Ивайло Радев

КОЛЕЛО

Заклинание правят ми щъркели.
Притаява се топлата нива под мен.
И в ефира угасват объркани
хаотични идеи със съсък зелен.

По небето завъртат се вплетени
и от хаоса в полет чертаят ми кръг
над главата безшумни крилете им,
и полека в различни страни го въртят.

Надълбоко загледан из синьото
през небето ме движи това колело
и припомня ми всичко в годините,
и припомня, че всичко било е едно.

Че посоките дълго избирани
до една ме довеждат до тези места,
че безкрайното бдене и взиране
не променя закона на всички неща,

за които мечтая и боря се.
И напразно боя се - от разни страни
за духа ми се грижат и молят се!
Съкровените тайни се пазят сами.

Че обичан е всеки от някого,
че по някакъв начин е всеки добър
и поиска ли - щастие чака го,
и животи различни след мнимата смърт.

На ухото ми пее пшеницата
и огромните сенки минават край мен -
проектират телата си птиците
в двуизмерни представи на фона зелен,

и минават за миг през челото ми.
Прокървява по китките крехкият мак.
И в различни страни колелото им
благославя ме с мир и завърта ме пак.

ПРИЧИНИ

Това, което моят замислен профил вае
по гладката повърхност на жълтата стена,
е сянка. Силуетът чудовищно витае,
далеч от плахи свещи, разтеглен настрана.
По чашата ми празна отблясъци танцуват.
В разръфаната книга, затисната с ръка,
очите късогледи за мъдрости тършуват.
От ъглите ме дебне неканена тъга.
Разхвърляно, леглото за мен е закопняло,
а сънища невинни за хубави неща
нататък ме подмамват, обземат ме изцяло…
Край чашата, упорстващ, размислено чета.
Преминали небето, оттеглят се звездите.
Причините за всичко от мен остават скрити.

ЧЕРЕП

Ох, как ме гъделичка забързаната четка!
Устата ми от пясък свободна е почти
и… трябва да объркам античните ти сметки -
от ново време череп в ръцете ти лежи.

Напразно в този изкоп с лопатата се бори!
Живял върху руини на древни общества,
уви, от Никифор не съм, дори от Йорик -
остатък съм от твърда съвременна глава.

Не искам и да чуя за кльощавото тяло!
Едва го изтърпявах. Недей, не го търси!
Не слушаше. Едва ли, когато е умряло
ще бъде сговорчиво… Добре ме избърши!

Така… Прогледнах вече и виждам как ме гледаш.
На костите, дебели отпред, не се чуди -
на тях дължа редица изстрадани победи -
надвивали са някак на всякакви стени.

Встрани съм поизтумбен, окръглен слепоочно,
погледнеш ли ме косо - приличам на гърне.
От мислене това е, конкретно и задочно,
по всякакви проблеми, решими или не.

Но най се изтощавах в любовния си порив,
довършвайки делата на глупаво сърце.
И вярвах му, и лъжех, командвах го и молех…
Понякога осъмвах подпиран на ръце.

До тука се докарах!.. И ти на мен приличаш -
в главата ти е тясно, не ще да побере
напъпилите мисли. Сега и да отричаш,
след време твоят череп ще знае по-добре.

Прибирай ме в торбата! Затоплената бира
допивай и си тръгвай - оттука всичко взе.
Продай ме на студенти - по мене да намират
понятия латински, изследвайки добре

ръбатата ми същност. Побързай да измислиш
какво да залюлееш в кармично колело,
че утре някой с четка пръстта от теб ще чисти!..
Тогава щом се срещнем - ще черпя по едно.

ЧИСЛА

И в двете си очи
аз имам
по сто милиона
чувствителни към светлината
клетки.
И в зрителните нерви
по милион влакна.
В главата ми живеят
сто милиарда
неврона
и още толкова
помагащи им клетки.
По тялото си всеки
неврон открива
над трийсет хиляди
синапса.
А броят връзки между
всички тях
чувствително надхвърля
количеството атоми
в една Вселена.
Петстотин хиляди
са километрите
на нервните влакна
в главата ми.
Три четвърти от тази сума
изпълват тези,
плетящи тялото.
В една секунда бързолетна
аналитичният ми ум
извършва вкупом
един трилион различни
операции.
(което сякаш е
един милиард милиарда)
Най-бързият компютър
по-бавен е
до сто милиона пъти…

Гледам те отдавна.
С всички клетки
в две очи.

ПИРОН

Надълбоко в плътта, в тъканта на света,
закодирана в плитки бразди,
до гърди съм забит от небесна тесла
и вратът ми е сгънат встрани.

Не достигат краката ми твърда земя
и вися - неудобен и ням.
Преклонената моя ръбата глава
се оглежда отсам и оттам.

След неточния удар, попаднал в капан,
и до днес, за врата си извит,
нито мога да бъда изтеглен навън,
нито някак докрай дозабит.

По лицето целува ме тиха ръжда.
И в ленивата влага край мен,
аз не зная, в прогнилата стара дъска,
ще намеря ли смисъл стаен.

Може би съм кован и на други места?
Или винаги тук съм си бил -
изкривено придържащ дъска от света,
който някой край мен е строил?

(Ферара, кръчмата на Via degli Adelardi, до катедралата.)

ПОРТ РОЯЛ

Пророкуват отдавна за Съдния ден
озлобени испански кюрета.
И проклинат! Гневът им безплоден към мен
не оценям и с медна монета.
Че градът ще загине под гневни вълни
обещават от божие име.
И русалки ще плуват сред тези стени,
и сълзи ще изтриват… Но имам
от червеното вино! И още край мен
са ръцете ви с чашите пълни!
И дори да изтича последният ден,
и от утре вълни да погълнат,
и града, и страната, и всички страни,
и потоп да удави земята -
ще открия до мене другари добри!
Над главата си - вятър в платната!
И един адмирал - да ме води натам,
накъдето звездите в морето
се потапят за сън. Да му вярвам, да знам -
има други страни под небето!
А когато Нептун своя жезъл с любов
през ребрата ми нежно забие
и ме викат сирени с пленителен зов,
и водата зелена ме скрие,
ще дочувам в ушите си вълчия вой.
А духът ми, далече в небето,
ще ви пази по пътя, при всеки завой!
И пред вас ще приглажда морето.