Мирча Елиаде

превод: Огнян Стамболиев

Как намерих философския камък?

В лицея отначало бях във възторг от всичко. Особено ми хареса, че по всеки предмет имаше отделен преподавател. Още от първия урок ме покори този по естествознание, Николае Мойсеску, който остана любимият ми учител докрая - почина след няколко години. Висок и доста слаб, той изглеждаше по-възрастен от годините си, защото косите му бяха напълно побелели. Говореше тихо, бавно, сякаш пестеше силите си, движеше се между чиновете без да бърза, спираше пред ученика и го поглеждаше право в очите.

След всяко изречение се усмихваше - това беше нещо като точка или разделителна пауза. Изложенията му се съпровождаха от плавни движения на ръцете и тялото и още в началото разбрах, че по този начин той дозира малкото енергия, която притежаваше.

Учителят  Мойсеску имаше навика да носи микроскоп в часовете си и ни извикваше по ред да гледаме в него, а после да нарисуваме на дъската видяното. Много рядко някой успяваше дори съвсем приблизително да изобрази причудливите коралоподобни или ракообразни форми, които се появяваха, размиваха, изчезваха при всяко завъртване на винта. Той ме отдели от класа, защото още през първия час успях да нарисувам нещо близко до видяното. Така попаднах в неговото полезрение. Започна да ме поглежда, когато преподаваше нов урок, сякаш сверяваше казаното с моето мнение, и често ми задаваше въпроси. Малко по-малко  ми стана ясно, че аз разбирам някои тайни. Ставаше дума за тази удивителна сила, която Николае Мойсеску наричаше „природа”. Така разбрах, защо крилете на горската пеперуда са оцветени като кората на дърветата, защо таралежите се раждат с бодли, защо мъжките птици са по-красиво „облечени” от женските. Всичко това е устроила „природата”, погрижила се е за техния „камуфлаж”, за защитата им, за естествения подбор. Да, в природата има закони, които може да разшифроваш и тогава всичко ще ти бъде ясно.  И светът няма да ти прилича на място за просто съвкупление между някакви живи същества и поредица от случайности, а плод на една единна и неукротима воля.

„Натурата”, чийто образ ми даваха уроците на Мойсеску, беше одухотворена от един порив: да се твори и съхранява живот, независимо от трудностите и препятствията и дори от катаклизмите и катастрофите.

През онази зима аз разбрах какво е това „инстинкт за самосъхранение на индивида и рода”. Но още по-важно е, че се научих да обичам и да разпознавам различните животински видове, особено млекопитаещите, земноводните и насекомите. Николае Мойсеску  ги демонстрираше на цветни таблици, като препарирани модели, в спиртосани стъкленици или в кутии- инсектарии.  Заведе и целия клас в Музея по естествена история на Шосето, след което аз всяка неделя сутрин започнах да ходя там. И само с какво нетърпение очаквах пролетта, за да мога най-сетне да отида на лов за насекоми в околните гори…

Може би тази страст към природата ме спаси и ми помогна да преживея кризата, която преживях по време на преходната възраст. Освен зоологията на се интересувах от нищо. Не учех уроците си,  цялото си свободно време прекарвах в двора зад Общината. Още се мъкнех със старата улична банда, а от съучениците от лицея  признавах само хайманите като мен. Затова пък, когато снегът се стопи, успях да ги поведа на моите походи в гората при Шосето за разни растения и насекоми. А през май 1918, в неделните дни, ставахме рано, за да ходим до манастирите край Букурещ. Връщах се почти в полунощ, уморен, почернял от слънцето, с пълни кутийки с насекоми и буркани с гущерчета, жаби, тритони, попови лъжички. От сандък, който покрих със стъкло, си направих нещо като терариум и по цели часове наблюдавах тихото и мрачно гъмжене на всевъзможни бръмбари, гъсеници, гущери. Правех планове за летни експедиции как да отидем от бреговете на река Дъмбовица до Дунава,  и там да изследваме фауната в блатата, и особено богатата на личинки на насекоми тиня.

Но в края на годината се случи нещо неочаквано за мен. С възмущение научих, че съм оставен на поправителни изпити по цели три предмета: румънски, френски и немски. За три двойки трябваше да повторя годината. Но Мойсеску се постара да даде възможност на своя най-добър ученик да поправи оценките си. Останах много огорчен, когато  прочетох името си в списъка на повтарачите. За немския, наистина, имах известни опасения. Той трябваше да се изучава от втория клас в лицея, но окупационните власти го бяха наложили от първия. Затова целият ни клас саботираше уроците по немски, доколкото можеше. Но това, че бях сред най-слабите по румънски и по френски, направо ме потресе. Учителят по френски се казваше Йосиф Фроло. Беше уважаван и ценен от поколения гимназисти. Но изпитваше голяма слабост към граматиката, а по онова време аз считах граматиката за безсмислена и безполезна наука, нарочно измислена, за да пречи на ученика да се наслаждава на езика и на текста за превод. Фроло беше доволен от моите знания по френски, но ме предупреди, че няма да мина в по-горния клас, ако не зазубря всички спрежения. Стори ми се, че той се шегува, защото по време на часовете произнасяше тази своя заплаха много мило, гледайки те в очите и усмихвайки се. Но ето, че беше удържал на думата си, което предизвика истински разрив между нас. Повече никога не го допуснах до себе си. През следващите години, когато реших да  наблегна  над четенето на френски автори, Йосиф Фроло се опита да ми даде съвети и насоки. Изслушах го с агресивна усмивка и продължих да чета по свой личен избор.

Фроло разбра какво става в ума на уязвения и склонен към анархия юноша, и ме остави на мира. Но притежаваше доста изтънчен маниер на отмъщение.  Когато стигнах в последния клас и в часовете му ставаше дума за този или онзи писател, знаейки, че вече съм чел достатъчно, той вдигаше на дъската всеки друг от класа, но не и мен, макар да бе сигурен, че ще отговоря по-добре. Тогава аз престанах да вземам участие и да вдигам ръка, просто слушах с иронична усмивка как повечето момчета от класа се запъват и объркват, например” „Федра” с „Хенриада”. Само веднъж Фроло слезе от катедрата, за да погледне книгите, които аз демонстративно бях поставил върху  чина. Беше ни говорил за „Пор Роял” и аз донесох „Писмата до провинциалиста” и всички книги за Блез Паскал, които намерих в библиотеката. Той ги прелисти и с усмивка ме потупа по рамото. Но и тогава не ми зададе въпрос, за да покажа, че зная много повече от другите.

Поправителният по румънски език приех като велика несправедливост. Да допуснем, че наистина не бях учил.Но защо трябваше да уча, след като този учебник - по роден език - бях прочел още преди да постъпя в лицея?

Просто бях убеден, че мога да чета и пиша по-добре от всички други. Но учителят Димитрие Нану беше тогава и директор на лицея. Знаеше за моята недисциплинираност и дори разпуснатост. Често бягах от час, скачах през прозорците, лъжех, че съм болен, късах листи от бележника си, за да не види мама слабите ми оценки, а в училище често се преструвах, че съм го забравил у дома или че съм го изгубил. Господин Нану имаше всички основания да ме остави да повтарям класа, дори се опита да убеди мама, че ще е по-добре да ме отпише от лицея. Според неговия израз, аз бях „нежелан елемент”. Но на мен ми се струваше, че тази двойка по румънски е плод на личното му отмъщение, че ще е по-справедливо да получа похвална грамота или поне една много добра оценка.

Така, в моето съзнание се загнезди мисълта, че ме преследват, че и директорът, и останалите учители, с изключение на Мойсейску, си имат свои фаворити, а останалите просто ги тровят и тормозят, и че главният „мъченик” съм аз. Това откритие, разбира се, ме рани дълбоко, но в същото време ми даде и известно удовлетворение. Започнах да мисля, че не съм като останалите, че ми е отредено да бъда встрани от другите, извън обществото, че ме очаква мой, различен, особен път. Път, който трябва да открия съвсем сам.

Когато видях името си в списъка на повтарящите класа, първата ми реакция беше, че трябва да отида където ми очите видят. Хукнах към Шосето и часове наред бродих там като в мъгла, без да усещам глад или умора. Вечерта, все пак, се прибрах у дома. Мама едва сдържа радостта си. Тя вече знаеше от брат ми за трите двойки, и тъй като не се бях прибрал целия ден, бе помислила, че съм направил някоя глупост. Като ме утешаваше, каза, че ще ми вземе частен учител по френски и по немски.

В известен смисъл тези поправителни изпити ми дойдоха добре. През онова лято, ако ме видеше с книга в ръка, мама винаги ми напомняше, че не бива да си напрягам очите. Вярваше, че се занимавам, че чета за есенните изпити. За първи път четях  дълго, без да се крия. От друга страна, убеждението, което сам си внуших, че ме „преследват”, ме накара да се почувстват не само „мъченик”, но и отговорен. Колкото и силно да ме мамеха улицата, топката и игрите навън, сега разбрах, че е време да се докажа, да накарам другите да разберат, че ме бива за нещо. Струваше ми се, че „всички”, тоест, директорът и някои учители,  постоянно ме наблюдават. И тогава си казах: вие ме считате за пропаднал тип, убедени сте дори в това! Почакайте, обаче, ще ви докажа обратното!…

Но точно в това лято, на 1918, не можах да реша какво точно ще стана, за да им докажа. Може би велик зоолог, пианист, доктор, или изобретател, или детектив, или пък ще разчета някакъв непознат мъртъв език? Но аз знаех едно: не съм за отличник и ще минавам от клас в клас с проблеми. В тези топли летни дни, седнал с една от трите граматики, разбрах една бъдеща черта от своя характер: неспособността да уча по  план или по заповед, като останалите хора. От първия до последния клас в лицея „Спиру Харет” бях неизменно увлечен от предметите, които не бяха в конкретната за годината програма. Привличаха ме  и дисциплини, които изобщо не се изучаваха, както и автори извън задължителната литература. Стана така, че например, изучавах химия, когато в учебната програма имахме физика и обратното, физика вместо химия. Случваше се и друго: да охладнея към дисциплина, в която съм бил влюбен, само защото е в програмата. Така се случи с логиката, с психологията и дори с..биологията! Това, което бях „длъжен” да уча, просто ми ставаше неинтересно, превръщаше се в редови „предмет” - предмет за зубрене от отличници. Ужасът, който изпитвах пред дидактичните предмети и програми, с времето придоби драматични пропорции.  И едва след много години, когато сериозно се заех с латинския и математиката, аз не се задоволих с учебниците, по които учеха моите връстници, а си накупих много редки антикварни издания на книгите на Мейе, Поанкаре и Джино Лори, които изучих с неимоверни усилия.

***

Не зная как успях да издържа поправителните изпити. Френските и немските склонения и спрежения не ме затрудниха много. Но на устния по румънски, в присъствието на учителя Нану, така се разстроих, че на въпроса от кой род е думата „креват”, отговорих: „от среден род”. Предполагам, че с писмените  работи се справих по-добре, защото и Фроло, и Нану ми ги приеха. Оставаше ми само още един изпит по немски, но учителят Пападопул съобщи, че след като немският трябва да се изучава официално от втори гимназиален клас, процедурата се отменя. Обаче, добави той и ни погледна доста строго нас, „повтарачите”, трябвало да се стегнем и да учим повече.

Що се отнася до мен, аз, уви, го разочаровах. Немският беше сред кошмарите в моите ученически години, не само поради трудността на този език, но и поради факта, че през следващата година назначиха Пападопул за директор на лицея. Ако счупех някое стъкло, ако бягах от клас, ако направех някое друго провинение, всеки път си имах работа с този човек. Но към края, когато бях вече в четвърти гимназиален клас, ние с Пападопул неочаквано се помирихме и дори станахме приятели. Тогова той ни раздаде теми по история на литературата и на мен се падна за течението „Буря и натиск”. Всеки трябваше да подготви двайсет минутен доклад. За няколко дни и нощи аз изчетох всички монографии, които намерих в библиотеката, и изписах цяла тетрадка. Четох пред класа близо един час. Започнах с „Песента на Нибелунгите” и минезингерите, като написах на дъската всички по-важни  заглавия, имена и дати. Всичко това, разбира се,  бях прочел в книгите, но Пападопул с нескрито удоволствие си припомни имената на някои минезингери и второстепенни автори, които беше забравил през годините след дипломирането си в университета.

Преминах във втори клас без особен ентусиазъм. Но в края на октомври се понесоха слухове за поражението на Централните сили. Настроението на учителите се повдигаше с всеки изминал ден, на уроците бяха някак разсеяни. Една сутрин научихме, че Германия иска примирие. По пътя за лицея, без да усетя, свърнах към булеварда, към статуята на Братияну. Срещу мен се появи голяма и шумна  група мъже, понесли румънски и френски знамена, облечени в износени, вече изгубили цвета си униформи. Един младеж извика: „Към комендантството!” и хукна напред като повлече след себе си и другите. Аз също побягнах, като прикрепях чантата си с ръка, за да не падне от гърба ми. Но до комендантството не стигнахме. Недалече от болницата Колця се натъкнахме на ужасно шумна тълпа и се спряхме да видим какво става. Някой се бе изкачил на покрива на главната сграда на болницата и се опитваше да закрепи там националното знаме. „ Закрепи го с колана си, викнаха му отдолу. Хората до  мен се разсмяха и запляскаха като луди с ръце, а някой каза: „Тоя ще изгуби гащите си там, на покрива!”.

В същия момент горе нещо гръмна: „Пази се!” И тълпата се раздвижи. От един прозорец към улицата полетяха десетки прътове. Някой  ги носеше отвътре и като викаше:”Пази се” и ги  изхвърляше на тротоара. Стотици бели прътове, тънки и леки, дълги около два метра. Сториха ми се ценни, при все че не се досетих веднага за предназначението им. Хората бързо ги събраха и започнаха да ги размахват над главите си. Промуших се през тълпата и  си взех и аз един. „Това са прътове за палатки”, чух да обяснява някой. Наоколо се разлетяха парчета стъкло от друг прозорец и видях, че двама мъже,  се опитваха да повдигнат голям чувал на перваза. „Отдръпнете се, ще изсипем захарта!”, извикам единия и с усилие го разпори с голям нож.

По тротоара се посипа гъст бял водопад от захар и хората се струпаха да го събират в шапки, носни кърпи и джобове, а после с ругатни да си проправят път през тълпата. „Пази се!”, се чуваше и от други прозорци, през които се изпразваха нови чували - със захар, брашно, фасул и леща - направо на тротоара. За няколко минути народът задръсти улицата, в работата се включиха и жените, те се приближиха до счупените прозорци и разкрачили се като мъже, повдигнали полите си, без да се притесняват, събираха захарта, лещата, фасула и брашното.

Като се прибрах у дома с кърпичка, пълна със захар и един бял прът под мишница, разбрах, че разграбеното помещение беше складът на немската войскова хлебопекарна. Нейните пазачи бяха изчезнали през нощта.

***

Скоро след тази случка, баща ми се върна от Молдова. През последните месеци често получавахме вести от него и знаехме, че всички наши там са живи, освен Траян, най-малкият брат на мама, който почина от коремен тиф. В Молдова татко беше взел цялата си заплата в натура: кожа за ботуши, платно, сланина, брашно, сухари, захар. Няколко години  с Нику носихме еднакви сиви бричове, еднакви кители от тъмно и здраво платно и военни чепици. Отървах се от тези подаръци, придобити с труд от баща ми в Молдова, едва през последните  учебни години, когато всички ученици бяха задължени да носят униформа и фуражки с кафява лента, отличаваща лицея Спиру Харет от другите в града. Но в тази години, когато не можеше да се купи нищо, почти всеки носеше по нещо военно: кител, гимнастьорка, ботуши.

Няколко дни след примирието започнаха да ни викат в училище с час по-рано и да ни задържат по два часа след уроците: срочно трябваше да разучим химна на съюзниците. Почти всеки от нас знаеше „Марсилезата”, но  се наложи да научим и „ God Save the King” и „ It, s a Long Way to Tipperary”, а също и  химните на Америка и Италия. Соловяну, нашият учител по музика, написа на дъската съответните текстове в транскрипция, а ние се постарахме да ги запаметим. Нямаше много време, защото триумфалният парад на съюзническите войски и частите на генерал Фарнш д, Еспере от Солун щяха да пристигнат всеки момент. Парадът се отлага на няколко пъти, но накрая ни извикаха една ранна сутрин, още беше тъмно, и ние тръгнахме към центъра по посока на Каля Викторией.  От моста Могошоайя до булевард Елизабета, по тротоарите се бяха строили всички училища и лицеи на столицата със знамена. Отпред стояха малките от отделенията, зад тях - ние, гимназистите, зад нас - горните класове и най-отзад - студентите.

Вече не помня точно кои полкове дефилираха първи. Далечното „ура” нарастваше като огромна вълна с тяхното приближаване. Спомням си англичаните с кръглите им каски и техните неподражаеми усмивки,

когато ние с усърдие гъгнехме „Tipperary”. Спомням си още и отряда сенегалци и изумлението, с което гледахме тези черни като въглени хора. Дори забравихме думите на „Марсилезата”, като запяхме някакви други думи, докато Соловяну не започна да ни заплашва с диригентската си палка.

***

Настана още една дълга и тежка зима. За щастие вече не ни се налагаше да ставаме посред нощ за хляб. Пиехме чая със сухарите, донесени от татко, а сетне тръгвахме през преспите за училище. Мойсеску сега ни преподаваше по ботаника.  Отново носеше своя микроскоп и ни даваше да гледаме по ред разни семенца и тичинки. Веднъж видях на витрината на една книжарница неговата книга „Физиология на растенията” и си я купих. Прочетох я веднага, но не мога да кажа, че разбрах всичко. Затова пък зачаках с нетърпение  пролетта, за да събирам растения за хербарий.

Но до пролетта все пак се случи нещо. Няколко момчета от класа си измислихме нова игра - започнахме да носим книги от къщи в клас и да си ги разменяме. Играта ме завладя. Много изненади имаше в нея. Получих достъп до много книги, от най-различен характер, като в подвижна обществена библиотека. Имаше много издания на „Библиотека за всички” на издателство „Минерва” - от „Приключенията на Цандарика” до „Произходът на видовете” на Дарвин и „Моите тъмници” на Силвио Пелико. През тази зима направих великото откритие, че на света има и са достъпни за всеки - огромен брой книги за най-различни неща, и главното бе, че има такива, написани от неизвестни, чуждестранни автори, от които можеш да научиш страшно много неща за различни, други светове, тъй далечни от нас.  И това бяха не само книгите на Камий Фламарион или Виктор Анестин по астрономия и за тайните на вселената, но и световете на Толстой и Горки, героите на Балзак и Флобер, а също и за хора, изгубили своята сянка като Петер Шлемил или посетили Луната, или говорили с мъртвите.

Малко по-малко се оказа, че се интересувам не само от естествените науки, но и от всички тези светове, които ми откри чуждата литература, биографиите на велики личности, популяризаторските четива. Свикнах да прочитам по една книга на ден, но скоро разбрах, че не мога да продължа в същия ритъм: всяка сутрин ме съблазняваха поне по три-четири нови книги, и за да ги получа се налагаше да нося поне по толкова за обмяната.

И преди си купувах по някоя книга, но след като се включих в тази игра, разбрах какви преимущества при обмяната може да ми даде една собствена библиотека. Бих получил много по-голяма свобода на избора и широки възможности да удовлетворявам своето огромно любопитство. Беше зимата на 1919, и в книжарниците изборът беше ограничен, а познатите ми книжари продаваха и купуваха главно учебници. Затова като обикалях из града, купувах всичко по ред, което ми беше по джоба, дори и ако не можех да разбера заглавието / така се снабдих с книги като „Медикът пред дилема” или „Разпадът на марксизма”/.

През тази зима се задържах повече у дома от страх да не премръзна. Откакто се върна баща ми, в мансардата останахме само ние, децата, така че предишният контрол над мен отпадна. Можеше да чета на воля. От предпазливост, винаги държах пред себе си по някой учебник. Чуех ли стъпки по стълбите, скривах книгата и си давах вида, че подготвям уроците си. Понякога татко се качваше при мен, слагаше си очилата и вземаше учебника, за да се увери, че това е сериозно четиво и че не губя напразно времето си. Разбира се, той знаеше, че вече имам своя „библиотека”, защото около десетина книги красяха етажерката над леглото ми, но аз го убедих, че чета само през свободното си време.

Постепенно свикнах да чета и през нощните часове. Четях на бюрото си на светлината на лампа с абажур, а очите ми, както преди, често сълзяха и подходящи очила за тях не можехме да намерим, затова баща ми  купи синя лампа. Някой му беше казал, че синият цвят е добър за зрението. Отначало от този синкав полумрак очите ми сълзяха още повече, но постепенно привикнаха и вече четях по-добре. Разрешаваха ми да чета до единайсет вечерта. Баща ми идваше почти всяка вечер, за да ме провери и аз или решавах някоя задача или пишех домашно - уроците си преглеждах за по няколко минути преди този час. Като виждаше с какво усърдие уча, той ми позволяваше да остана на бюрото още около половин час. После се качваше пак, за да провери дали съм си легнал.

През 1919 по румънски ни преподаваше нов учител, господин Мазилу. Той веднага ни се понрави, защото обичаше да се шегува, четеше нашите съчинения на глас и винаги ги коментираше. Говореше ми много  за румънската литература, съветваше ни да четем класиците Йон Славич, Калистрат Хогаш, Одобеску, за да се „научим на ум и разум и да изтънчим езика си”, както обичаше да казва. През март ни даде интересна тема за свободно съчинение: „ Как почувствах, че идва пролетта?”.

Този път аз не чаках последната минута, за да го напиша. Седнах и го съчиних веднага. Изписах двайсет листа от тетрадка, обзет от странна, непозната радост, сякаш бях попаднал в някакъв особен свят. Почувствах се като истински писател -писах не за учителя и за бележка, а за себе си. Мазилу имаше навика да ни оглежда с усмивка и да отгатва автора на най-интересния текст, чрез който обикновено ни даваше възможност на научим нещо, да видим грешките си, просто да ни поучи. Той избираше по няколко тетрадки, сядаше на катедрата и започваше да чете. Знаех, че този път ще вземе и моята. Срещнах погледа му със заговорническа усмивка и дори се изчервих от своята дързост, защото като стигна до моя чин, Мазилу се обърна и поиска тетрадката ми.

Сега смътно си спомням за това своя първо успешно съчинение. Мисля, че ставаше дума, че веднъж, в една късна вечер, когато погледнах през прозорчето на моята мансарда към снега, се порадвах на снежинките и веднага заспах и засънувах. Така започнаха моите приказни, фантастични видения: буря в гората, птички, животни и джуджета, които се крият в пещери и хралупи, първите кокичета, пробили снежната покривка, битката между Зимата и Пролетта, слизане в Подземното царство, в което се разхождат полухора- полуцветя, ледени пещери със сталактити и сталакмити, които свирят и пеят, после появата на топлия Пролетен вятър, които помита снега и топи ледовете…

След прочита на първата страница Мазилу се обърна към мен и ме попита: „ Това откъде си го преписал?” А после се поправи: „Исках да кажа, че си се вдъхновил от някоя книга…” Изчервих се и вдигнах рамене. Видял моето смущение, той продължи да чете с неизменната си усмивка. От време на време, за да не помислят, че става дума за някакъв шедьовър на литературата, той прекъсваше четенето си и подчертаваше някое по-силно прилагателно или някой друг по-неточен израз. Но дочете до края текста, погледна ме в очите и каза:”Браво! Трябва да ти поставя отличен!”.

Това беше първата ми победа: признание пред целия клас, че аз не съм вече този, който през миналата година бе оставен на поправителен изпит по румънски. По всяка вероятност, Мазилу бе така удивен от моето съчинение, че не пропусна да разкаже за него в учителската стая, защото още в междучасието при мен дойде Мойсеску и поиска да види тетрадката ми. Той също искаше да прочете за моя пролетен сън, за Пролетния вятър и за тази история, която вече съм позабравил. Да, това бе истински триумф! Разказах у дома всичко с подробности, макар да не бях сигурен, че ще се преборя със сдържаността и скептицизма на моите родители - баща ми каза, че ще ми повярва, когато види отличната оценка в бележника ми, тоест, в края на срока.

Този случай беляза съдбата ми. Открих, че при „вдъхновение” мога да пиша леко и добре, разбира се, не толкова бързо, както преди години следях приключенията на тайната армия във вътрешния си екран. Много пъти преди това се бях опитвал да пиша, но след две- три страници, изгубвах желание, препрочитах с неудоволствие написаното и го късах или хвърлях в печката. Сега ми се стори, че открих тайната: просто не можех да пиша без „вдъхновение”. И знаех, как идва то - като някаква приятна сънливост, която постепенно обзема цялото ти същество. Ти седиш, гледаш в една точка, погледът ти застива, секундите текат, след тях и минутите, но ти не чувстваш, че изтичат, усещането е едно: преместваш се в друго пространство, редом до твоето, дори пред теб, и в това пространство се разгръщат събитията, които ти предстои да опишеш. Сега вече знаех, че не бива да пристъпвам към писането както преди, неподготвен и ненастроен за това. Трябва да изчакам тази наситеност и блаженство да ме принудят да се захвана за перото. Да го потопя в мастилото и да започна да пиша.

Понякога този неестествен възторг се разрастваше и стигаше до мярката, която ми бе нужна, за да пиша. Но друг път претърпяваше непонятни за мен промени или направо изчезваше, оставяйки ми усещането за неудовлетвореност и тъга. Успявах да вляза в това състояние едва на другия ден, нерядко и след повече дни, като препрочитах по-добре написаните редове, в чието съвършенство тогава не се съмнявах.

През пролетта се впуснах в лудо съчинителство. Сюжетите на разказите, които написах, вече не почти  помня, но бяха  до един фантастични. Един започваше примерно така:” Днес срещнах по пътя си  Господ. Той ме помоли да му дам джобното си ножче, защото искаше да си отреже пръчка от едно клонче, което бе счупил…” Продължението вече не помня. Герой на друг разказ, скромен провинциален чиновник, малограмотен, недоучил, през един прекрасен ден, неизвестно как и защо взема перото и написва няколко книги по ред. После показва ръкописите си на учителя по литература в местната гимназия. Той ги прелиства и като прочита няколко абзаца, пита „автора”: „Господине, защо сте преписвали от най-известните класически романи - „Живот на село” на Дуилиу Замфиреску, „Мадам Бовари” на Флобер, „Кройцеровата соната” на Толстой? Младият чиновник се заклел, че дори не е чувал заглавията на тези произведения и че изобщо не чете книги, а просто сядал всеки ден и пишел, без да може да разбере какво всъщност става с него. Учителят, макар и настроен скептично, го съветва да се опита да напише още нещо, например, пиеса за театъра. След две седмици чиновникът пристига с още два ръкописа: „Севилският бръснар” на Бомарше и „Пред залез слънце” на Хауптман…

Понякога се вдъхновявах от разказите на баща ми за войната. Но избирах изключителните, странните истории. Спомням си сега сюжета на една своя дълга новела. Офицер получава заповед на взриви мост. Скрил се е в тръстиката долу и нагазил до колене във водата, взривява динамита точно в момента, когато германските войници се появяват на моста, а самият той, укрит в шубрака, започва да отстъпва. Но в този момент точно пред него нещо пада със силен трясък и той застива като зашеметен за миг. Напипва във водата някакъв предмет и го изхвърля надалече. Забелязва, че го гледат широко отворените мъртви  очи на млад немски войник. Късно след полунощ, страшно уморен, офицерът се връща в своята част, разквартирувана в някакво изоставено село.

Ляга в кревата и веднага заспива. Скоро го пробуждат силни удари по вратата. Той измъква  револвера си изпод възглавницата и започва  яростно да стреля, докато не му свършват патроните. Зад врата се оказва, че е била само главата на мъртвия немски войник. Това разказва той, когато го изправят пред военния трибунал. А всъщност се оказва, че е бил неговият ординарец. Пристигнала заповед за бързо отстъпление, и човекът чукал силно, за да го събуди. Офицерът умира също с широко отворени очи и с учуден израз на лицето като немския войник…

Всички текстове преписах в дебела тетрадка, а на корицата написах: „ПОВЕСТИ И РАЗКАЗИ. ТОМ ПЪРВИ”. Не се съмнявах, че рано или късно ще успея да ги напечатам и че няма да има само един том. Но литературата бе само част, при това не най-важната, от моите трудове. Тя изискваше вдъхновение. В останалите часове, както се оказа, можех да пиша други неща, например, кратки резюмета на  прочетените книги или критически коментари върху някоя научна теория, или подробно описание на растенията, които събирах, животните и насекомите, които ловях, наблюдавах и изучавах. Така започнах да си водя множество тетрадки: по морфология и физиология на растенията, по ентомология, по разни еволюционистки теории и т.н. За да ги отличавам от училищните, които бяха студени и безлични, аз вземах тези, които баща ми шиеше сам с бял конец от по-хубава хартия, не разчертана, с цветни корици. През следващите години броят на тетрадките

нарасна неимоверно много, защото се увличах от нови и нови науки: физика, химия, източни култури, философия, окултизъм. Запазих ги всичките и след като завърших лицея напълних с тях догоре един голям сандък.

Следващата година преминах без нито един поправителен изпит. Баща ми остана много доволен, защото вярваше, че трябва да стана велик пианист. Лятото прекарах в Сачеле, едно от седемте села около Брашов. Нашата вила на морето остана полуразрушена и непригодна за летуване. За първи път посетих тази част на Карпатите и открих за себе си и планината, и Трансилвания, и живота на село. Наехме малка чиста и светла къща. Собствениците, приятни и работливи селяни, имаха момиче  малко по-голямо от мен, с ленени коси и лунички, което миришеше на мляко и сено. Запомних я за цял живот, защото тя се влюби в Нику и все се опитваше да го целуни. Веднъж тримата седяхме до една купа сено и тя погали брат ми по главата и рече: „Как харесвам момчета с коси като гарваново крило…” Аз се усмихнах сдържано. Трудно можех да и повярвам. Знаех още от приказките, че красивите момци и особено Юнакът, роден от сълзата, са само русокоси. По онова време моята коса беше червена, рижа, с меден цвят. Но се считах за по-близко до Юнака- красавец, отколкото Нику. В дъното на душата си аз отдавна  му съчувствах - нямал е късмет като се е родил с черна коса. Дори си мислех, че никой няма да го обикне, ще дойде време и всички момичета ще се влюбват в мен, защото аз съм по-скоро блондин. Всъщност, се считах за красавец. Знаех, че имам малки очи, както е обикновено при късогледите, и че нося малки очила с телени рамки, но вярвах, че това ми придава изискан и строг вид, по който можеше да се отгатне бъдещия учен - велик медик или природоизпитател.

И така: като видях с каква страст дъщерята на хазяите ухажваше Нику, не издържах и  й казах всичко, което мислех. Това, че прави грешка, че харесва моя брат заради черната му коса. Черната коса, дебело подчертах аз, не е красива, момичетата не харесват брюнетите, те всички са обречени на нещастен живот. И ако някой заслужава да бъде харесван и обичан, това съм аз, защото съм светлокос като Юнака, роден от сълзата…

Момичето ме слушаше отначало с известен интерес, но после прихна да се смее - смя се дълго чак до сълзи. После заговори тя като взе да описва разликата между блондините и брюнетите, тези с „избелелите” и онези с „гарвановите” коси. Отначало реших, че се шегува, но после разбрах, че е говори сериозно и изпаднах в истинско униние. Светът на моите ценности бе едва ли не разрушен. Разбрах, че дори да приличаш на Юнака- красавец, в очите на другите това не струва особено. Можеш да бъдеш грозен и да те харесат и обратното, да си първи хубавец и да не ти обърнат никакво внимание.

След няколко дни се виждах грозен, едва ли не като урод. И сигурно имах право: преходната възраст ме промени много, както и късогледството, а също и правилникът на лицея „Спиру Харет”, изискващ стригане до голо. При което аз се видях като още по-голям урод и това отчасти определи кръга на моите идеи и стила на тогавашното ми поведение: исках да се отделя на всяка цена от тълпата, да опозная самотата. Това се случи през 1922- 1923, когато написах  своя „Роман за очилатия юноша”.

Но откровението на това селско момиче не отрови лятната ми ваканция в Сечеле край Брашов. Всяка сутрин излизах рано с книга за четене и кутийки за насекоми. Прекосявах лозята край ручея, влизах в малиновото поле, за да търся пеперудата cetonia aurata, по цели часове ровех из мравуняците, дебнех за гущери и змии. Четях много и каквото поисках. Бях си донесъл двата тома на „Ентомологически спомени” на  Фабр и дори преведох от тях няколко глави. Научих наизуст Речника за лечебните растения на Захарие Панту. Нахвърлях идеи за няколко разказа.

В трети гимназиален клас, през есента на 1919, започнах да изучавам физика, а Нику ме въведе в химията. Физиката ми харесваше, още предната година бях прочел учебника на моя брат с негова помощ, разбира се. Но химията ме завладя, както никоя друга наука дотогава. Просто реших, че съм открил своето истинско призвание, и в тази учебна година, 1919- 1920, оборудвах своята първа лаборатория, отначало доста скромна. На тавана, до нашата мансарда, поставих метална масичка с дузина колби, епруветки, спиртник и няколко буркана  със „субстанции”. И когато ме гостуваха приятели и съученици, им демонстрирах класически опити: горене на фосфор, който съска и се изпарява, а ако го пуснеш във вода, променя вида си и т.н. През следващата година, когато учихме химия, неколцина от моя клас, следвайки моя пример, също си направиха лаборатории. Събирахме се по домовете си и правехме разни опити,  отначало по учебника, а после и по други, специализирани книги. Учителят по физика и химия господин  Войтинович скоро забеляза колко съм увлечен и колко много зная за възрастта си, и ми довери ключа за училищната лаборатория. Ходех там след часовете сам или с някои съученици и правехме всевъзможни опити.

Благодарение  на химията си създадох нови приятелства. Карпищяну, който учеше пиано, като мен, също обожаваше химията. Беше красиво бледо момче с високо чело и малко тъжна, меланхолична усмивка, каквато се срещаше тогава при страдащите от костни болести. Неговата лаборатория беше много сериозно оборудвана и той се занимаваше с химия почти до зрелостните изпити. После замина за Франция, да учи за лекар, и повече нищо не чух за него.  С Дину Сигиряну се сприятелихме още предната година, но лабораторията му съвсем ни сближи. После той изостави химията и ми подари всичко от своя инвентар. Но от увлечението си по ентомологията не се отказа и всяка есен ми донасяше от тяхното имение в окръг Яломица, близо до село Сигирени, редки видове пеперуди и твърдокрили насекоми. С Дину ми предстоеше да се сближа накрая, в последните два класа на лицея, когато и двамата започнаха като луди да четем и открихме в библиотеката на неговите сестри много нови и непознати дотогава за мен писатели и книги. Няма да забравя дивното време, когато  гостувах по цели седмици в тяхното имение. Но за Дину, както и за още няколко мои приятели, ще разкажа по-подробно след малко.

И, накрая, заради химията, макар и косвено, открих  един нов приятел, Мирча Маркулеску, и една нова страст - Балзак. Воден от чисто научен интерес, прочетох „В търсене на абсолютното”. Маркулеску, който не обичаше никак химията, не беше полудял по Балзак, ми даде да прочета „Шагреновата кожа”. Изпаднал в пълен възторг от нея, аз прочетох после „Дядо Горио”, веднага след това и „Гобсек”, и това, че героите преминаваха от един роман в друг, направо ме порази. С Маркулеску тръгнахме по книжарници и антиквариати да търсим книгите на Балзак. Какво щастие, че намерихме „Братовчедката Бет” и „Историята на тринадесетте”.  А в първите месеци  ни попадаха само отделни томове от „Юношески съчинения”, при целия ни ентусиазъм, не можехме да приемем нищо от тях, освен „Столетницата”.

***

Досега си спомням своята първа публикация . Бележката „Врагът на копринената буба” във „Вестник за народна просвета” от месец май на 1921. Аз, гимназистът от четвърти клас, останах сам в своята стаичка на мансардата, защото Нику учеше вече във военното училище в Търгу Муреш. Предното лято бяхме цялото семейство в Текиргьол, във вила „Корнелия”, възстановена само наполовина. По цял ден скучаех. Бях си донесъл малко книги и след като ги погълнах, започнах да търся из къщата нещо ново за четене. В един от гардеробите се натъкнах на пълното събрание на съчиненията на Василе Конта и упорито ги атакувах, макар да не разбирах повечето неща. Само когато Конта излагаше своята „теория за преображението”, успявах да вникна в съжденията му. В останалото време събирах растения и охлюви, ловях насекоми. Един ден се залових да пиша труд за фауната и флората в Текиргьол, която по-късно преработих и публикувах през зимата на 1922, също във „Вестник за народна просвета”.

Вече не си спомням кое ме накара да напиша първата си статия именно за „врага на копринената буба”. Темата не ми беше особено интересна - по онова време бях натрупал немалко знания по ентомология и можех да се заловя с нещо по-вълнуващо. Но изглежда бях решил да напиша текст по проблем с практическо значение, за да бъде по-лесно отпечатан в това издание. Статийката бе поместена почти веднага след като я предадох и носеше подписа: Елиаде Г. Мирча. Когато видях името си отпечатано, сърцето ми се разхлопа от силното вълнение. Докато се прибирах у дома, ми се стори, че всички на улицата ме гледат. Показах тържествено вестника на родителите си. Мама каза, че в момента няма време - искаше да прочете статията по-късно на спокойствие. Баща ми си сложи очилата, прочете статията, тя не заемаше повече от една колонка, и отсече: „Не е особено сериозно. Просто компилация!…”

Така и беше…

Наистина, аз си бях поставил за цел да правя не „наука”, а  да популяризирам и това, според мен, е една толкова важна и необходима дейност, както и научните изследвания. Но, според мен, не убедих баща си.

След няколко месеца в същия вестник обявиха конкурс за разказ, написан  от ученик от гимназиалния курс. Прочетох условията с огромно вълнение. Беше точно това, за което мечтаех - научен сюжет в „литературно изложение”. Още първата неделя се заех с работата - имах на разположение цял ден и цяла нощ. Така си измислих цял разказ, озаглавен „Как открих философския камък”.Той започваше приблизително така: седях в лабораторията и без да искам съм заспал. Появява се някакъв странен герой и ми разказва за философския камък, уверява ме, че това съвсем не е измислица и че може да се получи, ако зная формулата му. Същият персонаж твърди, че е присъствал при опитите на знаменити алхимици и ми предлага заедно с него да направим този опит. Макар и изпълнен с недоверие, аз отстъпвам. Непознатият смесва разни вещества в тиган, поставя го върху огъня, посипва го с някакъв прашец и възкликва:”Сега гледай! Гледай внимателно!…” И пред очите ми веществата в тигана се превръщат в злато. Потресен, аз правя рязко движение, обръщам без да искам тигана и той пада на пода. От този звук се събуждам. В лабораторията съм сам. В първия момент ми се струва, че всичко това не е било сън: на пода, до падналия тиган, забелязвам парче пирит, вещество, което много прилича на златото.

Стана така, че никога повече не препрочетох този мой разказ, но сега, десетки години след написването му, мисля, че не беше лишен от известен смисъл. Писах го, увлечен от химията, без да зная нищо за алхимията. Бях привърженик на материята, вярвах в нея, знаех каква полза могат да принасят разни вещества, обаче ме привличаше и тайната на тяхната химическа структура, безкрайните възможни съчетания между молекулите. Минаха няколко години, преди да намеря в библиотеката на Фондацията „Карол Първи” труда „Колекция на алхимиците” от Марселен Бертло. Тогава почувствах истинско влечение към алхимията, и от този момент то не ме напусна. През 1924-1925 „Вестник за народната наука” публикува моите първи статии по александрийска и средновековна алхимия.  Като студен в университета, писах писмо до Прапхула Чандра Рая от  Индия и получих от Калкута неговия двутомник по индийска алхимия. В Индия успях да събера богат материал, който използвах за поредица статии за списание „Време”, а по-късно, през 1935, ги поместих в сборника „Азиатска алхимия”. Последваха „Вавилонска космология и алхимия” /1937/, „Магия, металургия и алхимия”/ 1939/ и „Ковачи и алхимици” /1956/. Последната от тези книги събра и доразви статиите, които бях публикувал в Румъния. Още не познавах работите на Карл Густав Юнг, но се опитвах да докажа, че алхимията не е рудиментарна химия и протохимия, а духовна техника, преследваща по-дълбока цел от опознаването на материята и овладяването й - всъщност, целта й е трансмутацията на човека, неговото спасение или освобождаване.

Да, какво не бих дал сега, за да препрочета това свое разказче, да узная какво ми бе доверил тогава онзи тайнствен персонаж, при какви алхимически операции бе присъствал? В съня си аз открих философския камък… След много години, когато прочетох Юнг, разбрах символичния смисъл на този сън.