ВЪЗПОМИНИНАНИЕ ЗА ПЕХОТАТА
бележка и превод: Никола Инджов
Той е просто поет и не се побира в никое терминологично определение, нито пък в едно-единствено творческо поколение. Александър Межиров изглежда съвременник на Пушкин и едновременно - поет, току що появил се с първо стихотворение, с първа книга. Поезията му излъчва чувство за непреходност.
ВЪЗПОМИНИНАНИЕ ЗА ПЕХОТАТА
Куршумите, които изстрелвам,
не се връщат обратно,
картечните ми откоси
косят до корен трева.
Аз заспивам,
положил глава
на Синявинското блато,
а нозете ми се опират
в Ладога и Нева.
Аз повдигам клепачи,
сънен и морен тука,
пазя прикрития огън,
от нощта вледенен.
И щом се обърна
от хълбок на гръб,
бълбука
Синявинското блато
дълбоко под мен.
А когато направя
първа крачка в атака -
бойният вятър свисти
като огнен фугас,
огъва се фронтът,
бяга
заднешком към Райхстага -
щом втората крачка
направя аз.
И бял флаг ми вдигат
вражите гарнизони,
захвърлят оръжия и медали
покрай моя път.
И на моето рамо,
на зелените ми пагони,
първите капки на майския дъжд
блестят.
А аз по-далече и по-далече отивам,
прекрачвам реки,
над морета прелитам почти.
И на превала край Пилзен
пенесто пиво отпивам,
и цигарката си припалвам
при Бранденбургски врати.
А пролетта, между впрочем,
приижда с познати знаци,
и по военните пътища
в прах, в денонощна война,
аз искам от противника
безусловна капитулация,
за да хвърля в нозете на Кремъл
бойните му знамена.
А когато среднощ заспивам,
нещо си спомням,
когато
най-после затворя очи
виждам
едва-едва,
че съм положил глава
на Синявинското блато,
че нозете ми се опират
в Ладога и Нева.
1954
—————————–
ВОСПОМИНАНИЕ О ПЕХОТЕ
Пули, которые посланы мной,
не возвращаются из полета,
Очереди пулемета
режут под корень траву.
Я сплю,
положив голову
на синявинские болота,
А ноги мои упираются
в Ладогу и в Неву.
Я подымаю веки,
лежу усталый и заспанный,
Слежу за костром неярким,
ловлю исчезающий зной.
И, когда я
поворачиваюсь
с правого бока на спину,
Синявинские болота
хлюпают подо мной.
А когда я встаю
и делаю шаг в атаку,-
Ветер боя летит
и свистит у меня в ушах,
И пятится фронт,
и катится гром к рейхстагу,
Когда я делаю
свой
второй
шаг.
И белый флаг
вывешивают
вражеские гарнизоны,
Складывают оружье,
в сторону отходя.
И на мое плечо
на погон полевой, зеленый
Падают первые капли,
майские капли дождя.
А я все дальше иду,
минуя снарядов разрывы,
Перешагиваю моря
и форсирую реки вброд.
Я на привале в Пильзене
пену сдуваю с пива.
Я пепел с цигарки стряхиваю
у Бранденбургских ворот.
А весна между тем крепчает,
и хрипнут походные рации,
И, по фронтовым дорогам
денно и нощно пыля,
Я требую у противника
безоговорочной
капитуляции,
Чтобы его знамена
бросить к ногам Кремля.
Но, засыпая в полночь,
я вдруг вспоминаю что-то,
Смежив тяжелые веки,
вижу, как наяву,
Я сплю,
положив под голову
синявинские болота,
А ноги мои упираются
в Ладогу и в Неву.
1954
