ДЕНЯТ НА ВИШНЯТА
бележка и превод от руски: Спаска Гацева
Борис Примеров е поет от другата Русия - тази на Марина Цветаева, Сергей Есенин, Юлия Друнина…списъкът е твърде дълъг и добре познат на българския читател. Те просто не искаха да гледат, не можеха - страданията на своята Рус, „Черният човек” ги преследваше наяве и насън.
Колкото пъти съм била в Ростов на Дон по различни поводи, преди разпада на СССР, търсейки среща с него и с неординерната му поезия, толкова пъти чувах отговора: „Боледува, живее между Мечьотинская и Москва.”
Той наистина е бил болен: от думите, за своите си думи, за своето място в тях, за пространства. „Денят на вишнята” е една от тези негови изповеди. Обеси се на 05.05.1995 г. в знаменитото Переделкино.
От 1998 г. в станица Мечьотинская, Ростовска област ежегодно се организират Примеровски литературни четения и фестивал „Пеещо лято”. Една от улиците на станицата носи името му.
“Борис Примеров е от тези руски хора, по думите на друг голям руски поет Владимир Цибин, които Бог е целунал за творчество”.
***
Навреме, знам, до светлината -
умрях, навреме оживях -
до утрото. Край мене лято
блуждаеше сред пек и страх.
Пълзеше слънцето - огниво -
пълзеше по корем
и жилеше със жълто жило
до смърт тревата, до съвсем.
О, колко я боли земята -
надолу,
напречно
и пак!
Как жили погледа душата,
как пали тая болка мрак.
Пресъхнала уста - несрета.
В очите скръб - такъв пожар…
Вълчици сиви сякаш, степи
пълзят към мъртвия бунар.
Накрая нейде, неизвестен,
лежа си в буренясал гроб,
на метри, колкото за песен
встрани от земния живот.
1967
ДЕНЯТ НА ВИШНЯТА
На Александър Плитченко
Аз помня. В тоя ден засаждах вишня.
Не помня само как порасна тя.
Не помня. Друго беше си намислил
животът ни за моята съдба.
Решил я бях: прекрасна без украса,
на края на земята, тих уют,
без телефон, без радио и газ, но
случайно ме откриха те и тук.
“Прощавайте” тогава им се сопнах,
железен кон възседнах на бегом
и във галоп препуснах към Европа
За моята си слава, за подслон.
Афишът - с мое име. Стиховете.
Светът в мъгла, главата също - знам.
А вишнята безшумно си растеше -
вдовица млада - някъде си, там.
Сърцето ми решило бе: ще има
в листака й корона и без мен.
И славей луд със златна окарина
ще я ухажва всеки божи ден.
Но тайно се надявах: в листче нежно
да скрие звук, поне един, поне.
И аз да чуя там благоговейно
ония думи, моите си, те…
Така ги търсех, вятърът - в лицето,
а те мълчаха, все зад нечий плет.
Като имане скри ги битието
все по-далеч от моя си куплет.
И не видях, от вятъра повлечен,
земята на лицето си кога -
в оная сутрин, обед или вечер -
прибави бръчки няколко с тъга.
Все оня аз - за взора, за душата,
не бе ми нужен снежен ледоход,
а думите в градината, богата
на леки вейки и на тежък плод.
И всичко друго май си е излишно.
От дните ми безбройни само ден
един остана! - как засаждах вишня.
За другите забравил съм съвсем.
Те само клонки, памет бяха само,
почукват на прозореца ми - стих.
Градът за теб забравил е отдавна,
като за брулен от съдбата лист.
А името ти младо тъй блестеше
над светлата река - луна през май,
за вишневите вейки се държеше
и си остана чисто - с теб до край.
В природата - доверие природно!
Затрупан цял от купища листа
на младо време мислиш без тревога,
че по-голям си даже от смъртта.
Да можеше все тъй да се живее,
годините какво - вода и бряг.
И тая дума „нивга!” да не смее
да те разбужда глухоняма пак.
“Прощавайте”- отчаян изкрещяваш.
В железните пътеки пак напук
ти хукваш по Европа за прослава,
ненужна ни на тебе, ни на друг.
Прощавайте за думите предишни,
разсъдъка и прочее слова.
Аз помня ден. Засаждах в него вишня.
И ето - просто тя ме надживя.
