ДА СЕ НАУЧИШ НА МЪДРОСТ

Вили Хофсюмер

превод от немски: Румена Коларова-Шиндлер

Една вдовица и синът й живеели в малка къщурка в покрайнините на града. Животът им бил скромен. Старата се грижела всеки ден за градината си и кокошките, перяла и шетала.
Веднъж синът й заявил: “Искам да се оттегля в планината и да постъпя в манастир при някой известен учител, за да се науча на мъдрост и да стигна до просветление”.
Майката се сбогувала със свито сърце със сина си. Тя знаела, че не бива да го спира, тъй като той не познавал още живота. Приготвила му вещите в малък вързоп, пожелала му късмет по пътя и го помолила да не забравя старата си майка.
След като вървял няколко дни, късно една вечер младият човек стигнал до колибата на отшелник и го помолил да пренощува при него. На светлината на оскъдния огън те си поделили сготвената постна супа и отшелникът попитал младия каква е целта на пътуването му. “Искам да отида при някой известен учител, за да се науча на мъдрост и да стигна до просветление. Затова съм се запътил към някой манастир в планината”.
“Имаш още много дълъг и опасен път пред себе си. Какво те кара да се надяваш, че ще намериш учителя си в планините и че ще стигнеш до просветление като повтаряш в продължение на години свещените текстове? Върни се назад. Просветление ще получиш от човек, когото ще срещнеш и който ще държи фенер в ръка, а чехлите на краката му ще са разменени”.
Думите на отшелника разколебали пътника, но тъй като се бил зарекъл да следва думите на мъдростта, на другата сутрин тръгнал обратно по пътя към родния си град. Когато започнало да се свечерява, той започнал да се вглежда в хората с фенери, като ги гледал право в краката. Но не видял нищо особено - нито в първата, нито в следващите нощи.
Когато пристигнал в родния си град, било пак вечер. Младежът не срещнал жива душа, като че ли всички жители били отдавна заспали.
Първо почукал боязливо на вратата на своята къща и в тишината на нощта му се сторило, че чува необичаен шум. В къщата обаче никой не помръдвал и младежът започнал да чука по-силно, обладан от внезапен страх за майка си. Все по-силно чукал той и завикал:”Майко, аз съм, твоят син! Отвори ми!”
Най-сетне младият човек чул тътрещи се забързани стъпки, ключът се превъртял в ключалката и врата се отворила: пред него стояла майка му.
На светлината на фенера в ръката й, той видял щастливите й очи, а чехлите й, нахлути набързо на краката й, били разменени.


Из “77 звездни прозореца”