Румен Дечев

На Бъдни вечер напусна този свят нашият съмишленик, един от учредителите на Клуб „1 ноември”, големият режисьор, доайенът на българското документално кино Юлий Стоянов.
Казват, че Бог дарява тази чест на най-праведните. Не зная, колко са те в нашето покварено време, но в Юлий Стоянов думата намираше своя смисъл, доказваше своето значение - в неговата благост и пословична скромност, в неговата отзивчивост, в тихата му непреклонна решителност да застане на страната на справедливостта.
В дългогодишното му творчество лесно ще открием двете теми, които постоянно са го вълнували - националното и социалното. От първия си документален филм „Ден година храни” (1953), през „Дни” (1964), „30 май - 2 юни” (1967), „Захари Стоянов” (1975), „Любен Каравелов - материали от едно проучване” (1979), „Към биографията на Димитров” (1982), „Търновската конституция” (1998), до последния - „Срещи с Иречек” той ще търси социалната и национална справедливост. Десетки филми и сценарии, белязани от знака на времето и с неповторимото индивидуално присъствие на техния автор, с неговото умение да погледне нещата от „другия ъгъл”.
Противно на кроткия си и дистанциран вид Юлий Стоянов не беше „студиен” хуманист. Той носеше дълга на интелектуалеца и беше готов да поеме личната си отговорност, щом времето го изискваше. Когато в края на 80-те години на миналия век режимът на Живков (повтарям „режимът на Живков”, не социализмът) се беше превърнал в натрапчива аномалия, Юлий Стоянов бе сред бунтуващите се интелектуалци от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. Двадесет и две години по-късно, когато битието сякаш се разпадна и нашата 1300-годишна история тръгна към своя край, когато апатията на примирението е обхванала всички, Юлий Стоянов беше от първите, които се отзоваха на призива интелигенцията да се обедини и съпротивлява. Няма да забравя нашата среща в двора на Университета през лятото на 2010 г., когато подготвяхме учредяването на Клуб „1 ноември”. Нямаше нужда от приказки, от убеждаване. „Да, трябва да се направи! Каквото мога ще помагам.” Това беше Юлий Стоянов. От тогава винаги, в трудните моменти, които неизбежно следват изграждането на една организация, чувствах неговата дискретна, но неизменна и решителна подкрепа. Само преди десетина дни организираната от клуба дискусия за социализма се превърна в разгорещен спор. На висок тон обсъждах нещо с някого. „Румене, получи се.” - чух го да казва. Това беше последната ни среща.
Колко ще ми липсва твоята подкрепа, приятелю. Колко ще ни липсва на всички. Какво говоря, та ти оставаш при нас. Тялото е тленно, но духът е вечен. Кой е казал, че ни напускаш!