон на епохата. Захарий Стоянов няма лични наблюдения върху Ботев, той не го е срещал. Може би заради това по-уверено и с неизмеримо по-силна страст върви към своя Ботев. Струва ми се, че именно Захарий Стоянов пръв подсказа на бъдещите изследователи верния начин за дълбокото осмисляне на Ботев и Ботевското в психологическото пространство на България.
Психологическо пространство на България се видоизменя според енергиите, които акумулира. В него има не само завършени явления, но се долавят и нови тенденции. Всичко това придава живот на всенародното ботевознание - и предизвиква твърде конкретни, твърде злободневни отправки към гения.
Ето някои от тях.
Ако наистина Той не умира, днес трябва да си кажем право в очите, че ни е затрупала зла политическа зима. Не само защото старци живи се вкоченясват от студ и деца се топят от недояждане, а защото яничарите нотабили ни навикват да търпим, ден да търпим, два да търпим, осемстотин дни да търпим. “Свещена глупост!”… - би викнал Той, ако наистина не умира…
Ако наистина Той не умира, днес трябва да наречем себе си роби, три синджира роби, защото преглъщаме имената на ония продажници, които в угода на чужди интереси съсипаха плодородната българска нива, печелившата българска индустрия, безплатното образование, безплатното здравеопазване - и получиха не тридесет сребърника, а триста тридесет и три пъти повече отколкото предателя на Христос, понеже предадоха цял един народ и разпродадоха цяла една държава! Вижте им новите къщи, новите коли, новите дрехи, новите приятелки, новите забавления… Стари в тяхното богатство са само заводите, построени от нас и обсебени от тях, “Слънчев бряг” и “Златни пясъци”, фермите и санаториумите, пристанищата и летищата, детските летовища и поликлиниките, гаража на уж омразния ЦК на БКП и Кремиковци… “Лъжа и робство на тая грешна земя царуват!” - би се провикнал Той, ако наистина на умира.
Ако наистина Той не умира, нека ние самите да назовем непосилните данъци с истинските им имена: данък смирение, данък овчедушие, данък угодничество! “Мълчи народът!” - би въздъхнал Той, ако наистина не умира.
Ако наистина Той не умира, защо приемаме дошлият ни до гуша вития едикойси дванадесет години да оплаква гладните, босите и голите, а в същото време да реди кьорсофра за две хиляди души по случай рождения си ден? Защо не втълпим на прецъфтялата тинейджърка еди-коя си, че България е република и че все още никой не ни е цар? Защо не наречем, както си е, корупцията - кражба, корумпираните - крадци, техните защитници - ортаци, та да стане ясно, че нас по пътя към Европа не ни управляват, ами ни ограбват? “Патриот е, душа дава за наука за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!” - би прогърмял Той, ако наистина не умира.
Но има черни дни и понякога ти се струва, че Той умира, умира и още как умира, драги ми сънародници и мили ми съвременници! Ако не за всички, то поне за половината от нас е мъртъв и днес вече знам къде е неговият гроб. Не е на Вола, нито е в Диарбекир, където простодушната мълва го бе пратила с надеждата, че поне българи не са убили великия българин.
Гробът на Ботев е в политическото блато на сбърканата българска демокрация. Гениалният поет, великият родолюбец, самоотверженият бунтовник е погребан в тъмните подземия на ментараджийски партии и движения, на изеднически правителства и безплодни парламенти, на слугински и мафиотски синдикати. Понякога ми се привижда оная историческа потеря, настървена по следите на Ботев. В наши дни тя сякаш още върви по Ботевата чета, върви и по Ботевите следовници. Потерята иска да ни внуши, че българският народ е като братска могила на Ботев, че във всеки един от нас има дълбоко погребано и завинаги умъртвено нещо от Ботев. У едного - смелостта, у другиго - родолюбието, у трети - достойнството. Че гробището му дори е по-голямо от България, защото където има българин по света, там има и гроб на Ботев.
Ще повторя думи, които казах в този град преди една година, защото и днес изпитвам същата тревога за съдбата на Ботев и Ботевското в нас. Защото и днес действат осквернители на народното достойнство и разрушители на Ботевската същност в природата на нацията; някакви си там вампирясали архивари, намерили сгода да помрачат вековечното зарево българско - Ботев, който ” в очите ни свети” ; безчестен интелект, определил подвига му като безсмислен; робски разсъдък, посегнал на съкровената изповед на Ботев пред европейския свят - Символ веруюто!
Но именно европейският свят е светът на Ботев! Това е Франция, която остави непорочна в пантеона си Орлеанската дева. Това е Италия, която свято пази от битова клевета Джузепе Гарибалди. Това е Полша, която не се отрече от ясновелможния комунар Домбровски. Това е Чехия, която канонизира за светец реформатора Ян Хус…
Всеки син човешки има родина и в родината на всеки син човешки подвигът за свободата е свещен!
Питам новите нотабили - не знаят ли те, че саможертвата за България в епохата на Ботев е главният признак за жизнеността на нашия народ, насилствено лишен от други прояви на личността?
И все пак Той не умира, и не умира не заради друго, а защото народът умира, и защото ножът е опрял до кокала, и защото вече само един Ботев може да ни спаси от злощастната орис на последни оръфляци в Европа. Един нов Ботев, който ще произнесе високо съдбовните думи “Хляб или свинец!”
Кой е той?
2002 г.
