МАРИН ДИЛКОВ

Васил Добрев

Тридесет години на сцената

Актьори като Марин Дилков от драматичния театър „Георги Кирков” - Плевен живеят истински само на сцената. Герои, партньори и публика - ето трите посоки, които се пресичат непрекъснато и безмилостно в сърцето на актьора. В него е началото и краят им. Тези живителни посоки, тръгващи от хората и намиращи винаги тях. Някои цял живот ги търсят - за Марин Дилков те са неговата същност.
Той ги вижда в очите - на партньора си, на зрителя. „Окото не е само сетивен орган - убеден е той - а и психология, душа. Има вярно око, топло око, празно око. От последното - бягай, ако можеш - стопли го.” Вечерта ще играе добре, долови ли отъня в очите на партьора си, има ли я искрата - тя се предава незабелязано, ражда се големият спектакъл. „Излизаш на сцената - в салона е тихо. Привидна тишина. На подиума не си ти, там е героят ти - гледат го и наблюдават и твоите очи, и очите на публиката. Пламне ли оня огнец на необяснимото, магията на чудния свят на словото обхваща всички.”
И понеже става дума за словото, ще ми се веднага да подчертая, че Марин Дилков е от онези актьори, които никога не демонстрират гласовите си възможности на сцената. Не във височината, а в дълбочината е неговата сила. В експресивността, в подтекста, в неуловимия дух, който кара зрителя да затаи дъх и да съпреживее истински. Затова той обича импровизацията - чрез нея постоянно, при всяко представление търси нови и непознати пътища към същността на героя си, без да измени текста. „Винаги ме е вълнувало колко дълбок и противоречив е човекът - признава Дилков. - Не можеш с две щрихи да обхванеш неговия характер. Сложни и истински бездни са човешките взаимоотношения.”
Това е веруюто на актьора. Разбирам колко труд е нужен от чисто комедиен и сатиричен план да се защитават тези позиции, да се защитава човека. Още повече, че героите му са представители обикновено на малкия човек - изобщо като герои от Чехов тип. Към слабостите им той е безпощаден, но открие ли доброто - вярва в него и натам тласка героите си.
Тридесет години е на сцената! Зад него цяла галерия от образи и труд, къртовски труд и онова неудовлетворение, че истинското все още не е постигнато, че предстои да бъде направено. И един трудно стаен копнеж, особено в последно време, да повтори поне още веднъж роля като тази в „Старомодна комедия”. Затова чистосърдечно ще каже: „Не знам какво ми предстои, но го очаквам. Вярвам и чувствам, че ще се появи роля, за която дълго мечтая, на герой с много богата душевност - многогласна, благородна, на герой истински наш съвременник.”
Посоките - тръгват от хората и отиват при хората. С тях започнах, с тях ще завърша: “Лесно се играе на голяма сцена. Трудно се играе на стол пред насъбралите се от цеха работници, на полето - сред волните песни на птиците и набраздените от труд и доброта лица на селските труженици. Но, думата е велико нещо и тя не е само глас…”


„Плевенска седмична панорама”, брой 22, 23.05.1983 г.