Тодор Коларов

Открай време мястото наоколо беше сипаничаво - душмански вадили баластра някога си, дълбали, и сетне го зарязали. Грозните ями се криеха под бучиниш, див джоджен и плъзналия помежду им повлек, тук-там се срещаха я свещилка и бабини зъби, я избуял магарешки бодил. Наричаха го Ропите. Случайните минувачи издалеко заобикаляха това змийско свърталище, обзети от лоши предчувствия, избягваха го без всякаква видима причина.
На Койно Бръбуна пък, дали защото си беше опак, страшно му допаднаха ваджийските Ропи. От зори ще линка по кърищата, ще се лута из гората като изтървано добиче, ама тръгнеше ли денят на свършек, току ще се довлече насам, ще седне с провисени в някоя яма крака, обърнал гръб на града, и дълго-дълго ще се вторачва дявол го знае къде. Не че имаше гледка за гледане, то какво ли можеше да се види сред бучиниша, ами заради магията.
Бръбуна случайно се натъкна на нея. Седнеше ли, времето непременно ще спре да тече, макар да ставаше отведнъж уж, той го усещаше, както се усеща нечие скрито присъствие. „Я чакай да позапра при тоя сиромах - сигурно си викаше времето, - нека да му дам да си поеме дъх, че от бързане малцина са прокопсали.” И хоп! - спре, а Бръбуна го обзема спокойствие, защото останал сам с небето над него, обесва поглед в герданите на лозята отсреща и седи чак докато залезът накърви баирите. Сума свят се изнизваше нагоре към градините - да копае, да сади и да полива. Кахърни времена настъпиха, хората се мъчиха да свържат някак двата края и не от хубаво се хващаха за мотиките. И който мине покрай Ропите, отърка очи по Бръбуна - запуснат един такъв, неугледен, с лице на наказан пакостник. „И нашата не е китка - викаха си хората, - ама и него съвсем са го изоставили, факирина. От хубаво кой ще се вре из буренаците” - съжалително заключваха те.
Тия приказки стигнаха до домашните му и те се дразнеха. „Защо ходиш да се криещ като темерут бе, тате?” - питаха го, а той: „Размишленията си - кай, - извеждам на паша.” Синът и снахата се поглеждаха стреснато: „Как тъй?!” - и усещаха да ги лазят разтърчани мравки. „Ами като пуснато на воля хергеле - отвръщаше им Бръбуна, - пусна ги и те препускат ли, препускат… Насам-натам, накъдето им скимне…”
Доста усилия изпотрошиха да го вразумят, да го кандардисват да не ги слага на хората в устата. „Пречи на реномето - разяснява му синът, - хвърляш петно върху бизнеса ни.” Той бе зарязал службата си на висшист и се захвана с автоджамбазлък - докарваше от Европа бракми за втора употреба и ги пробутваше на наивници, колкото да се залъгват, че и те, божем, са станали европейци. Бръбуна се чудеше на глупостта им и на свой ред ги жалеше за хвърлените им на вятъра парици. Колкото до него, никой нищо не искаше от Бръбуна вкъщи. „Иди да чукаш табла - съветваше го синът, - харчи си пенсията, пък нас остави да си въртим алъш-вериша, че който сега се хване, ще направи удара, дордето другите се огледат.” „То пък една пенсия” - мислено въздъхваше Бръбуна, спестяваше на своите какво мисли за бизнеса им и се пръждосваше колкото се може по-далече от тях.
Работата се състоеше тъкмо в това - принудиха го да се чувства ненужен. „Гаче съм им котето под печката - тъжно си казваше Койно, - да се скрие на топло и да не им се пречка на реномето.”
Лете най-често го виждаха да се навърта край Ропите. Измазулваше се преди своите заран от къщи, за да ходи да окопава фиданки в крайградския парк. Никой не го караше, просто така, да не седи нахалос. „Ми като ти се е прищяло копан, потрай - викаха му, снахата най-вече. - Е, и местенце с Венци сме купили край града, има-няма десетина декарчета. Лятос ще захванем къщата си, новата, калифорнийски тип. И басейн ще има, и японска градина, и ще има къде да копаш…” И Венци, синът, ще подхвърли между другото ужким: „Нарочно ще ти оставим парцелче, че да го подредиш, че да го нагласиш по мерак, както ти си знаеш, с разните му асми, с овошки, с цветя… Тате винаги е бил майстор на цветята, Дани, едно време нищо двор имахме, ама какви цветя!… И все той си се занимаваше с градинката…” А Дани, снахата сиреч, ще аха, бездарно ще се прави на учудена: „Не думай!”, и ще пляска с ръце, да му се не надяваш значи на свекъра, уж прост шофьор, уж н’ам си какъв, а… Койно ги слушаше безучастен и не обелваше думица, зает да сърба доматената чорба на измъчени гълтоци, щото апетитът му пропадна с годините и насила туряше залък. Неговото мълчание късаше изтънчените нерви на снахата, небезизвестна иначе бизнесдама в съответните кръгове. Тя захващаше да барабани с лакирани нокти по масата, докато многозначително подхвърляше: „Бе накрая от някои остава само портрет.” Беше голяма снимка в рамчица от чамови летви: Койно стои изправен на стъпалото на своя ТИР, отстрани на каросерията се чете „Междунар…”, а високо над камиона колелото на Пратера е изписало дантелената си плетеница в безоблачното виенско небе. „К’вото беше, беше” - въздиша Бръбуна и се стараеше да не попадне случайно с очи в пясъчния часовник. Изотвътре го пробождаха коварни игли, предателски го улучваха в сърцето, той стискаше челюсти, за да не извика, и тогава времето бавно се разпадаше на песъчинки, които скърцаха между зъбите му.
Бръбуна изпитваше неприязън към загадъчната стъкленица. Снахата я бе домъкнала от чужбина покрай бизнестърчането си из европейските пазарища, откъдето се връщаше с какви ли не ненужни неща. Била го улучила на търг, обясняваше, бил класически барок и го взела само за някакви си стотина марки, представете си! Великолепно щял да допълни интериора в калифорнийското им жилище, твърдеше тя пред гости и пред съседи, стига да се излъжеше някой да ги навести, и с вид на познавачи се кокореха в допотопното чудо. Койно от мястото си гледаше превземките им. „Фукат се пред другите - безпогрешно определяше той, - та дано накарат комшиите да им завиждат.” И за какво? За едно шише пясък, стил барок. Идеше му да плюе от възмущение, щеше му се да го направи шумно и предизвикателно и да го бе сторил досега, стига да не беше срамът за сина и за снахата. Ако питаха него, той намираше пясъчния часовник за смешно и непрактично мерило на вечността, което го озадачаваше. Може би защото така и не превъзмогна първоначалния си смут. Къщата им приличаше на митничарски склад с неразопакована бяла техника, всякаквата му там електроника, старинни мебели. Съгледа го случайно върху полицата на саксонския шкаф, нелеп и недодялан сред благородната политура, смаян следеше как неумолимо пясъкът изтичаше на тънка хилава струйка и осъзна внезапно, че всъщност живота си изтича ей тъй, без да можеш да го възпреш. В оня миг паникьосано отстъпи назад, като се препъваше. С разтреперани колене изскочи на улицата и презглава се юрна накъдето му видят очите.
Тогаз комай се озова и при Ропите. Спомняше си, грохна задъхан на земята, а оная пущина отвътре се заблъска, залупа като локомобил - луп-луп-луп!… Блъскаше ли блъскаше и въздухът му стана кът, та го загълта алчно, задави се чак. Гръдта му изпълни отровен бучинишов дъх, той усети как му се завива свят… И времето спря! Бръбуна можа само да възкликне объркан: „Хай да му се не види макар!…”
Сред буренака в онзи миг поникна рошава кучешка глава - космат урод без племе и без стопанин, с мръсно-пепелява козина и големи, сълзящи очи. Достатъчно дълго се гледаха с Бръбуна, за да успее да разчете в тия кучешки очи наслоилата се смесица от страх и болка, по която безпогрешно се разпознават натирените псета. То виновно проскимтяваше, като да моли прошка неизвестно за какви грехове. Дългите жълтеникави косми по муцуната го оприличаваха на брадясало пиянде, което след поредното отрезняване все още недоумява как е попаднало в тия негостоприемни ями.
- Ела бе, хаймана! - беззлобно му подвикна Бръбуна. - Не се бой, де!
Като всеки самотник под слънцето, песът бе разкъсван от желанието да усети милувката на човешка длан и от съвсем основателното опасение, че подло могат да го отпратят с ритник в бодила. Вяло завъртя опашка, ала не мръдна ни крачка.
- Натеглил се е сиромаха! - прецени Койно, като цъкаше съжалително. - Като рекат кучешко тегло…
Ребрата на песа уподобяваха разсъхнало буре, къде от глад, къде от старост, нещастният отдавна вече, види се, губеше сраженията за случайно намерен кокал. Трябваше да се пребори с малодушието си и време му трябваше, докато доближи човека.
- Персона нон грата, а? - рече Бръбуна, като го погали по главата. - Чужда дума е, братко! Отписват те от живота, значи. Хич и не искат да знаят има ли те, няма ли те. Теглят ти лустрацията - и край! Ти Бръбуна питай, тая шмекерия съм я изучил като „Отче наш”…
Кучето с разбиране бе приковало умни очи в разбъбрилия се Койно. Пенсионерските му патила, стъкмени в човешка реч, тъжно жужаха в приближаващия здрач. „Прав си, братко - съгласяваше се клепоухият клетник, - старост радост хич носи ли?” Бръбуна отдавна и неусетно бе подхванал разговорката наум, ала бе готов да се закълне, че то всичко усеща и дори поклаща глава: какво да се прави, с една дума, такъв е животът!
Човекът знаеше какво да се прави, майката му е да не им се даваш, дни наред беше си го повтарял, с каквото и да те плашат, да не им се даваш - може пясъчен часовник да е, може къща калифорнийски тип, с басейн, ама да им плюеш отгоре и да си сербез!
Младите у дома му хукнаха да гонят бизнеса. Тичайте за зелени гущери, значи, докато другите не са ни изпреварили. Койно им се чудеше на акъла, а бе, викаше им, що не поспрете за малко, ха патаксайте, дордето ми родите внук, пък по-нататък си търчете подир доларите и еврото. „На татко ви - разправяше на домашните си бизнесмени, - му се полага малко радост на стари години.” Радост му се полагаше, задето отгледа коскоджамити висшист. „Сега е ваш ред” - викаше им, ала автоджамбазина и колекционерката на вносен барок не щяха и да чуят.
Песът трябва да бе навикнал на мълчанието, рядко, изглежда, завъждаше случайни приятелства, затова легна в краката на човека, готов да му прави компания. На Бръбуна впрочем друго едва ли му бе нужно. Разсеяно прокарваше пръсти по грапавия хребет на новия си познат, докато полагаше безполезни усилия да тури някакъв ред в измъчващите го мисли и чувства. От главата за краката я бяха подкарали синът и снахата, макар да се имаха образовани. „Най-напред, викаха му, бизнеса, да стъпим здраво върху свой капитал, пък другото после.” Кога после? Сега не им било до това, предстояло да струпат и калифорнийската къщичка, триста и трийсет квадрата жилищна площ, панеленият кафез на Бръбуна вече бил под имиджа им. Така му и казваха. Той не знаеше къде точно им е непонятният имидж в момента, но държеше да подчертае, че татко им Койно няма да живее с орлите. В несвършващите си безсъници водеше дълги препирни с тях, мигар калифорнийската къщичка ще им рече майко и татко, тя и дядо не може да рече! Или пък поршето, дето го лъскат всеки ден. Можеш ли да го хванеш за ръчичка и да го поведеш на разходка, та който те срещне да вика: „Одрало ти е кожата, същински Бръбун.”
От този ден нататък странните му бягства придобиха смисъл. Измисляше си занимавки - дръвчета ли ще окопава, овошки ли ще ашладисва в гората, но привечер биваше при Ропите, уморен и доволен. Песът със старческа непохватност глозгаше донесените от Бръбуна огризки, а човекът мислено беседваше с него, казваше му наум кое как. Дълго се проточваше мълчавката им, толкова дълго, че завръщащите се от градините чак по мръкнало го заварваха край буренясалите ями.
Нямаше ден да не се видят, цяла пролет и цяло лято по залез Койно Бръбуна можеше да го срещнеш при Ропите. Случи се около гроздобер, човекът позакъсня, изтърва слънцето да прехвърли заника, ала му оставаше време за една цигара и затуй подсвирна на клепоухия заточеник. Други път не бе ставало нужда, песът го очакваше накрая на изсъхналия вече бучиниш и комай не толкова за амбалажната кесия с кокалчета.
- Къде си се заврял, бре? - викна той, след като кучето не се показа и след повторното подсвиркване. - Взе нещо да те домързява, старче!…
Но кучето не изскочи отникъде. „Дали не се е разболял горкият - разтревожи се Бръбуна, - има си хас да е сторил и тая беля!” Тръгна из сухите буреняци, свиркаше, викаше, занаднича из най-усойните трапчини…
Намери го издъхнало в една от ямите, рояк възбудени мухи бяха успели да го навалят. Дали защото не беше очаквал, гледката болезнено порази Бръбуна, като че бе попаднал на кончината на близък, на някого от акраните си, с когото са се знаели, откакто се помнят.
- Изтекло ти е времето, значи - промълви Койно с пресъхнали устни и напразно гърлото му се мъчеше да преглътне камъка. - Каквото ти се е полагало, изчерпало се е. То, ако го видиш, една стиска пясък… Както и да пресмяташ, както и да живееш, все свършва. Ама защо да е като на куче…
Всичко оттук нататък Бръбуна го извършваше механично, без да може да каже какво му тегне - скръб, мъка или жалост по отритнатото куче. „Човек да беше - мислеше си, - некролози ще му налепят, ще го срещаш по стълбовете и по тараби до някое време още, утеха е все пак, а то животинка - не се знае дори как са го викали.” Койно зарови песа там, където го намери.
Вечерта рано се върна у дома и не забеляза, че забрави мотиката си в Ропите, край струпаните буци пръст. „Туй е то - повтаряше с изстинало сърце, усещаше се необичайно олекнал, празен и сам както никога, - туй е то, глътна го черната, а светът не иска да знае.” Чувстваше се докачен заради кучешката смърт и не намираше кому да се сърди - на съдбата, на хората или на прашасалата непотребна стъкленица, в която шепата пясък бе застинала в мъртвешки покой.