Румена Коларова-Шиндлер

С подготовката за Коледа започва поредицата от зимни празници в Швейцария, които изпълват мрачните и студени дни със светлина и надежда.

Швейцарците имат силно развито чувство за благотворителност. Ето защо в предколедните дни служители от Армията на спасението поставят на много места в града котлета-касички. В тях те събират средства за бездомните, с които им осигуряват през цялата година топла храна и подслон в помещенията на представителствата си. Облечени в типичните си военни униформи (в студени дни скрити под якета), с шапки с емблемата на тази благотворителна организация, те свирят и пеят около котлетата коледни песни. Най-често се чува песента „Тиха нощ, свята нощ”. Тя звучи като благослов и изпълва с вяра в доброто начало у човека, склонно да прости и да повярва отново във възраждащата се светлина.

Тази песен била изпълнена за първи път в коледната нощ на 1818 година в църквата „Свети Николай” в Оберндорф (Oberndorf), близо до Залцбург (Австрия). Нейни автори са учителят по орган Франц Грубер и помощник-викарият Йозеф Мор. Свещеникът написва текста още през 1816 година, а Грубер композира музиката две години по-късно.

Легендата разказва, че на 23 декември 1818 година Мор намира меха на органа прегризан от мишки.

Тържествената меса за Бъдни вечер се проваляла без музика. Тогава той грабва текста на „Тиха нощ” и след дълги уговорки склонява приятеля си Грубер да композира набързо музика към нея. На другия ден двама солисти и хор изпълняват в църквата песента със съпровод на китара. От малкото селце „Тиха нощ” полита към Лайпциг и Дрезден, изпълнявана като тиролска народна песен в годините 1832-1833-а. Никой не си спомнял вече двамата й създатели. През 1853 година я чува пруският крал Фридрих Вилхелм IV и незабавно нарежда на капелмайстора при двора си да издири автора. Непосилна задача, но по една случайност - с щастлива развръзка. Капелмайсторът имал приятел, който бил диригент на хора в Залцбург. Веднъж диригентът се скарал на едно от момчетата в хора, Феликс Грубер, че пее погрешно познатата песен, а то отговорило самоуверено, че я пее правилно, както го учи баща му, който е автор на песента. Диригентът зарязал незабавно всичките си ангажименти и хукнал към Халяйн, където живеело семейство Грубер. Там той се убедил, че 67-годишният учител по орган Франц Грубер е действително неизвестният автор на песента, издирван от пруския крал. Макар и с 36 години закъснение, Грубер познал славата и се радвал до края на живота си на почести, за разлика от Мор, който починал в пълна нищета още през 1848 година на 56-годишна възраст. Днес имената на двамата са изписани в църквата „Свети Николай” в Оберндорф.

През 1943 година песента стига и до Америка благодарение на превода на швейцарската писателка Херта Паули, емигрирала там, и се възприема като американска народна песен.

Днес тя е претърпяла над 300 превода, издадена в 180 версии на 121 езика и съпровожда Коледа навред по света. Нейната история е разказана във филма „Вечната песен” (1997) от телевизионния режисьор Франц Богнер. В Швейцария 70 процента от населението я пее на Бъдни вечер, а в Оберндорф е построен параклис, наречен на името на легендарната песен, който е туристическа атракция.

За Коледа не липсват и елхите, най-старите спътници на зимните празници. В наше време никой не помисля вече за далечния предшественик на елхата - смърча, с който древните келти обозначавали месец декември в своя лунен календар, като го свързвали с раждането, по-точно с възраждането на слънцето на 24 декември. За тях всяко дърво било символ на живота, а смърча избирали за слънчевия празник и, без да го отсичат, го украсявали с плодове, цветя и жито и празнували края на дългите зимни вечери. В Средновековието в края на годината пред църквите се разигравали т.нар. „мистерии”, между които и сцени от живота в рая. В тях райското дърво се представяло като борче, украсено с червени ябълки и символизиращо познанието на доброто и на злото. Традицията на днешната елха води началото си от XII век в Елзас (Франция) и се пренася в Швейцария (в Базел) почти по същото време. Тогава всъщност ставало дума за борови клони, отрязани три дни преди Коледа, с които се украсявали къщите. По тях се окачвали червени ябълки и дребни сладки във формата на просфора. Бодливите клонки напомняли за трънения венец, а червените ябълки - капките кръв по челото на Христос.

По-късно, през 1546 година, коледното дърво придобива днешния си вид. Тогава градската управа на Зелещат (Елзас) разрешава да се секат борови дръвчета на 21 декември. Първоначално те се окачвали неукрасени на тавана на стаята с короната надолу, за да напомнят за лятната зеленина, която успокоява, ободрява и обнадеждава човека. По-късно елхата се слагала в някой ъгъл на стаята в сандъче с пясък и чакъл и украсените й клони се разтърсвали след Богоявление (6 януари по Грегорианския календар), за да паднат окачените по тях ябълки и сладкиши. Още по-късно на върха на елхата се слагала звезда, за да напомня за Витлеемската звезда. През XVII и XVIII век към украсата на елхата се прибавят и свещите. Но тъй като восъкът бил скъп, се използвали или лоени свещи, увити в долния си край направо по клоните, или орехови черупки, пълни с течно масло, като на повърхността плували малки фитилчета. През 1840 година младата кралица Виктория и съпругът й Алберт въвеждат традицията на осветената елха в Англия, а първите електрически свещи се появяват през 1880 година в Америка, макар че не се използвали масово, защото цената на електрическите гирлянди се равнявала на една средна седмична заплата. Едва през XX век осветената коледна елха, типична за града, се разпространява и по селата. Коледните топки пък съществуват от 1858 година, когато зимата в Майсентал (Франция) била толкова студена, че всички ябълки, с които се украсявала обикновено елхата, измръзнали. Тогава един майстор стъклар решил да изработи за празника стъклени топки с формата на ябълка. По-късно се появяват стъклени играчки за елха и с други форми - орехи, шишарки, звънчета, вретена и други.

Четири седмици преди Коледа настъпва времето в очакване на Рождество Христово, наречено „Адвент” (Adventzeit). Символичният смисъл на Адвент е в очакването на светлината, която не само прогонва мрака, но и носи надежда за победа над злото. Затова и традиционните коледни цветове са червено (топлина и светлина), зелено (надежда) и златисто (слънцето). За първи път Адвент е празнуван през V век в Равена (Италия). Навсякъде в църквите и на други места (главно по селата) се оформя ясла със задължителните фигури на Света Богородица, новородения Христос, Йосиф и тримата мъдреци.

Често фигурират и макети на овце, магаре, крава, които на някои места дори са живи животни. За първи път такива ясли се появяват през XVI век, като едни от най-старите са от 1562 година в Прага. Постепенно, от XIX век нататък, те навлизат и в дома и се поставят обикновено под елхата.

В домовете, магазините, ресторантите и кафенетата се сплитат венци от борови клонки, на които се закрепят четири свещи. Формата на адвентския венец напомня за слънцето и навява мисълта за възвръщането на силата му. Но тя напомня също за царската корона и за трънения венец на Христос. Четирите свещи символизират 4-те седмици преди Коледа, както и 4-те сезона и 4-те посоки на света.

Обикновено те са червени, за да напомнят за огъня и светлината. Палят се една по една в четирите неделни дни преди големия празник.

Те стават традиция от 1925 година, когато за първи път се оформя такъв венец в католическата църква в Кьолн. Негов предшественик е дървеният венец, върху който теологът Йохан Вихерн (Johann Wichern, 1808-1881) поставял през 1838 година по една свещ през 24-те дни на Адвент. Съвременната притча разказва, че непосредствено преди Коледа, докато горели и четирите едновременно, свещите подели разговор помежду си. Първата казала, че името й е „Спокойствие”, но не могла да донесе спокойствие на хората, които всъщност не се интересували от нея. Тя примигнала смутено и угаснала. Тогава заговорила втората. Тя се казвала „Вяра”, но се чувствала излишна, защото хората не искали да слушат за Бога и не вярвали в нищо. Пламъкът й се смалил и угаснал. Дошъл ред на третата свещ да се включи в разговора. Нейното име било „Любов”, но тя нямала сили да гори повече, тъй като хората я оставяли винаги на заден план. Когато и тя угаснала, в стаята влязло едно дете. Като видяло помръкналия адвентски венец, то горчиво се разплакало. Тогава се обадила четвъртата свещ, която казала на детето, че нейното име е „Надежда” и че щом тя гори, всичко е поправимо. С клечка кибрит в ръка, детето взело огънче от нея и запалило отново угасналите свещи.

Детето и надеждата! На децата се отделя особено внимание по време на Адвент, като хранително-вкусовата промишленост се грижи от 1920 година насам за това със своите адвентски календари с 24 „прозорчета”, зад които стои шоколадче, отлято във форми с различни картинки. Адвентският календар е изобретение от XIX век на един баща, който в желанието си да уталожи нетърпението на децата си за подаръците за Коледа, изрязал 24 картинки с религиозна тематика и ги окачвал всяка сутрин на стената в детската стая.

Малко по-късно тези картинки били изместени от бисквити, докато се стигне до днешните шоколадчета. Тези календари могат да бъдат и съчетания от 24 торбички, в които се слага някакъв малък подарък - дъвка, бонбон, шоколад, свещичка, острилка, моливче и т.н.

Адвентският календар има и друга форма - за възрастни. По жилищните квартали се организират „адвентски прозорци”: 24 семейства по желание украсяват особено пищно прозорците си откъм улицата и на определен ден от Адвент (обявен в специален списък, достояние на всички обитатели на квартала), отварят вратата на дома си и черпят съседите си с вино и сладки. Прозорците са ярко осветени (както е традицията в Ирландия и Скандинавия), за да може всеки да намери пътя в тъмнината на зимните вечери.

Освен вкъщи, традицията да се почерпи, да се направи и да се получи подарък се възпитава и в училище. В края на ноември класният ръководител организира лотария с картончета, на всяко от които е написано по едно име от всичките ученици в класа. Всеки тегли картонче и грижливо пази в тайна името на съученика или съученичката си, на когото/която ще прави подарък в 24-те дни на Адвент. По този начин никой не знае от кого получава подаръците си. Това се разбира едва в последния ден преди Коледната ваканция.

Важна фигура по време на Адвент е Самиклаус (т.е. Свети Николай на швейцарски диалект), който носи лакомства за децата на 6 декември. Според легендата, свети Николай се родил през III век в Мала Азия в град Мира, на средиземноморския бряг на днешна Турция. От този важен административен и религиозен център е останало днес малкото градче Демре на няколко километра от Средиземно море. Днес туристите, които посещават град Демре, могат да видят църквата „Свети Николай” - една красива византийска сграда от VIII век. За жалост останките от църквата от VI век, посветена на светеца, и досега не са открити. В храма „Свети Николай” се намира гроб, който се счита за гроба на светеца. Колкото до костите му, те са били пренесени през 1087 година в град Бари в Италия.

Свети Николай произхождал от богато семейство. След смъртта на родителите си младежът наследил огромното им богатство, което използвал, за да облекчава съдбата на бедните. Станал епископ още на младини, той помагал щедро на бедни и сираци, като покровителствал работниците и моряците. Той положил огромни усилия за подобряване на социалния живот в града и за усъвършенстването на религиозната система. Легендата разказва, че веднъж епископ Николай научил, че един бедняк, отчаян, че не е по силите му да се грижи за трите си дъщери, решил да ги продаде. Епископ Николай натъпкал злато в три кесии и ги пуснал през комина на бедняшката къща. Тези кесии паднали в чорапите на дъщерите, които девойките били прострели в този момент над огнището, за да ги изсушат. Момичетата били спасени и семейството - отново щастливо. Така епископът за пръв път се явява в ролята на дядо Мраз.

Оттук води началото си и традицията в Швейцария вечерта на 5 срещу 6 декември (денят, когато през 329 година епископ Николай умира, преследван от император Диоклециан) да се оставят ботушките на децата пред вратата на жилището, за да мине през нощта Самиклаус и да постави в тях пакет със шоколадови лакомства и плодове. На сутринта, ако са били послушни, децата откриват даровете на свети Николай и домът се пълни с весела глъчка. В по-далечни времена непослушните деца намирали въглен в обувките си, но днес тази традиция не се спазва, защото родителският манталитет е променен, както и разбиранията за „наказанието” на немирниците.

В някои райони в Швейцария в навечерието на 6 декември децата оставят пред прозореца един морков, сол и хляб за магаренцето на Самиклаус, чаша вино за светеца и чаша ракия за придружителя на добрия старец, Шмуцли (Schmutzli). Според легендата Шмуцли живеел в гората и се грижел за всички животни там. Ръцете и лицето му били винаги кални от работа, откъдето произлязло името му (schmut на немски означава „кал”). Един ден Шмуцли срещнал Самиклаус и го поканил в хижата си да пият чай. Докато си приказвали, Шмуцли запалил фенера си, защото навън се стъмнило. Самиклаус забързал да си ходи, че го чакали децата в съседния град, и не забелязал, че един стърчащ пирон на стената е пробил дупка в торбата с подаръците. По пътя дупката се отваряла все повече и подаръците изпопадали. По едно време старецът усетил, че торбата е олекнала значително и едва тогава разбрал, че е загубил всички пакети, с които искал да достави радост на децата. Огледал се и забелязал в далечината светлината на един фенер. След малко при него пристигнал Шмуцли, който бил събрал всички изпадали от торбата пакети. Зарадвал се Самиклаус и предложил на Шмуцли да му помага при носенето на подаръците. Шмуцли приел на драго сърце и оттогава винаги придружава добрия старец и носи запален фенер в ръка. А на врата на магаренцето са вързани звънчета, за да известяват на хората кога пристига Самиклаус. Една година добрият старец забелязал, че магаренцето не обича да ходи в града поради голямото движение на коли и го оставил в къщи. Хората обаче много се разочаровали, защото не могли да се ориентират кога точно пристига Самиклаус. Оттогава, дори да са без магаренце, Самиклаус и Шмуцли носят едно звънче със себе си, за да известяват отдалеч за появяването си по градските улици.

Навсякъде на 5 срещу 6 декември се пекат бели хлебчета във формата на човечета, наречени „гритибенц” (Grittibаnz, разкрачен мъж). Традицията води началото си от 1546 година, когато в Цюрих се организирали шествия на ученици, един от които бил маскиран като Свети Николай. След шествието всеки ученик получавал по едно хлебче под формата на кози рог. Тази форма на хлебчето съществувала чак до 1951 година, макар че от 1857 година се налага друга форма в кантон Аргау - човече с разкрачени крака. Името „гритибенц” е заемка от базелското наречие (Grаttimaa), като „gritte, grittle, grаttle” означава „разкрачен”, а „Benz, Bаnz” е умалителното име на Бенедикт и било толкова разпространено, че се употребявало, за да означи въобще „мъж”. От 1887 година „гритибенц” е вид награда за послушните деца, наред с различните ботушчета, чорапки, чувалчета и торбички, пълни с шоколадчета, бонбони, дъвки, фъстъци и други лакомства. В тях се поставят и шоколадовите фигури на свети Николай в одеждите му на епископ, с жезъл и митра, както и тези на Самиклаус в съвременния му вид. А големите магазини осигуряват целия ден присъствието на един Самиклаус, който раздава на децата мандарини, портокали или фъстъци. Организира се и раздаване на подобни лакомства по кварталните зелени площи, когато Самиклаус е придружен от сивото си магаренце и от Шмуцли. Обикновено децата декламират или пеят, преди да получат пакетчето си, тайно сложено от родителите им в чувала на гърба на магаренцето.

В България няма такава традиция на 6 декември, но Свети Никола е един от най-почитаните светии в източноправославната религия като покровител на моряците (поради което се яде риба на Никулден), а иконата му е третата по значение и разположение по иконостасите, след тези на Христос и на Богородица с Младенеца. Твърди се също, че геометричният център на България попадал точно в двора на църквата „Свети Никола” в Карлово. Съвпадение ли!? Или явление… Едно от ония, които не се обясняват…

На пръв поглед може да се сбъркат Самиклаус и дядо Мраз, но това е само на пръв поглед, независимо от съвременните прилики в облеклото. Впрочем, объркването идва от американското име „Санта Клаус”, едно от англосаксонските имена на свети Николай.

А Дядо Мраз такъв, какъвто го знаем днес, е роден именно в Америка, малко преди Рождество, през 1822 година. Тогава излиза от печат поемата на Клемент Кларк Мур „Посещението на Санта Клаус”. В нея в двадесетина четиристишия се описва тайнствената нощна среща на едно момче със Санта Клаус в навечерието на Коледа. В края на поемата момчето получава подаръци от светеца.

В споменатата книга Санта Клаус не е старият епископ с жезъл, митра и епископски одежди, а жизнерадостен елф, весел и доволен от живота, който не се отказва от доброто похапване и пуши с удоволствие лулата си.

Сивото му магаренце е сменено с осем бързи елена, които го отнасят до всички континенти. Той не живее в Мала Азия, а на Северния полюс. В ръцете му неизменно има чувал с подаръци. Изображението на Санта Клаус се появява за първи път през XIX век в рисунките на художника Мориц Швинд. Оттогава именно го знаем като старец с дълга брада.

През 1863 година и друг художник, Томас Наст, рисува серийно Санта Клаус, като цветът на дрехата му е все различен. Едва в началото на 30-те години на XX век в една реклама за кока-кола дрехата на Санта Клаус приема цветовете на фирмата за кока-кола, а именно червено и бяло. Оттогава мантията и качулката са червени, подплатени с бяла кожа. В такъв вид от Америка Санта Клаус тръгва по света и покорява и цяла Европа, навремето силно впечатлена от Америка като подчертано преуспяваща страна. Навсякъде добродушният старец е олицетворение на добрите дела и на надеждата на човека да се сбъднат желанията му.

Според статистиката 83% от швейцарците празнуват Бъдни вечер, а 71% - задължително вкъщи. Вечерята няма нищо общо с традиционните български 7 постни гозби. Обикновено се приготвя богата вечеря с месо. След нея в полунощ се отива на църква за тържествената меса. Някога на Бъдни вечер цялото семейство се събирало пред огнището, в което се запалвал „бъдникът” - голям и дебел дънер от твърдо дърво (дъб, бук), за да гори цялата нощ. Бил украсяван с листа и панделки. Благословен с масло или ракия от главата на семейството, той се запалвал от най-възрастния и от най-младия в дома и изпълвал насъбралите се около домашното огнище с топлина и светлина в буквален и в преносен смисъл.

Днес спомен за него е тортата под формата на пънче, която е десерт не за Коледа, а за Нова година.

В далечни времена някои папи се опитвали да определят през март или април дата за празнуването на Рождество Христово. Едва през 354 година по инициатива на папа Либериус Църковният събор в Ница определя 25 декември за честването на този празник. Оттогава той се отбелязва както в България с празнични обяди или вечери в семеен или приятелски кръг. Често поднасян десерт е прочутият италиански сладкиш „Панетоне”. Историята му отвежда назад, чак в далечната 1495 година, когато миланският владетел Лудовико ил Моро (Ludovico il Moro) поканил за Коледа всички високопоставени личности в двореца си. Когато дошъл моментът за сервиране на десерта, се оказало, че той е прегорял. Настъпила невъобразима паника. Но един младеж на име Тони, помощник в кухнята, влюбен в дъщерята на главния готвач, се притекъл на помощ, като предложил сладкия хляб, приготвен с яйца и сушени плодове, който той бил опекъл за обслужващия персонал на замъка. Главният готвач го сервирал на гостите. Така „pan de Toni” (хлябът на Тони) бил поднесен на господарската трапеза, където се усладил на всички присъстващи. Готварската чест била спасена и един нов сладкиш заел почетно място в миланската кухня. Разбира се, Тони се оженил за дъщерята на готвача и всички живели дълго и щастливо. Оттогава жителите на Милано празнуват Коледа с „Панетоне”. Швейцарците също го оценили високо и го въвели в празничното си меню.

След Коледа от магазините изчезват всички коледни лакомства и украси, за да бъдат заместени с новогодишни. Дори и картичките с дядо Мраз отстъпват място на тези с чаши шампанско, коминочистачи, детелини и карнавални гирлянди, типични за Новата година. Първоначално Новата година се празнувала на 6 януари, през Средновековието - на 25 декември, а от 1691 година папа Инокентий XII въвежда датата 1 януари за първи ден на Новата година. А още от 354 година църквата отбелязва 31 декември като последен ден от годината.

В Швейцария този празник се нарича „Силвестър”, на името на 24-ия пореден папа Силвестър I, избран за папа на 31 декември 314 година и починал, по съвпадение, на 31 декември 335 година в Рим. Самото име означава на латински „горски обитател”.

Дванадесетте нощи между 24 декември и 6 януари, наречени „Раунехте” (Rauhnаchte), според поверието са нощи на духовете. Всяка от тях стои под знака на 12-те зодиака, като се започне с „Овен” и се свърши с „Риби”. Те са родени в народното съзнание от тъмните зимни нощи, когато нямало още електрическо осветление и когато се вярвало, че злите духове дебнат отвсякъде и трябва да се прогонят с определени ритуали. Затова на 6 януари, деня след края на „Раунехтен”, жените кадели къщата с тамян и поръсвали със светена вода. Накрая написвали с бял тебешир на входната врата три букви: К, М, В. Те са съкращение от „Christus mansionem benedicat” („Христос благославя тази къща”). Те обозначават също имената на тримата мъдреци - Каспар (Kaspar), Мелхиор (Melchior) и Балтазар (Balthasar), същите, които видели Витлеемската звезда и, следвайки пътя й, се озовали на мястото, където се родил Христос. Според днешните астрономи, тримата мъдреци вероятно видели като една звезда Сатурн и Юпитер, които в година 7-ма преди новата ера се подреждали по права линия една зад друга.

Една по-научно обоснована версия е, че тримата мъдреци всъщност били трима учени, идващи от древна Персия (сегашен Иран). Предполага се, че били персийски свещеници от Вавилон, високо почитани съветници на персийския цар. Изповядвали религията „Заратус” (Zaratus), която е залегнала в основата на еврейската и християнска религия. Те говорели арамейски, езика на Христос, както и юдейски и персийски, и вярвали в появата на Месията. Те били и добри астрономи. В година 7-ма преди новата ера те вероятно не са видели Витлеемската звезда, а са направили хороскоп. Според този хороскоп Юпитер и Сатурн преминавали 3 пъти през зодиакалния знак на Риба (символичния знак на Юдея (Палестина), където по онова време царувал Ирод. Според същия хороскоп Христос е символизиран от Юпитер като цар и е роден на 17 април в година 6-а преди новата ера. Тримата мъдреци тръгнали от Вавилон към Юдея, като вероятно се присъединили към керван за по-безопасно прекосяване на пустинята.

Докато решат какви подаръци да занесат, когато стигнат Йерусалим и намерят Христос, минало много време, така че е възможно те да са намерили Христос, когато той е бил вече на две години. Поднесли му царски дарове: Мелхиор дарява злато - символ на царствеността, Балтазар - тамян (Weihrauch) - символ на светостта, и Каспар - смирна (Maulbeerbaum, вид благовонна смола за балсамиране на мъртвите) - символ за изкупителното страдание на човека. Единият от мъдреците сънувал сън, който му подсказал, че тримата не бива да се връщат в двора на Ирод, след като са намерили детето. Така от съюзници на Ирод в търсенето на новороденото, те се обявяват против него и тръгват обратно през пустинята. От този момент следите им се губят. Предполага се, че са придружили светото семейство до Назарет. След като тримата мъдреци не се връщат при Ирод, царят заповядва да се изколят всички деца от мъжки пол до 3-годишна възраст. В народното съзнание Мелхиор, Каспар и Балтазар се превръщат от мъдреци в царе. През III век римски художници ги рисуват, като все повече ги разкрасяват. По това време те символизират младостта, зрелостта и старостта. През Ренесанса стават различни по раса, за да символизират етническото единство между Африка, Азия и Европа.

През VII век гръцките хроникьори ги назовават Мелхиор, Каспар и Балтазар, както са известни и до днес. В Испания коледните подаръци се носят от тримата мъдреци на 6 януари. В Иран и Ирак всяко село претендира, че е родното място на тримата. Марко Поло пише, че гробът им е в Саба (днешен Йемен). Вярва се, че царица Елена, майката на Константин Велики, въвел християнството като официална религия във Византия, предприема първа поклонение в Светите земи, намира гроба на Христос и кръста, на който е бил разпнат, както и кости, увити в скъпо платно, тъкано в Китай със златни и пурпурни нишки (пурпурът съществува само в царски платове - 1 грам от него се получава от преработката на 8000 плужека). Предполага се, че намерените кости са на тримата „царе”. Майката на Константин Велики ги пренася във Византия, но оттам те са премествани много пъти из други страни. През XII век епископът на Кьолн ги разполага в Кьолнската катедрала. Затова храмът няма кръст на купола, а звезда, която напомня за Витлеемската звезда.

6 януари в Швейцария е „денят на тримата царе”. Традицията е да се яде „сладкишът на тримата царе”. Той представлява венец от 5 или 7 кръгли кифли със стафиди, поръсени с настъргани бадеми, залепени една до друга в кръг. В една от кифлите, оформили венеца на сладкиша, има „късметче” - пластмасова фигурка на цар или царица. Този, на когото се падне фигурката, е цар или царица за целия ден и слага на главата си златиста картонена корона, която се продава заедно със сладкиша. Всяка година в Швейцария се продават над 1 милион бройки от това кулинарно удоволствие. В днешния си вид сладкишът е въведен в швейцарската кухня малко след Втората световна война от базелския фолклорист Макс Верен (Max Wаhren), който се занимавал с изследване на етнографията на хляба и тестените произведения. Един ден той се загледал в картината в хола си, която била копие на известната картина „Бобеният празник” от холандския художник Ян Стиин (Jan Steen, 1626-1679). На нея едно малко момченце с корона на главата се радва, че му се е паднало онова парче от сладкиша, в което било скрито едно бобено зърно. Така се зародила идеята у Макс Верен да възроди традицията със сладкиша за празника „Тримата царе”, която през XVII век била широко разпространена в кантон Валис.

Ритуалът с късметчето е много стар. Той води началото си от древен Рим и празниците на Сатурн, бога на посевите. В края на зимната сеитба римляните теглели жребий, за да изберат един „временен цар”, който можело да бъде дори и роб. Този жребий бил скорозаменен със сладкиш, в който се скривало бобено зърно. Традицията претърпява развитие. По време на френската революция сладкишът се наричал „сладкиш на равенството”, а късметчето имало формата на фригийска шапка (носена от френските революционери от 1789 година). В края на XIX век късметчето било заместено от малки фигурки от бисквитено тесто, от порцелан, а в съвременността - от пластмаса. Колекционерите им организират всяка година „Базар на късметчетата” във Версай. Традицията с късметчето е позната и в България, където то е под формата на паричка в коледната питка.

В днешно време на 6 януари, обикновено големите магазини от веригата на Мигро ангажират трима души, преоблечени като тримата „царе”, които раздават на купувачите по една кифла от „сладкиша на тримата царе”, като в някои от тях има пластмасов цар или царица. Щастливецът, на когото се падне късметчето, получава цял сладкиш безплатно.

Късметът! Мечтата на всеки човек да успее в едно или друго начинание. Надеждата за благополучно осъществяване на заплануваното. Вярата, че все някой ден щастието ще се усмихне. Те съпровождат човека от дълбока древност и придават допълнителен неповторим чар на коледните празници, които са израз на изконния стремеж на човешкия род към топлина и светлина.